Дейвид Балдачи
Жертвите (34)

34

— Какво иска Амбър?

Декър и Джеймисън закусваха, седнали един срещу друг.

Тя остави чашата си с кафе и отвърна мрачно:

— Иска да отидем до логистичния център, да вземем личните вещи на Франк и да приберем колата му.

— Но аз трябва да разследвам…

— Декър, сестра ми погребва съпруга си утре — прекъсна го Джеймисън. — Най-малкото, което можем да направим, е да й помогнем с тези неща.

— Готова съм, лельо Алекс.

Те се обърнаха и видяха Зоуи да стои на прага. Беше облякла палтото си, а очите й бяха подути от плач.

— Добре, миличка, ще тръгнем след минутка. Защо не ни изчакаш на вратата?

Зоуи погледна тъжно към Декър, преди да излезе в коридора.

— На училище ли ще я водим? — обърна се Декър към Джеймисън.

— Не, тя идва с нас.

— С нас? Ами училището?

— Декър, баща й умря вчера. А и тя е още в предучилищна група. Може да пропусне няколко дни, без това да се отрази на шансовете й да влезе в Харвард.

— Смяташ ли, че е добра идея да я вземаме с нас? Имам предвид, да види къде е работил баща й, как събираме личните му вещи…

— Няма друга възможност. Амбър не познава никого достатъчно добре, за да остави Зоуи при него, особено в такъв момент. През целия ден ще бъде ангажирана да урежда погребението, да избира ковчег, цветя, надгробна плоча. Смяташ ли, че Зоуи трябва да присъства на това?

— В никакъв случай — смотолеви той.

— Добре, допий си кафето и да тръгваме. Аз ще карам до там, а ти ще върнеш колата на Франк.

Когато стигнаха до входната врата, Зоуи протегна ръка, но не на леля си, а на Декър. Той се стъписа, но след като погледна Джеймисън и тя му кимна окуражително, пое малката ръка на момиченцето в огромната си длан.

 

 

— Боже, това място е огромно! — възкликна Джеймисън, докато влизаха в паркинга на логистичен център „Максус“.

Сградата бе наистина внушителна, а паркингът бе пълен с коли. Отстрани се бе наредила цяла флотилия тирове — едни товареха, а други разтоварваха на безкрайната редица от рампи.

— И продължават да го разширяват — отбеляза Декър и посочи строителната площадка от западната страна на сградата.

Джеймисън откри място за паркиране далече от входа, след което се наложи да прекосят море от автомобили, за да се доберат до рецепцията.

— Тук ли е работил татко? — попита Зоуи.

— Да, миличка — отвърна Джеймисън. — Ще вземем нещата му.

— Мама ми каза. Ще вземем и колата му.

— Точно така.

Момиченцето погледна леля си и попита:

— Моят татко наистина ли е умрял?

Джеймисън се вцепени, не знаеше какво да отговори.

Преди тя да каже каквото и да било, Декър се наведе, взе Зоуи на ръце и посочи сградата.

— Виждаш ли колко голямо е това място?

— Аха.

— Твоят татко е помагал да управляват всичко това. Погледни тези коли и тези хора, които работят тук. Всички те са разчитали на него. Работата му с била изключително важна. И той се е справял отлично с нея.

Зоуи пъхна палец в устата си и очите й плувнаха в сълзи.

Декър продължи:

— Сега трябва да влезем вътре и да съберем нещата му, защото мястото им е у дома, при теб и мама, нали?

Зоуи закима енергично, макар да продължаваше да смуче пръста си.

Декър я понесе напред, а Джеймисън забърза след тях.

На рецепцията ги упътиха към кабинета на управителя. Името му бе изписано на табелка на стената.

— Тед Рос — прочете Декър. — Интересно.

Макар прозорецът на кабинета да бе покрит с щори, през процепите между тях се виждаше мъж на средна възраст с оредяла прошарена коса да разговаря по телефона, седнал зад бюрото си. Три от стените бяха боядисани в бяло, но тази зад гърба му бе покрита с дървена ламперия с красиви первази. В единия ъгъл бе окачена фланелка на „Питсбърг Стийлърс“, поставена в рамка.

— Какво му е интересното? Познаваш ли го? — попита Джеймисън.

— Може би познавам баща му.

Почукаха на вратата и видяха, че Рос вдига поглед, приключва разговора си и прекосява стаята, за да им отвори.

Той погледна първо Декър, после Зоуи и изражението му стана печално.

— Аз съм Тед Рос. Благодаря, че дойдохте. Не знаехме какво да правим с…

Рос замълча и погледна неуверено към Зоуи.

— Затова дойдохме — каза Джеймисън. — Амбър е моя сестра. Аз съм Алекс Джеймисън, а това е Еймъс Декър.

— Чух, че и двамата работите във ФБР.

— Точно така. А това е Зоуи, дъщерята на Франк.

Рос протегна ръка, за да се здрависа със Зоуи.

— Здравей, Зоуи, много ми е приятно да се запознаем.

Зоуи кимна и пое ръката му, но не отвърна нито дума, тъй като пръстът й си оставаше пъхнат в устата.

— Баща ви Фред Рос ли се казва? — попита Декър.

Рос го погледна изненадано.

— Да, защо?

— Запознахме се онази вечер.

— Съжалявам — отвърна напрегнато Рос. — Той е голям особняк.

— Може и така да се каже.

— Както и да е, позволете да ви покажа къде са нещата на Франк.

Рос ги поведе по дълъг коридор.

— Колко голямо е това място? — попита Декър.

— Над сто хиляди квадратни метра. Разширяваме го с още петдесет хиляди. За добро или лошо, това е бъдещето на търговията на дребно. Търговските центрове из цялата страна затварят врати, веригите хипермаркети фалират. Клиентите предпочитат да пазаруват по интернет и подобни логистични центрове извършват доставките.

— Сигурно затова имате толкова големи складове — отбеляза Декър.

— Именно. Печелим и ние, печелят и търговците, които обслужваме. Така те могат да се концентрират върху продуктите, които предлагат, а ние поемаме изпълнението на поръчките. В момента работим с над петнайсет хиляди фирми и броят им продължава да расте. Изграждането и управлението на подобни логистични центрове не са евтина работа. Затова компании, които предпочитат да продават онлайн, но не могат да си позволят собствен център за дистрибуция, възлагат задачата на фирми като „Максус“. Плащат наем за предоставената складова площ, която изчисляваме с точност до милиметър, и им удържаме процент от всяка продажба, но въпреки това им е по-изгодно да работят с нас поради причините, които току-що споменах. Това е десетият ни логистичен център и имаме планове за още десет, които ще изградим почти едновременно в следващите пет години. Бизнесът процъфтява. Буквално не смогваме да удовлетворим търсенето на нашите услуги.

— Предполагам, че това е добре — отбеляза Джеймисън.

— Да, но имаме толкова работа, че се чувстваме смазани.

Щом изрече тези думи, Рос пребледня и погледна Зоуи, но тя като че ли не го бе чула. Бе заета да се оглежда отвисоко в ръцете на Декър. Той бе направил опит да я свали на земята, но тя така се бе вкопчила в него, че той продължи да я носи.

— Пристигнахме — обяви Рос.

Отключи една врата и ги въведе в кабинет, три пъти по-малък от неговия. Вътре имаше бюро, стол, три метални шкафа, наредени покрай една от стените, и покрита с бележки голяма дъска, окачена на друга стена.

В средата на бюрото бе поставен компютър.

— Франк беше много подреден и организиран и работеше изключително ефективно — отбеляза Рос. Погледна Зоуи и добави: — Татко ти се справяше страхотно.

Тя кимна, но не отговори.

Рос посочи един кашон на бюрото.

— Събрахме личните му вещи. Всичките са тук вътре. — Той порови в джоба си. — А това са ключовете му. Паркирахме колата близо до централния вход. Синя киа, но вие я знаете, разбира се.

— Благодаря — отвърна Джеймисън, взе ключовете и ги връчи на Декър.

— Алекс, защо не вземеш Зоуи и не се върнеш у дома — предложи той, — а аз ще тръгна след малко и ще сложа кашона в моята кола.

— В колата на моя татко — обади се Зоуи, която вече бе извадила пръста от устата си.

— Правилно, в колата на твоя татко — каза Джеймисън. — Добре, ще се видим у дома.

Тя свали Зоуи от ръцете му и я поведе навън. Детето се обърна и погледна нещастно Декър, но след малко двете се скриха от погледа му.

Той се обърна към Рос.

— Ще ми направите ли една услуга?

— Разбира се, стига да мога.

— Мога ли да видя къде се е случило?

Рос изглеждаше изненадан.

— Къде Франк… загина, това ли имате предвид?

— Да.

— Беше нещастен случай. Глупав трагичен инцидент, който не биваше да се случва, но въпреки това си остава инцидент.

— Не твърдя друго. И не съм дошъл тук, за да разследвам злополуката. Просто да мога да кажа на Амбър… ако има въпроси. Тя не беше в състояние да дойде днес. А и трябва да урежда погребението.

— Да, разбирам. Толкова е ужасно — каза Рос и побърза да добави: — Ние ще платим погребението и всичко останало.

— Добре сте решили.

— Вижте, знам, че Амбър ще съди „Максус“. Ей богу, аз бих го направил на нейно място.

— Интересно изявление предвид обстоятелството, че сте служител на „Максус“.

— Работя за тях, откакто започнаха да строят центъра. И ме наеха, защото бях сред малцината с управленски опит в голяма компания. Освен това ги съветвах по време на строителството… Надявам се Амбър да получи онова, което й се пада по право.

— В коя голяма компания сте работили?

— Прехвърлил съм шейсетте, което означава, че съм достатъчно възрастен, за да помня по-добрите дни на Барънвил или поне края им. Започнах като дърводелец, после създадох собствена строителна компания. Бях директор на последния завод за хартия в града. Не можеше да се сравнява с това място, но имахме около двеста служители, непрекъснато получавахме материали, експедирахме готова продукция, денонощно товарехме и разтоварвахме камиони… Управлението на този център не криеше нищо ново за мен.

— И така, Франк Мичъл?

— Елате с мен.