Дейвид Балдачи
Жертвите (24)

24

Декър се огледа и се намръщи. Не обичаше банките. Не и откакто конфискуваха дома и колата му в Бърлингтън и го оставиха без покрив над главата и без средство за придвижване.

Кабинетът на Брадли Коста в Барънвил Нешънъл Банк бе просторен и пълен със снимки от местни събития. Банката бе спонсорирала какво ли не, от дебати в местните гимназии до бейзболни отбори и от организации в подкрепа на децата до клубове на ветераните от войните.

На бюрото на Коста лежеше символичен ключ на града. Нямаше семейни снимки, защото той нямаше нито жена, нито деца. Декър и Джеймисън бяха научили от полицията, че е роден в Ню Йорк, и по-точно, в „Куинс“, завършил е колеж в Сиракюз, има магистърска степен по бизнес администрация от Нюйоркския университет и е работил на Уолстрийт, преди да дойде в Барънвил.

Джеймисън огледа снимките на стената.

— Ето го с губернатора, с кмета, с градския съвет, с шефа на полицията… Тук е с местното историческо дружество, с дамския градинарски клуб, с „Дъщери на американската революция“… Знаел е как да влезе под кожата на всеки.

Погледът на Декър обходи кабинета.

Беше чист и подреден. В него бе работил човек, застрелян в автосервиз заедно с местен наркопласьор, с когото на пръв поглед нямаше нищо общо.

Декър и Джеймисън бяха разговаряли със служители на банката, работили с Коста. Всички го описваха като работлив, дружелюбен, изключително честен. Никой не можеше да си обясни убийството му и никой не можеше да открие каквато и да било връзка между него и Майкъл Суонсън.

— Да не би Коста да е водил таен живот, за който никой не е подозирал? — попита Джеймисън.

Декър взе една снимка от бюрото. На нея убитият банкер бе в компанията на млада жена.

— Познавам я — каза той.

— Откъде?

— Това е барманката от „Мъркюри“. Казва се Синди. Двамата с Джон Барън са приятели.

Джеймисън погледна снимката.

— Коста е бил хубавец. А тази Синди е истинска красавица. Дали не са били гаджета?

— Да разберем — отвърна Декър.

Джеймисън повика Емили Хейс, секретарката на Коста, и я разпита за снимката.

— Мисля, че е направена по време на сбирка на местния бизнес, организирана от Брад — обясни Хейс. — Той се опитваше да създаде традиция в това отношение. В Барънвил има богати и преуспели хора — макар и не много на брой, — а Брад умееше да създава контакти с тях. Организираше коктейли, канеше хора в дома си… Никога не сме имали човек, който да обръща внимание на това. Брад намираше общ език с всички. Притежаваше енергията, от която се нуждаехме. Много ни липсва.

Тонът й накара Декър да се запита дали петдесетгодишната Хейс не си е падала по младия и харизматичен банкер.

— Познавате ли тази жена? — попита той.

— О, да, това е Синди Райли. Тя е собственичката на „Мъркюри“.

— Собственичката? — възкликна изненадан Декър. — Стори ми се прекадено млада.

— Наследи заведението от баща си. И трябва да призная, че добре върти бизнеса… макар и по свой начин.

— Имала ли е връзка с Коста?

— Доколкото знам, не.

— Добре, но това е единствената снимка на бюрото му. Предполагам, че той се е снимал с много бизнесмени…

Хейс изглеждаше объркана.

— Не знам какво да ви кажа. Доколкото ми е известно, Брад не излизаше с никого.

— А Джон Барън? — попита Декър.

— Какво за него? — намръщи се Хейс.

— Беше ли клиент на банката?

— Да, навремето имаше сметка при нас.

— А познаваше ли Коста?

— Нямам представа. — Тя се замисли. — Сега се сещам… май нашата банка държи ипотеката върху имота на Барън, но не знам повече подробности.

— Коста работил ли е по тази сделка?

— Възможно е, но не съм сигурна. Нямам правомощията да проверявам сметките на клиентите и определено нямам право да разкривам каквато и да било информация за тях.

— Добре, а вие лично познавате ли Барън? — попита Декър.

— Не, не го познавам — присви устни Хейс.

— Струва ми се, че изпитвате неприязън към него — отбеляза Джеймисън.

Хейс я прониза с поглед.

— Дядо ми загина в една от мините на Барън. А майка ми се изгърби от работа в текстилната фабрика. Една сутрин заварила обява на портала, че фабриката е затворена. Завинаги. Без предупреждение. Скоро след това почина, вероятно от стрес.

— Но семейство Барън е продало фабриката много преди това, нали? — попита Декър.

Хейс скръсти ръце на гърдите си и го изгледа мрачно.

— Да не би да смятате, че Барън щеше да се отнася към работниците по различен начин, ако бяха запазили фабриката?

— Какво друго можете да ни кажете за Коста? — попита Декър. — Дойде ли на работа в деня, когато изчезна?

— Да, беше тук до края на работното време. На следващия ден, след като Брад не се появи и никой не успя да се свърже с него, господин Бийчър, нашият президент, позвъни в полицията.

— Но през последния му ден тук всичко изглеждаше нормално, нали?

— Да, нищо необичайно. От полицията ме питаха за това и аз им отговорих същото.

— Знаете ли дали е имал някакви планове за вечерта?

— Нямам представа, не ми е споменавал.

— Имаше ли проблеми с някой колега? — попита Декър. — Или с клиент?

— Не съм чувала.

— Все повтаряте, че не знаете, че не сте сигурна. А щяхте ли да разберете, ако имаше конфликт с някого?

Хейс се подразни от думите му, но отвърна:

— Аз бях негова секретарка, затова най-вероятно щях да науча. Но той се разбираше чудесно със служителите. Истината е, че всички го харесваха. Брад беше много щастлив. Що се отнася до клиентите, понякога банката ни е принудена да изиска погасяване на някой кредит или да обяви ипотека за просрочена. Хората тук плащат сметките си, стига да са в състояние… В противен случай губят домовете или колите си, но те разбират това. Договорът си е договор.

— Не се съмнявам, че разбират — каза Декър, но тонът му подсказваше, че не споделя това мнение.

— Ще ходите ли в дома на Брад? — попита Хейс.

— Защо? — отвърна Декър.

— Ако ходите, ще ви помоля да полеете цветята.

— Били сте там, така ли?

— Помагах му с организацията на някои партита — отвърна троснато тя.

Когато излязоха от банката, Джеймисън отбеляза:

— Госпожа Хейс не беше особено словоохотлива, но не изключвам вероятността да не знае нищо.

— Или просто ни излъга — отвърна Декър.