Дейвид Балдачи
Жертвите (65)

65

— Не дойде на работа тази сутрин. Позвъних му, но никой не вдигна. Отидох до тях, но колата му я нямаше. Надникнах през прозореца, но вътре беше тъмно. Една съседка ми каза, че е видяла господин Норис да заминава посред нощ с много багаж. Той обаче не е споменавал, че ще пътува някъде. Не знам какво да правя — продължи да нарежда Джени, секретарката на Уили Норис.

Декър и Джеймисън стояха срещу нея в приемната на застрахователния агент.

— Той имаше уговорени срещи за тази сутрин и ги пропусна всичките — добави Джени. — Смятате ли, че всичко е наред?

— Много се съмнявам — отвърна Декър и се огледа. — На ваше място бих си потърсил друга работа.

Тя се намръщи.

— Едва успях да си намеря тази…

— А може да ви потрябва и добър адвокат — добави Декър.

— Какво? Защо?

— Човек никога не знае.

Двамата с Джеймисън излязоха. Когато се озоваха навън, Декър позвъни на Кемпър.

— Имаме беглец — каза той и й съобщи подробностите. — Случаят не попада в твоята юрисдикция, но съм убеден, че Норис е свързан с други престъпления в града. На твое място бих възложил на някого да провери бизнеса му.

— Действам.

— А онова, другото, за което говорихме? — попита Декър.

— Почти е готово — отвърна Кемпър и затвори.

Декър прибра телефона.

— За какво става въпрос? — попита Джеймисън.

— Помолих Кемпър да свърши нещо. Ще ти кажа по-късно.

— Смяташ, че този мръсник е замесен в саботирането на газовата инсталация у сестра ми?

— Бих се учудил, ако не е. Защото се случи веднага след като го подплашихме. А сега е избягал.

— Но какво е получил от цялата тази афера?

— Пари. Обичайната комисиона плюс още нещо под масата. Можем да разберем точно колко.

— Как?

— Какво ще кажеш за едно кексче с моркови? — погледна я Декър.

 

 

Линда Дрюз ги поздрави, щом прекрачиха прага на пекарната.

— Не можахте да им устоите, а? — попита тя с усмивка.

— Така е, не можахме — отвърна Декър. — Ще вземем още две кексчета и кафе.

— За тук или за вкъщи?

— По-добре за вкъщи. А междувременно, мога ли да ви задам няколко въпроса.

Линда се усмихна, макар да изглеждаше объркана.

— Разбира се.

Усмивката й изчезна, когато Декър й показа служебната си карта.

— ФБР? Да не съм загазила?

— Зависи. Срещнахме се с господин Норис. Не се оказа особено разговорлив. Надявам се да не последвате примера му.

Дрюз се подпря на плота.

Декър се облегна на стената.

— Нито една застрахователна компания не би трябвало да позволи на сина ви да сключи застраховка „Живот“. Но вие го знаете, нали?

Устните на Дрюз затрепериха.

— Вече го знам.

— Норис обаче уреди нещата, нали? — продължи Джеймисън.

— Идеята беше негова. Трябваше да ви кажа по-рано, но не знаех, че сте от ФБР. Обади ми се, след като Кийт получи онази травма на гърба. Познавам Уили отдавна. Застраховам колата си при него. Застраховах и къщата, когато имах къща… Уили заяви, че във времена като днешните, застраховката „Живот“ е добра идея. Исках аз да си направя и да посоча Кийт като бенефициент, но Уили каза, че никога няма да ме одобрят, тъй като години наред съм вземала наркотици.

— Мисля, че сте извадили късмет в това отношение — заяви загадъчно Декър. — И Норис подготви документите?

— Да, и уреди един местен парамедик да извърши медицинския преглед.

— Парамедик?

— Да, Уили заяви, че парамедиците имат право на подобна дейност. Застрахователните компании често сключвали договор с тях, а една местна лаборатория щяла да изследва кръвната картина и да направи останалите анализи.

— Все местни играчи. Интересно. А Кийт спомена ли пред парамедика, че е пострадал, че взема болкоуспокояващи?

— Нямам представа, защото не присъствах на прегледа.

— Кийт разказа ли ви нещо впоследствие? — попита Декър.

— Нуждая ли се от адвокат?

— Това може да зависи от отговорите ви.

— Вижте, по това време той вече не вземаше болкоуспокояващи. И гърбът му беше много по-добре.

— Но е сключил застраховка за един милион долара! Това са много пари. А синът ви е бил безработен.

— Уили заяви, че Кийт е толкова млад, че застрахователите едва ли ще откажат полицата. Оставали му дълги години живот.

— Аха, но се оказало, че греши. Как синът ви възнамеряваше да плаша вноските? Може да не са били големи, но той не е имал доходи.

— Аз щях да му помагам… ако можех, разбира се. И… и Уили щеше да помага.

— С други думи, Норис е давал пари на Кийт, с които да плаша вноските по застрахователната полица, която му е продал?

Линда Дрюз кимна. Лицето й бе бледо като салфетката, която държеше в ръце.

— Знаехте ли, че това е незаконно?

Тя поклати глава.

— Не, нямах представа. Смятах, че Уили постъпва като добър приятел.

— След което Кийт започна да взема опиати и умря от свръхдоза?

— Да.

— Но нали казахте, че той вече е бил спрял болкоуспокояващите? — попита Декър, без да крие съмнението в гласа си.

— Почти не ги вземаше.

— Споменахте, че е взел свръхдоза, защото е объркал хероина с фентанил? — уточни Джеймисън.

— Точно така.

— Къде се случи това? — попита Декър.

— В дома на негов приятел.

— И този приятел не е бил там, за да му даде наркан — продължи Декър.

— Не, Кийт е бил сам. Намериха го, когато вече беше късно. Изплаках си очите…

— Застрахователната компания разследва ли смъртта му?

— Да, разбира се. Но Уили се погрижи и за това. Каза, че няма да им позволи да ме измамят, да ме лишат от парите, които ми се полагат. Той свърши цялата работа. Получих обезщетението няколко месеца по-късно.

— Получихте един милиона долара? — попита Декър.

Дрюз не отговори веднага.

— Да, точно така.

— Не, не е точно така.

— Какво?

— Не сте получили един милион. Колко взе Норис?

— Ами… ъъъ… той си удържа комисиона.

— В какъв размер?

— Трийсет процента.

— Тоест той е взел триста хиляди долара?

— Да, Уили каза, че това е обичайната комисиона при тези застраховки.

— И как му я изплатихте?

— Той се погрижи и за това. Прехвърли парите от моята сметка.

— Не се съмнявам. — Декър помълча и добави: — Госпожо Дрюз, не ви ли се стори странно, че скоро след като синът ви е сключил застраховка за един милион долара, която е била идея на Норис, той е умрял от свръхдоза, а Норис е получил триста хиляди?

Устните на Дрюз отново затрепериха, а по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

— Господине, да не искате да кажете, че…

— Да, точно това искам да кажа — отвърна Декър. — Заложили са капан на сина ви. Сключили са голяма застраховка, след което са му пробутали фентанила и той е умрял.

Дрюз зарови лице в шепи и захлипа.

— Бог ми е свидетел, никога не съм искала синът ми да умре.

— Но истината е, че той е умрял.

— Наистина ли… наистина ли подозирате, че Уили има нещо общо с това?

— Не подозирам, а знам.

— Загазила ли съм, господине? — попита тя отново.

— На ваше място бих си взел адвокат. И забравете за кафето и кексчетата. Изгубих апетит.

Декър и Джеймисън излязоха.

Когато се качиха в колата, Джеймисън възкликна:

— Божичко, не мога да повярвам! Трябва да е подозирала нещо.

— Може да е подозирала, а може и да не е. Тази работа ме научи на едно — хората са в състояние да намерят оправдание за всичко.

— Включително за застрахователни измами, търговия с наркотици, фалшиво обвинение в убийство… Кой да предположи, че в този град се извършват толкова много отделни престъпления?

Декър включи на скорост.

— Не са отделни, Алекс. Всичките са сплетени в един голям мръсен възел.