Дейвид Балдачи
Жертвите (16)

16

Появи се нов цвят.

Жълто.

Синьото означаваше смърт според мозъка му, попаднал в плен на синестезията.

Какво обаче означаваше жълтият цвят?

Рай.

Нима съм мъртъв?

Не можеше да отвори очи, следователно най-вероятно бе мъртъв.

И все пак фактът, че виждаше жълто, макар очите му да не бяха отворени, означаваше, че мозъкът му продължава да функционира. Дали това не бе доказателство за съзнателна мисъл? И следователно за живот?

Или за живот след смъртта?

Почувства как нещо го смушка, сръчка го. Нещо далечно.

Ушите го боляха. Но и те долавяха нещо. Далечен звук, смътен, но силен. Като оръдеен изстрел.

Не чуваше нищо друго. Само този звук. И виждаше жълтия цвят.

Мушкането и ръчкането се повториха. Звукът в ушите му се усили.

Нещо удари лицето му. Отначало леко, после по-силно.

Той се опита да отвори очи, но не постигна нищо, само сбърчи чело.

Следващият удар по лицето му даде резултат.

С огромно усилие на волята Декър най-сетне отвори очи.

Но видя само мрак. Поне отначало.

Накрая зърна нещо сред мрака. Беше космато и стоеше толкова близо, че можеше да усети дъха му.

Отново затвори очи. Бяха излезли от горичката…

… влезли в караваната…

… и караваната се бе взривила.

Тогава Декър спря да разсъждава. Гърдите му спряха да се издигат.

Онова космато създание се приближи още и още.

Животно. Животно, дошло да го изяде.

Декър изпадна в безсъзнание. Изпадна в състояние далеч по-дълбоко и по-всеобхватно от безсъзнанието.

Тъкмо преди всичко да потъне отново в мрак, някой разтвори устата му насила. А после нещо го удари по гърдите.

Мрак. Абсолютен мрак.

Нямаше представа колко време е минало.

Усети, че се изправя, а после пада настрани. Повърна и остана да лежи и пъшка в продължение на няколко секунди.

Почувства нещо да докосва ръката му и го отблъсна рязко, дори яростно. После се изправи на колене и направи опит да запълзи.

Отново се сети за косматото създание. За мушкането и ръчкането. За непознатия дъх. За удара в гърдите. Беше уплашен. Не, ужасен. Да не би да беше мечка?

— Еймъс!

Като чу гласа й, Декър спря да пълзи, обърна се и се отпусна на земята. Задиша тежко.

Джеймисън бе приклекнала на метър-два от него. Беше мръсна, раздърпана, но невредима. Изражението й бе толкова уплашено, че Декър се стъписа.

— Алекс, добре ли си?

Тя едва се изправи на крака.

— Аз ли? Ти… спря да дишаш. Наложи се да ти направя изкуствено дишане.

Декър докосна първо устните си, после гърдите си.

Изкуствено дишане?

Това означаваше, че Джеймисън го е върнала към живота.

— Ти ли беше? Видях само… козина… коса… Реших, че е животно. Голямо космато животно.

Джеймисън се намръщи и отметна косата от лицето си.

— Е, трябва да призная, че за пръв път някой ме сравнява с голямо космато животно. — После изражението й омекна и тя попита: — По-добре ли се чувстваш сега?

Той си пое дълбоко дъх и опипа тила си. Когато свали ръка, дланта му бе червена.

— Усетих, че нещо ме удари. Явно имам рана.

— О, не! — простена Джеймисън, извади телефона си, включи фенерчето и огледа главата на Декър. — Порязване, доста дълбоко… Трябва ти лекар.

Тя извади няколко кърпички от чантата си и ги притисна към раната.

— Дръж така!

Декър се подчини.

— Имах чувството, че съм получил сърдечен удар, но не мисля, че е възможно… Щях да изпадна в безсъзнание.

Той се надигна бавно и се огледа. От караваната не бе останало нищо. Колата им бе сериозно повредена.

— Ти ми спаси живота — каза Декър.

— Както и ти моя — отвърна Джеймисън и посочи мястото, на което бе стояла караваната. — Това можеше да се превърне в крематориум за нас.

Декър кимна и задиша дълбоко.

— Сигурно съм се нагълтал с дим… А после и тичането…

— С мен на гърба ти. И после и раната на главата. Сигурно някоя отломка от експлозията те е ударила. Съжалявам, че не успя да се скриеш под колата.

— И доста по-слаб да бях, пак нямаше да мога, дори под джип.

— Трябва да повикаме линейка.

— Трябва да повикаме някой да ни върне в града. — Декър огледа двете предни гуми на колата им. Бяха спукани, а джантите — разкривени. — А и пожарната трябва да дойде да угаси тези пламъци, преди да са стигнали гората.

Джеймисън извади телефона си и позвъни на Грийн. Обясни му накратко какво се е случило и той обеща да се задейства незабавно.

Когато приключи разговора, тя прибра телефона и погледна към караваната.

— Някой ни иска мъртви. И то много.

— Това е добре.

— Какви ги говориш?! — ужаси се от думите му Джеймисън.

— Значи някой се е притеснил от действията ни. Това показва, че вървим в правилната посока. Което определено е добре.

— Нямаше да е добре, ако бяхме загинали.

— У теб ли е онова листче?

— Кое?

— Листчето от бележника!

— Господи, Декър, едва не ни убиха! Ти беше на косъм от смъртта! И продължаваш да мислиш единствено за разследването.

Когато той не отговори, Джеймисън въздъхна, извади листа от плика за улики, който бе прибрала в чантата си, и му го подаде. От кръвта кърпичките бяха залепнали за раната на главата му и нямаше нужда да ги придържа повече. Затова използва двете си ръце да постави листа на земята и да насочи фенерчето на телефона й, за да го огледа внимателно. Приближи лъча на два-три сантиметра от листа и присви очи.

— Разчиташ ли нещо? — попита Джеймисън.

— Само следи от химикалка или молив. Някой е писал или чертал нещо на горния лист. Заема доста място и покрива по-голямата част от листа. Ще трябва да го разгледам внимателно на по-силна светлина.

Декър изключи фенерчето, върна листа на Джеймисън, изправи се и се облегна на бронята на колата.

— Смяташ ли, че онзи, когото преследвахме, се е върнал, за да ни убие? — попита Джеймисън.

— Не знам. Възможно е, но така би поел сериозен риск.

— В такъв случай друг ли е бил? Да не би някой да ни е проследил?

Декър хвърли поглед към черния път отзад.

— Трудно може някой да ни проследи, без да го забележим.

Джеймисън се извърна към останките от караваната.

— Добре че се измъкнахме, преди да се взриви. Макар да не открихме нищо.

— Открихме нещо.

— Така ли?

Декър изохка внезапно и се хвана за главата.

— Какво има? — попита притеснено Джеймисън.

— Ужасно главоболие.

Няколко минути по-късно пристигнаха две полицейски патрулки, една линейка и две пожарни коли.

Пожарникарите потушиха огъня и поляха с вода района около караваната. Двама парамедици прегледаха Джеймисън и Декър. Тя се бе отървала с няколко цици ни и ожулвания, които парамедиците бързо обработиха, а после й дадоха кислород, тъй като бе погълнала дим. След като прегледаха раната на главата на Декър и провериха когнитивните му способности, парамедиците настояха да го отведат в болницата, където да му направят рентгенова снимка и да го изследват по-обстойно.

— Нямам сътресение — отвърна той. — А дори да имам, не е сериозно.

— Декър, ти спря да дишаш — смъмри го Джеймисън. — Затова веднага отиваш в болницата. Аз ще те придружа в линейката.

Потеглиха веднага след като Декър легна на носилката с превръзка на главата, която бързо се напои с кръв. Джеймисън бе изтрила мръсното си лице и бе положила усилия да почисти петната от дрехите си с влажните кърпички, които парамедиците й бяха дали.

— Ще ми трябват нови дрехи. Когато си приготвях багажа за това пътуване, не очаквах да попадна в мусон, който за малко да ме удави, а после да се размина на косъм от експлозия. — Тя се облегна на стената на линейката и затвори очи, а Декър я наблюдаваше от носилката.

— Наслаждаваш ли се, Алекс? — попита я тихо той.

Тя отвори очи и го изгледа объркано.

— На какво да се наслаждавам?

— На ваканцията си.