Дейвид Балдачи
Жертвите (54)

54

На вечеря Джеймисън седна до Зоуи. Декър се настани до Амбър.

Бяха в кухнята, край малката овална маса в средата.

— Как беше в училище, Зоуи? — попита Джеймисън.

— Добре — отвърна детето и започна да рови в чинията си, без да вкуси и хапка.

Амбър бе отслабнала, а тя и бездруго беше крехка. Лицето й бе изопнато, очите — болезнено червени, а движенията й бяха като на упоена с приспивателни.

— Мамо, мога ли да си отида в стаята? Коремчето ме боли.

— Разбира се, скъпа — отвърна разсеяно Амбър. — След малко ще дойда, за да проверя как си.

Зоуи стана и излезе бързо. Чуха как обувките й трополят по стълбите.

— Не се храни — заяви унило Амбър.

— Ти също — отвърна Джеймисън. — Трябва повече да се грижиш за себе си.

— Добре съм — махна с ръка Амбър. — Просто нямам апетит.

Джеймисън погледна Декър и остави вилицата.

— Какво смяташ да правиш?

Амбър вдигна поглед от чинията.

— Какво имаш предвид?

— Ще останеш или ще заминеш?

Амбър я изгледа изумено.

— Не съм мислила за толкова напред в бъдещето. Няма и седмица, откакто Франк загина.

— Знам. Но тук не те задържа нищо. Защо не се преместиш по-близо до семейството му? То може да ти помага…

— Мислих за това — призна Амбър. — Но дори с парите от застраховката пак ще се наложи да работя. Сега аз съм главата на семейството.

— Ще предприемеш правни действия срещу „Максус“, нали? — попита Джеймисън.

— И още как! Но отново да разстроя Зоуи? И то толкова скоро? Притеснявам се как ще й се отрази.

— Може би най-доброто и за теб, и за нея е да започнете някъде отначало — отвърна Джеймисън.

— Как мога да бъда сигурна?

— Разговаря ли със Зоуи? — намеси се Декър.

— Тя е само на шест — каза Джеймисън.

— Това не означава, че няма мнение.

— Не съм сигурна, че е в състояние да разбере ситуацията.

— Казвам само, че майка й трябва да го обсъди с нея. Все пак каквото и решение да вземе, то ще се отрази върху детето, нали?

Амбър и сестра й се спогледаха.

— Мисля, че той е прав — заяви Амбър и стана. — Ще говоря със Зоуи, а после си лягам. Много съм изморена.

Джеймисън също стана и прегърна сестра си.

— На твое разположение съм, миличка. От каквото имаш нужда, докогато имаш нужда.

— Алекс, ти имаш собствен живот… имаш работа. Не можеш да се грижиш за нас до безкрайност. А дори да можеше, не бих го поискала от теб. Ще се справя. Длъжна съм заради Зоуи. Благодаря за съвета, Еймъс.

Той кимна. Когато Амбър излезе, Джеймисън каза:

— Да не би да се размекваш, Декър?

— Какво имаш предвид?

— Напоследък започна да се тревожиш за другите.

— Разследвам убийства. Това означава, че трябва да се тревожа за много хора.

— Кое според теб е по-добре — да останат или да напуснат Барънвил?

— Не мога да ти отговоря, защото не съм на тяхно място.

— Но тук не ги задържа нищо.

— Франк е тук — отвърна Декър. — И винаги ще бъде тук.

Джеймисън пребледня и сведе поглед.

— Прав си… Аз… аз май не се сетих за това.

Декър отпи глътка кафе и погледна през малкия прозорец към мрака навън.

— Аз не исках да напускам Бърлингтън. И в същото време исках да избягам колкото се може по-далече. Семейството ми беше убито там. И жена ми, и дъщеря ми са погребани там. Докато живеех в Бърлингтън, ходех на гробовете им всеки ден. Сядах и си говорех с тях. А сега не съм ходил от месеци. — Декър остави чашата си. — Не искам единствената ми връзка с тях да се окаже някоя избеляла снимка на стената, Алекс.

— Ти си последният човек, който трябва да се притеснява, че ще ги забрави.

— Не е същото. Погребах ги там. Това е моята връзка с онова място. То винаги ще бъде част от мен, независимо дали го искам или не.

— Мислиш, че сестра ми ще остане тук?

— Мисля, че… хората са различни.

С тези думи Декър стана, разчисти масата и двамата с Джеймисън заредиха миялната. После той се качи в стаята си. Отвори гардероба и извади две неща — строителните планове, които бе открил в килера, и карирания лист от караваната на Тоби Бабът.

След като ги разглежда в продължение на половин час, реши, че трябва да подходи по друг начин, за да разкрие загадката.

Излезе от стаята, тръгна по коридора и почука на вратата на Зоуи.

Няколко секунди по-късно съненото момиченце му отвори. Беше по пижама и гушкаше плюшеното си коте.

— Зоуи, работя по много важен проект и се нуждая от нещо, което може би имаш.

Зоуи се оживи от думите му.

— Разбира се, Еймъс, какво ти трябва?

— Линийка. Имаш ли?

Тя кимна, отиде до малкото бяло бюро, долепено до една от стените, и отвори горното чекмедже. Извади зелена линия и му я подаде.

— Много ти благодаря. — Декър понечи да си тръгне, но се сети нещо и отново се обърна към Зоуи. — Майка ти говори ли с теб?

Детето кимна.

— Попита ме дали искам да остана, или да отида на друго място.

— И ти какво й каза?

Зоуи сви рамене.

— Татко е тук. Не искам да го оставя самичък.

Декър се наведе и я погледна в очите.

— Много добре те разбирам.

— Ти ми каза, че когато ходя при татко, той ще знае. И ще го почувствам ей тук. — И тя докосна гърдите си.

— Да, така е.

— Затова не мога да го оставя. Замина ли, ще му стане тъжно. Ей тук — каза Зоуи и посочи гърдите на Декър. — Нали?

— Да — промълви той.

Зоуи се прозя.

— Време е да спиш, а? — каза Декър.

— Добре, Еймъс.

Зоуи го прегърна и Декър се прибра тихо в стаята си.

Животът може да бъде много гаден понякога.

Седна на леглото и огледа отново разстланите върху него строителни планове.

После сведе поглед към линийката. Върху нея с флумастер бе изписано Зоуи Мичъл.

Той стана, отиде до прозореца и зарея поглед към потъналия в отчаяние град, който като че постепенно се съвземаше.

Но на каква цена?

И колко хора щяха да умрат, преди да се съвземе напълно?

Декър извърна поглед към стаята на Зоуи.

Трябваше ли да заминат, или да останат?

Щеше да е по-лесно да каже, че трябва да заминат. Да избягат от опасностите и насилието.

Но къде бяха останали по-безопасни места?

Предполагам, че ако имам цел в живота, тя е да се погрижа да останат безопасни места.

С тази мисъл в главата той седна и използва линийката, за да измери всички пропорции на строителните планове и да ги сравни с чертежа на Тоби Бабът.

После взе лист и химикалка, за да изчисли съответните размери. Когато приключи, установи едно-единствено несъответствие между двата чертежа.

Но какво несъответствие!