Дейвид Балдачи
Жертвите (44)

44

— Какво правиш, по дяволите? Защо си събираш багажа?

Джеймисън стоеше пред стаята на Декър, докато той прибираше в сака си дрехите и тоалетните си принадлежности.

— Трябва да замина.

— Къде? Връщаш се във Вашингтон?

— Не, отивам в Ню Джърси.

— В Ню Джърси? Защо?

— Напипах следа. И то добра. Случи се току-що, благодарение на Синди Райли.

Джеймисън го погледна изумено.

— Декър, погребението на Франк е вдругиден. А ти заминаваш? Имаме толкова работа!

Ще се върна навреме. Ако тръгна сега, ще пристигна там рано сутринта, ще си свърша работата и ще се върна късно вечерта.

— Но сестрите ми вече са тук. А родителите и роднините на Франк ще дойдат утре сутринта. Надявах се да вземеш майка му и баща му от автогарата. И една от сестрите му, която пристига с влак. Останалите ще дойдат с коли.

Декър спря за миг.

— Убеден съм, че сестрите ти ще помогнат. И да знаеш, че ще взема колата.

— Чакай малко, ще караш чак до Джърси?

— Няма друг начин, проверих. Първият самолет от Питсбърг излита в десет сутринта, а полетът дори не е директен. Ще трябва да се прекачвам в проклетия Шарлът, можеш ли да повярваш? Влаковете и автобусите също не ме устройват. Най-бързият начин е с кола. Ще стигна до там за по-малко от седем часа.

— Добре, но имаш ли представа колко е часът? Къде ще спиш?

— Чувствам се отлично. Адреналинът компенсира умората, ще дремна, когато пристигна в Джърси.

— Декър, това е неразумно.

— Не мога да не отида, Алекс. Попаднах на следа, която трябва да проверя.

Тя седна на леглото.

— Спомена, че Синди Райли ти е казала нещо. Какво?

Той й разказа за името и адреса на гърба на снимката, която бе открил в апартамента на Коста, и за странното съвпадение на фамилните имена на Стенли и Найджъл.

Показа й снимката и тя я разгледа.

— Чакай малко… този Найджъл Нотингам е бил иконом на Барън Първи?

— Да. И се обзалагам, че Стенли е негов… не знам, може би правнук или нещо подобно. Затова Тод не е открил връзката с Барънвил. Проверката му е обхванала само родителите на Стенли Нотингам. Той е живял в същата сграда с Брадли Коста в Ню Йорк. Били са съседи.

Джеймисън му върна снимката и попита:

— Каква точно е твоята теория?

— Стенли Нотингам е казал на Коста нещо за фамилия Барън и този град. Нещо, което го е накарало да зареже Манхатън и да пристигне тук. Според Синди той е дошъл в Барънвил, за да следва мечтата си, което ми се стори странно. Надявам се Нотингам да ми каже каква е била тази мечта.

Джеймисън разтри челото си. Изглеждаше уморена.

— Разбирам, че това е важно за разследването, но не може ли да изчакаш да мине погребението?

— Стенли Нотингам е възрастен човек, който току-що е постъпил в старчески дом. Откъде да знам, че утре няма да умре? И да отнесе в гроба единствената следа, с която разполагам?

— Винаги мислиш само за разследването, нали? — не издържа Джеймисън. — Винаги поставяш него на първо място!

Той спря да приготвя багажа си и я погледна.

— Не е така, Алекс.

— Винаги е така, Декър.

— Но това е важно.

Тя стана от леглото и отиде до вратата.

— Добре, както и да е… Ще държа фронта тук.

— Алекс, ще се върна. Обещавам.

— Да — отвърна разсеяно Джеймисън. — Надявам се да откриеш това, което търсиш.

Декър взе якето си от стола. Когато се обърна, тя си бе тръгнала. Чу някъде в къщата да се затваря врата.

Дръпна ципа на сака си и го метна на рамо. Заслиза тихо по стълбите.

На последното стъпало го очакваше Зоуи с плюшено коте в ръце.

Вдигна поглед към него и видя сака му.

— Отиваш ли някъде, господин Еймъс?

Първата му реакция бе да хукне покрай момиченцето и да потегли към Ню Джърси без никакви обяснения.

Но след като зърна печалното й изражение, Декър размисли, остави сака си и седна до нея.

— Заминавам, но ще се върна. Разбираш ли, трябва да проверя нещо важно в Ню Джърси. Била ли си някога в Ню Джърси?

Детето поклати глава.

— Хубаво ли е там?

— Да, хубаво е.

— Какво ще правиш в Ню Джърси?

— Ще говоря с един човек. Възрастен човек.

— За какво?

— Той е познавал някого тук, в града. Искам да му задам няколко въпроса за него.

— А той добър човек ли е?

— Не го познавам, но съм сигурен, че ще се окаже свестен. — Декър замълча и огледа изпитателно Зоуи. — А ти как си?

Тя стисна здраво плюшеното си коте.

— Погребението на татко е вдругиден.

— Да, знам — отвърна тихо Декър.

— Ще го заровят в земята. Така каза мама.

— Ще се върна навреме и ще отидем заедно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Господин Еймъс, смяташ ли, че ще му е студено? — попита угрижено Зоуи. — Разбираш ли, след като мама каза, че ще го погребем в земята, аз взех една голяма лъжица от кухнята, отидох в задния двор и изкопах дупка. После пъхнах ръката си в нея. Беше студено. А татко не обичаше да му е студено. Обичаше да се гушка под одеялото с мен. И аз не обичам да ми е студено.

Зоуи потрепери, сякаш за да илюстрира думите си.

Декър се облегна на перилата, тъй като усети, че гърдите го стягат и нещо засяда в гърлото му.

— Разбрах, че одеялото ти си няма име. А котето?

— Казва се Феликс. Леля Алекс ми го подари, когато бях на пет.

— И как ти хрумна това име?

— Така се е казвало кучето на татко, когато е бил малък. Реших да кръстя котето Феликс, че на татко да не му е мъчно за неговото куче.

— Много мило, Зоуи.

Лицето й се разкриви в тъжна гримаса и очите й се насълзиха.

— Иска ми се татко да беше тук.

— Знам. И съм сигурен, че той би искал същото.

Зоуи се облегна на крака му и той я погали по главата.

Двамата помълчаха няколко секунди.

— Помниш ли какво ти разказах за моята дъщеря?

— Моли.

— Точно така, Моли. Тогава не ти казах цялата истина.

— Да не би да си ме излъгал? — Зоуи се изправи и впери в Декър широко отворени очи.

— Не, не точно. Просто не ти казах… всичко. Работата е там, че дъщеря ми… дъщеря ми… умря, преди да навърши десет.

— Болна ли беше?

— Не, тя… тя претърпя злополука.

— Като татко?

— Точно така. Нея също я погребахме в земята. Но аз се връщам от време на време… нали разбираш, за да проверя как е. И когато съм там, мога… мога да усетя, че не й е студено. Човек може да направи това за онези, които обича. Затова си мисля, че когато двете с мама ходите при татко ти, ти също ще го усещаш. Присъствието ти там ще го стопли, защото той ще разбере, че си до него. Че хората, които обича, са до него. Разбираш ли?

Зоуи кимна, без да откъсва поглед от Декър.

— Мога ли да му говоря, докато съм там?

— Разбира се. Вярно, той няма да ти отговаря така, както си свикнала. Но те уверявам, че ще почувстваш нещо тук — каза Декър и посочи с пръст гърдите си. — И това ще означава, че ти отговаря. И отговорът му ще стигне до сърцето ти. Защото… ти винаги ще пазиш твоя татко там. Винаги. Разбираш ли?

Тя кимна, наведе се и прегърна крака му.

— Ще се видим отново, когато се върнеш, господин Еймъс.

— Можеш да ме наричаш само Еймъс.

— Добре, Еймъс.

Декър взе сака си и излезе.

Не забеляза Джеймисън, която стоеше на горната площадка на стълбите.

Тя бе чула целия разговор и сега хлипаше тихо, стиснала парапета с две ръце.

Момиченцето вдигна поглед, видя я, втурна се по стълбите и обви ръце около краката й. Джеймисън трепереше цялата, затова Зоуи попита:

— Лельо Алекс, добре ли си? Да не си тъжна?

Джеймисън я погали по главата. По лицето й се стичаха сълзи и тя едва успя да каже:

— Добре съм, Зоуи. Вече съм добре.