Дейвид Балдачи
Жертвите (29)

29

Декър и Джеймисън заснеха с телефон откритията си в бараката и върнаха всичко по местата. Тъй като нямаха заповед за обиск, каквото и да бяха открили, не можеше да бъде използвано в съда.

Затова си тръгнаха. Докато шофираше надолу по хълма в посока Барънвил, Джеймисън попита:

— Ще кажем ли на Грийн и Ласитър какво сме открили?

Декър поклати глава.

— Не, ще се ядосат заради това, което направихме, а точно сега не искам да се караме с тях. Освен това не знаем със сигурност дали тези неща принадлежат на Суонсън. Това е само догадка. Но предишният му хазаин спомена, че е карал мотор.

— Доста път е до тук и обратно.

— Но ако нямаш друго превозно средство, освен мотор?

— И какво ни дава това?

— Възможността Джон Барън да ни е излъгал. Той твърди, че не познава Коста, аз пък съм убеден в обратното.

— Стига, Декър, много местни компании са спонсорирали детските бейзболни отбори. Не можеш да очакваш някой банкер да познава всички треньори.

— Съгласен съм. Но не бих очаквал този банкер да държи в дома си снимка на детски бейзболен отбор. А и Барънвил Нешънъл Банк не е „Голдман Сакс“ или Ситибанк. Вероятно всички се познават помежду си. И ако нещата, които открихме, наистина са принадлежали на Суонсън, това означава, че Барън вероятно е познавал две от четирите жертви. Според секретарката на Коста домът му е ипотекиран в банката. И доколкото знаем, лицето за контакт, посочено в договора, е именно Коста.

— Можем да попитаме Барън дали има алиби?

Декър поклати глава.

— Не искам да стигаме дотам… поне засега. Той е затворен, необщителен. Очевидно прекарва по-голямата част от времето си в самота, следователно какво алиби може да ни представи?

Джеймисън погледна часовника на арматурното табло.

— О, не! Ще закъснеем!

— За какво?

— За вечерята по случай рождения ден на Зоуи.

— Трябва ли да ходим?

Джеймисън го изгледа изумено.

— Аз съм ги поканила на вечеря, Декър. В най-хубавия ресторант в града. Казах ти предварително, че това е една от причините да дойдем тук. За да отпразнуваме шестия рожден ден на Зоуи. Взела съм подаръци, оставих ги в багажника, за да не ни се налага да се връщаме в къщата.

— Но ние водим разследване.

— Работим по него цял ден. И трябва да се храним. Затова отиваме на вечеря.

— Но…

— Няма „но“, Декър. Отиваме!

— Алекс…

Джеймисън рязко махна с ръка.

— Не казвай нищо повече. Зоуи е моя племенница и аз я обичам повече от всичко на света.

Декър въздъхна и се облегна на седалката.

 

 

Ресторантът беше наполовина пълен. Когато Джеймисън заяви, че отиват в най-добрия ресторант в Барънвил, Декър не знаеше какво да очаква. Но заведението се оказа комфортно обзаведено и блеснало от чистота. Сервитьорите носеха бели ризи и черни папийонки, салфетките бяха ленени, а в менюто имаше ястия, чиито имена той никога не бе чувал, но затова пък звучаха апетитно.

Амбър и Зоуи бяха облекли рокли и дори Декър забеляза, че Амбър се е гримирала и двете с дъщеря й са с нови прически. Очевидно отдаваха голямо значение на този празник. Мислите му се насочиха към рождените дни на дъщеря му. Те също бяха големи празници. Извърна се към Джеймисън и видя, че тя гледа племенницата си с обожание.

— Добре ли мина в училище, Зоуи? — попита тя.

— Добре.

— Преместването в ново училище винаги е трудно — обади се Амбър. — Но съм сигурна, че ще си намериш приятели, Зоуи. Ти винаги успяваш.

— Да — отвърна момиченцето и унило се вторачи в покривката на масата.

Декър я погледна изпитателно. В главата му се въртяха думи, които искаше да изрече, но те така и не успяваха да се подредят в изречения и да излязат от устата му. Изведнъж се усети, че налага лицето на покойната си дъщеря върху това на Зоуи. Извърна поглед и разтри слепоочията си.

Това определено не е здравословно.

— Къде е Франк? — попита Джеймисън.

Сестра й направи гримаса.

— Работа. Изникнало нещо непредвидено. Очакваме го всеки момент.

— Доста работи — отбеляза Декър.

— Поне му плащат добре — отвърна Амбър. — И вече не се натоварва с физически труд. Вярно, направихме ремонт, но ако Франк се установи тук за по-дълго, възнамеряваме да продадем къщата и да си намерим по-голяма. Има много красиви стари сгради, които стоят празни. Нуждаят се от малко работа…

Зоуи погледна изненадано майка си.

— Това означава ли, че ще се местим отново?

Амбър се притесни.

— Няма да е скоро, миличка.

Въпреки уверенията на майка си Зоуи се отпусна натъжена на стола си. Джеймисън забеляза това и попита:

— Защо не отвориш подаръците, Зоуи?

Тя извади две кутии от чантата си и ги подаде на племенницата си.

— Алекс, не беше нужно — възрази Амбър. — Достатъчно е, че плащаш вечерята.

— Рожденият ден означава подаръци — каза Джеймисън, вперила поглед в Зоуи.

Момиченцето засия.

— Кой да отворя първо?

— Предлагам този вдясно. Той е по-малък.

Зоуи го разопакова внимателно. Показа се дървена кутийка. Тя хвана капака й и погледна леля си, която кимна окуражително.

Зоуи отвори кутийката. Вътре имаше синджирче с кръстче.

— О! — възкликна тя и го извади внимателно.

— Искаш ли да ти разкажа нещо за това бижу? — попита Джеймисън.

Зоуи кимна, докато Амбър й помагаше да го сложи на врата си.

— То ми е подарък от моята леля за шестия ми рожден ден.

— Това… това е било твое?

— Мисля, че го познавам — обади се Амбър.

— Но, лельо Алекс, не мога да взема твоя подарък.

— Разбира се, че можеш. Защото това кръстче се предава в семейството ни от седем поколения. Сега е твой ред да го носиш. А когато пораснеш, ще бъде твое задължение да го предадеш на някой, когото обичаш.

— Това е страхотно!

— Наистина — обади се Декър и погледна своята партньорка.

— Благодаря — грейна Джеймисън. — Добре, а сега отвори другия подарък.

Зоуи разкъса хартията и под нея се показа книга.

— „Паяжината на Шарлот“! — възкликна Зоуи. — Мама ми я четеше.

— Погледни вътре — подкани я леля й.

Зоуи отвори книгата и зяпна смаяно.

— Тя е… тя е подписана.

— Да, от Е. Б. Уайт. Той е написал посвещение на едно момиченце преди четиресет години. Видя ли как се е казвало то?

Зоуи прочете името.

— Зоуи!

— Точно така.

— Как успя да я откриеш?

— Имам приятелка, която работи за един антиквар в Ню Йорк. Помолих я и тя търси нещо подобно вече повече от година.

— Сигурно ти е струвало много пари — каза Зоуи.

Джеймисън се приведе напред, прегърна племенницата си и я целуна по челото.

— Това е една чудесна книга, Зоуи, която можеш да четеш през целия си живот.

И всеки път, когато я отворя, ще имам чувството, че посвещението е за мен!

— Да, разбира се. Това се нарича да използваш въображението си, точно както е направил авторът, за да напише тази книга.

— Това са най-хубавите подаръци, които съм получавала някога — каза Зоуи.

Амбър се усмихна на сестра си и я поздрави с вдигнат палец.

В този момент вратата на ресторанта се отвори и на прага се появиха Грийн и Ласитър.

Декър ги забеляза пръв, а Джеймисън — няколко секунди по-късно.

— О, не! — простена тя. — Какво искат?

Амбър и Зоуи погледнаха към вратата. Зоуи се натъжи и попита:

— Това означава ли, че трябва да тръгвате? Преди да сме вечеряли?

Декър се надигна и отвърна:

— Ще проверя. Дори да се е случило нещо, сигурен съм, че може да почака.

Той отиде при полицаите и каза:

— Вижте, празнуваме рожден ден. Не може ли да отложим за по-късно?

— Всъщност не търсим теб, Декър — отвърна Грийн.

Декър ги погледна озадачено.

— Джеймисън ли?

— Не, не и твоята партньорка.

— Тогава кого?

Грийн погледна към масата.

— Амбър Мичъл.

Декър замръзна за миг.

— Сестра й? Защо? С убийствата ли е свързано?

— Не заради тях сме тук.

— Когато постъпи обаждането — обади се Ласитър, — веднага познахме името. Решихме да го поемем, защото вече сме се срещали със семейството.

— Познали сте името? Какво име?

— Франк Мичъл. Съпругът на Амбър.

Декър погледна към двете сестри, които го наблюдаваха внимателно, докато Зоуи разглеждаше книгата си. Той се обърна отново към двамата полицаи.

— Какво за него?

— Опасявам се, че е мъртъв — каза Грийн.