Дейвид Балдачи
Жертвите (74)

74

— Какво беше това?

Барън, Джеймисън и Райли съпровождаха Амбър и Зоуи по алеята към къщата, когато Барън спря и се озърна напрегнато. Погледът му бе насочен към пътеката през гората.

— Какво беше това? — попита и Джеймисън.

— Чух някакъв шум. Дойде от тази посока.

— Смяташ ли, че може да е Декър?

— Не съм аз — обади се Декър, който току-що се бе появил по алеята откъм къщата.

— Къде беше? — попита Джеймисън.

— Там, вътре. С Ласитър.

— Какво се случи? — попита тя.

Декър погледна Зоуи. Момиченцето изглеждаше уплашено и изтощено.

— Ще ти разкажа по-късно. Току-що получих съобщение от Кемпър. Повикала е линейка за Амбър и Зоуи. Ще ги чака пред къщата. Алекс, можете ли двете със Синди да ги заведете там?

— Защо? Вие къде отивате?

— Мисля, че двамата с Джон трябва да се отбием на едно място.

Барън продължаваше да се взира надолу по пътеката.

Джеймисън погледна първо Барън, после Декър.

— Предпочитам да дойда с вас.

— Не, трябва да придружиш сестра си и племенницата си. Имаш пистолет, а не знам кого още можете да срещнете по пътя. Кемпър изпраща агенти да ги охраняват, но докато те пристигнат, ти трябва да останеш с Амбър и Зоуи.

Джеймисън се поколеба, но отвърна:

— Добре. Ще ми кажеш ли поне къде отивате?

Декър погледна Барън и заяви:

— В миналото… може би.

 

 

Когато двамата тръгнаха по пътеката, Барън погледна Декър и попита:

— Знаеш накъде води, нали?

— Да.

— И чуваш това, което чувам и аз?

— Да — повтори Декър.

— Но той не би могъл да знае… Никога не е идвал тук.

— Може да е разбрал само по един начин — отвърна Декър.

Излязоха от гората и пред тях се появи голямото езеро. Спряха внезапно, тъй като и двамата го видяха едновременно.

Фред Рос в инвалидния си стол досами водата.

— Господин Рос? — попита Декър. — Отивате ли някъде?

Рос се завъртя в стола си и ги видя. И тъй като бе махнал тиксото от устата си, започна да бълва ругатня след ругатня.

Барън тръгна към стареца и Декър го последва.

Когато стигнаха до него, Рос се наклони настрани и преобърна инвалидния си стол. Запълзя към водата, а безжизнените му крака оставяха дири в калта.

Барън застана пред него и сведе поглед.

Рос вдигна глава.

— Ех, ако си носех пушката — озъби се той.

— Но не си я носиш — отвърна Декър. — Как се освободи?

— Не беше завързал ръцете ми достатъчно здраво. Беше ми оставил малко свободно пространство. Повече не ми трябваше. Сигурно си решил, че след като съм стар, съм също така слаб и немощен. Е, шишко, много по-силен съм, отколкото изглеждам. Цял живот работих, а после години наред бутах тая желязна клетка.

— Откъде знаеш, че тук има езеро? — попита Барън.

— А ти как мислиш? — засмя се Рос.

Декър коленичи до него и попита:

— Защо уби родителите му?

Барън погледна Декър с изненада, после отново се втренчи в Рос.

— Те бяха Барън. Това не е ли достатъчно?

— Защо в езерото?

— Защото не исках да ме пипнат, глупако.

— А какво си правил тук? — попита Декър.

— Търсех го.

— Съкровището ли?

Рос присви очи, изгледа го злобно и кимна.

— Но как изобщо си разбрал за него? — попита Барън.

— На младини баба ми е работила като камериерка в проклетото ви имение. Онзи нафукан иконом вече бил старец, често пийвал повечко и дърдорел какво ли не в кухнята. Малко преди да умре, се похвалил на баба ми, че ще го погребат редом с Барън. Много се гордеел с това. Сякаш така е щял да се издигне в обществото или нещо подобно… И споменал, че Барън няма да остави почти нищо на децата си. Щял да скрие парите си от тия разглезени копелета, защото хич не му пукало за тях. Щял да скрие парите си някъде в имението. Казал всичко това пред баба ми, тя го споделила с майка ми, а майка ми — с мен. Една нощ, години по-късно, отидох да го търся, но така и не го намерих. Реших да накарам проклетите Барън сами да ми кажат къде е.

— Но те не знаеха, глупако! — възкликна Барън. — Смяташ ли, че ако знаеха къде е, нямаше да се възползват от парите?

Рос не му обърна внимание, а продължи да се взира в Декър.

— Те обаче не ми казаха. Това ме ядоса ужасно много, затова ги халосах по главите, качих ги в колата, докарах я до тук и я бутнах във водата.

— Но откъде знаеше за пътеката или за езерото? — попита Декър.

— Баба ми казала на майка ми — отвърна Рос и погледна Барън. — Разказала й, че богатите и всемогъщи Барън идват тук на пикник. Реших аз самият да им устроя един хубав пикник. На шест метра под водата. — Рос погледна езерото и продължи: — А после се върнах в проклетата текстилна фабрика, където пострадах. Краката ми останаха парализирани. — Погледна ядно инвалидния стол и допълни: — Оттогава съм прикован към това гадно желязо.

— Неслучайно казват „неведоми са пътищата господни“ — заяви Декър, изпълнен с презрение към стареца. — Какво правиш тук сега?

— Няма да отида в затвора. По-добре да се удавя.

Барън извади пистолета и го насочи към Рос.

— Какво ще кажеш аз да ти окажа честта да те пратя в отвъдното?

Старецът се ухили злобно.

— Давай, глупако! Натисни спусъка!

Барън свали предпазителя.

— Давай, богаташче! Стреляй! — изкрещя Рос.

— Той иска да го направиш, Джон — намеси се Декър, — защото знае, че тогава ще трябва да те арестувам. А това ще означава, че е убил и теб, както е убил родителите ти. Така той ще победи. Това ли искаш?

Барън опря дулото в челото на Рос и го задържа, докато старецът не се разтрепери целият и очите му не плувнаха в сълзи.

После върна предпазителя на място и подаде пистолета на Декър с усмивка.

— Шегуваш се, нали? Прекалено богат и всемогъщ съм, за да падна толкова ниско.

Рос го напсува и наплю, докато Барън изправяше инвалидния стол. После вдигна стареца на ръце и го сложи да седне.

— Хайде, Рос, готов съм да те бутам чак до колата за арестанти. А когато се качиш в нея, ще се возиш със сина си чак до затвора.

Декър се наведе и погледна Рос.

— Не беше прав.

— За кое? — сопна се Рос.

— В Барънвил не всичко е незаконно.

Когато тръгнаха обратно през гората, Барън погледна Декър и каза:

— Синди Райли беше единствената ми приятелка.

— Знам.

— Но само до този момент. — Той спря и добави: — Смятам и теб, и Алекс за приятели. Знам къде щях да бъда сега, ако не бяхте положили усилия да разрешите този случай.

— Вярвам във втория шанс, Джон — погледна го Декър, — защото аз самият получих втори шанс, и то точно когато имах най-голяма нужда от него. А ти? Вярваш ли в него?

Барън огледа земите, които някога са били част от огромното семейно имение.

— Допреди няколко минути не вярвах.

— Важното е, че сега вярваш.