Дейвид Балдачи
Жертвите (58)

58

Докато се прибираха, Джеймисън не се сдържа и избухна:

— Смяташ, че Франк е убит, и не ми каза?

— Казах ти, че подозирам, че смъртта му не е нещастен случай.

— Да, но сега звучиш далеч по-уверен.

— Защото съм далеч по-уверен.

— Защо ще убиват Франк?

— Най-вероятно е видял нещо, което не е трябвало да вижда.

— Но нали е убит от робот?

— Роботите се контролират от хора. Ами ако роботът е направил това, за което е бил програмиран, докато Франк е стоял до него?

Телефонът на Декър иззвъня. Беше Кемпър.

— Току-що проверихме и двете къщи. И в двете открихме следи от хероин и фентанил. Декър, не знам докога ще мога да задържа тази информация.

— Трябва ни още малко време. Постави ли Рос под наблюдение?

— Да. Вчера той напусна кабинета си със сака в ръка. Обзалагам се, че вътре нямаше спортен екип. Отби се на няколко места, включително във фитнеса. Щяхме да привлечем нежелано внимание, ако го бяхме последвали там. Всеки път излизаше със сака, но няма гаранция, че шишенцата са били още там. С други думи, изгубихме част от уликите.

— Ще пипнем тези мръсници, агент Кемпър. Ще ги пипнем.

— Надявам се. Защото иначе с кариерата ми е свършено. Трябва да разбереш, че времето ни изтича.

Тя затвори и Декър погледна Джеймисън, която очевидно бе чула напрегнатия глас на служителката на АБН.

— Стори ми се доста притеснена — отбеляза Джеймисън.

— Да, предполагам — отвърна разсеяно Декър.

— Никога ли не се притесняваш, Декър?

— Не виждам смисъл да го правя.

— Не можем да споделим с Амбър теорията ти за Франк. Не и докато не получим доказателства.

— Знам.

В същия миг небето сякаш се разтвори и заваля проливен дъжд.

— Господи, Барънвил е достатъчно мрачно и ужасно място и без тези порои! — отбеляза Джеймисън, която шофираше.

— Мрачно и ужасно място, но тук-там се вижда светлина — поправи я Декър. — Виж онази пекарна. Синди ми разказа за нея. Собственичката получила пари от застраховката „Живот“ на сина си. Той взел свръхдоза и застрахователите й изплатили голяма сума, с която отворила пекарната.

— Наистина ли смяташ, че тук има нещо подозрително?

— Достатъчно, за да се отбия за чаша кафе.

Джеймисън спря на паркинга и двамата влязоха в пекарната. Вътре беше чисто и подредено. Бели дървени маси, пъстроцветни покривки и стъклени витрини, пълни с деликатеси. На стената зад щанда бе окачена голяма черна дъска, на която с тебешир бе написано менюто.

Джеймисън подуши ароматите, които се носеха във въздуха, и изпъшка.

— Господи, иска ми се да опитам от всичко, което предлагат тук!

Иззад завесата, която разделяше заведението от задната стаичка, се появи жена.

Тя изглеждаше слаба и изпита, лицето й бе цялото в бръчки, а косата — силно прошарена. Усмивката й обаче бе приветлива.

— Какво мога да направя за вас? — попита тя.

— Две големи кафета — поръча Декър.

Джеймисън посочи една от витрините.

— Това морковени кексчета ли са?

— Да, госпожо.

— Чудесно. Увийте ми две.

— Отличен избор. Току-що ги извадихме от фурната. Аз съм Линда Дрюз, собственичката.

— Здравейте, Линда. Аз съм Алекс, а това е Еймъс.

Докато жената приготвяше кафето, Декър подхвърли:

— Заведението изглежда съвсем ново.

— Отворихме преди по-малко от година. Винаги съм обичала да пека едно друго, и си рекох: „Защо пък да не изкарам малко пари?“. Освен това обичам да командвам. И сега печеля добре. За което трябва да благодаря и на логистичния център. Голяма част от клиентите идват от там. Вдигането на тежки кашони, ходенето по цял ден… това са все неща, от които хората огладняват.

— Не се съмнявам — отвърна Декър.

Докато наливаше кафетата, Линда Дрюз попита:

— Как научихте за нас?

— От Синди Райли.

— А, да. Тя е много мила. Все рекламира местните фирми. Опитваме се да възкресим този град.

— Синди ни разказа и за сина ви. Спомена, че бил неин приятел.

Дрюз тъкмо се бе навела, за да вземе две кексчета от витрината. Застина на място при думите на Декър, а после попита:

— Синди ви е разказала за Кийт?

— Да. Беше разстроена от спомена.

Дрюз бавно сложи кексчетата в плик.

— Той беше единственото ми дете. Това ме съсипа.

— Сигурен съм. Синди спомена, че е починал от свръхдоза — продължи Декър.

Дрюз кимна.

— Барънвил си има куп проблеми. Най-големият са наркотиците. Признавам, че аз самата вземах дрога дълги години. Започнах с перкоцет, продължих с микс…

— Микс? — възкликна Джеймисън.

— Смесвах перкоцет с ксанакс, оксиконтин… с всичко, за което можех да се сетя. Стигах до двеста хапчета седмично. — Тя остави кесията с кексчетата на щанда. — На колко години мислите, че съм?

Декър вдигна рамене. Чувстваше се неудобно.

— Не обичам да гадая възрастта на хората.

— Неотдавна навърших петдесет.

Линда се усмихна тъжно на изненаданите им погледи.

— Наркотиците не се отразяват добре на външността. Знам, че изглеждам на шейсет и пет.

— Но очевидно сте преборили зависимостта — отбеляза Джеймисън.

Дрюз почука върху дървения плот.

— Боря се всеки ден. Днес съм чиста, но утре кой знае?

— Говорите удивително откровено за това, което сте преживели — каза Джеймисън. — Все пак не ни познавате.

— Говорих надълго и нашироко на сбирките в центровете за помощ на наркомани. Човек трябва да осмисли случилото се. Да разголи душата си. Само така ще се почувства по-добре. Опитах по различни начини, защото има техники, които помагат на едни, а на други — не. Но накрая, слава богу, отказах наркотиците. Беше най-трудното нещо, което съм правила в този живот.

— Но Кийт не успя? — попита Декър.

Дрюз понечи да маркира поръчката им, но се спря.

— Не. — Очите й се напълниха със сълзи. — Родителите не бива да надживяват децата си, но с мен се случи точно това. Кийт си отиде преди година и четири месеца. Следващия месец щеше да навърши двайсет и осем.

— Искрено съжалявам — каза Джеймисън.

— Но поне имате пекарната — отбеляза Декър.

— Да, благодарение на Кийт.

— Как така? — попита Декър.

— Кийт беше сключил застрахователна полица за един милион долара и аз бях единственият бенефициент. В противен случай никога не бих могла да си позволя да отворя пекарна. Една фурна струва цяло състояние. — Тя замълча, когато Джеймисън й подаде кредитната си карта, за да плати кафетата и кексчетата, и добави тъжно: — Но предпочитам сина си.

— Голям късмет, че Кийт е имал тази застраховка — каза Декър. — Предполагам, че я е сключил чрез работата си…

— Не, не беше чрез работата. Той беше оператор в логистичния център. По цял ден тичаше насам-натам, навеждаше се, вдигаше тежки кашони… Гърбът го заболя, появиха се усложнения и го уволниха. Обърна се към лекар, който му предписа болкоуспокояващи. Така се почна… Пристрасти се. Позната история. Един ден не взел хероин, както си мислел, а фентанил. Починал, преди линейката да пристигне.

— Това е ужасно! — възкликна Джеймисън.

— В Барънвил това е обичайно. Тук никой не се срамува от подобни неща.

— Добре че синът ви е сключил застраховката, преди да се пристрасти към болкоуспокояващите. В противен случай едва ли би издържал медицинските тестове.

— Уили каза същото.

— Уили?

— Уили Норис продаде полицата на Кийт. Каза ми същото, когато ми връчваше чека. Но Кийт беше чист, когато сключи застраховката. А после умря.

— Кийт е сключил застраховка, след като гърба му е пострадал? И то за един милион долара?

— Да. Чул от някого, че е добра идея. Разбирате ли, искаше да го вземат обратно в логистичния център. А това място може да бъде опасно. С всички онези роботи… Чухте ли, че един от тях убил човек?

— Чухме — отвърна Джеймисън.

— Кой посъветва сина ви да сключи застраховка „Живот“? Този Уили Норис ли?

— Не знам. Но парите ми свършиха добра работа. Успях да направя на Кийт хубаво погребение, а после отворих това място. — Линда Дрюз изтри очи и каза: — Надявам се кексчетата да ви харесат. И да кажете и на други за тази пекарна.

— Имате ли някакви координати на господин Норис? — попита Джеймисън. — Сестра ми изгуби съпруга си наскоро и мисля, че е добре да сключи застраховка „Живот“. Има малка дъщеря и…

— О, разбира се. Човек трябва да мисли и за тези неща, защото никой не знае какво ще му донесе утрешният ден.

Линда Дрюз порови в едно чекмедже и извади визитка.

— Ето адреса. Офисът му е на два километра от тук. Уили е свестен човек. Прекарал е целия си живот в Барънвил. Също като мен.

Джеймисън погледна визитката.

— Много благодаря — каза тя и пусна пет долара в буркана за бакшиши на щанда.

— Аз ви благодаря — отвърна Дрюз.

Декър огледа пекарната.

— Надявам се да ви потръгне — каза той.

— Аз също — каза Дрюз. — Защото само това ми остана.