Дейвид Балдачи
Жертвите (43)

43

— Ето ви отново!

Синди плъзна по барплота картонена подложа, която спря пред Декър.

— Няма отърваване от мен.

— Какво да ви налея? — попита тя.

— Най-добрата бира, която предлагате.

Тя се поколеба.

— Това е въпрос на вкус.

— Ще се доверя на преценката ви.

Синди се наведе и извади бутилка бира от малък хладилник под бара.

Декър я огледа. Беше облякла черна блуза, а разкопчаното горно копче позволяваше на клиентите да надзърнат дълбоко в деколтето й. Джинсите й бяха ластични, а косата й подскачаше по атлетичните й рамене.

Той предположи, че целта на разтворената блуза и тесния панталон е повече бакшиши, и не я винеше за това. Мъжете, които обикаляха баровете, нямаха нищо против да бъдат манипулирани от красива жена.

Тя наля бирата му в халба и я сложи пред него.

— Опитайте това.

Декър отпи глътка и кимна доволно.

— Разбирате от бира.

Тя се усмихна и избърса барплота пред него.

— Да сте виждали Джон скоро?

— Кой Джон? Познавам доста хора с това име.

— Барън.

— Не. Защо?

— Чудех се просто. Приятели ли сте?

— Той се отбива от време на време да пийне нещо. Ако това ни прави приятели, тогава имам доста приятели в този град.

— Онази вечер, когато бях тук, реших, че сте нещо повече от познати.

Синди спря да бърше плота, извади бутилка минерална вода и отпи глътка.

— Защо ви интересува?

Декър сви рамене.

— Мисля, че опознах Барън поне малко. Стори ми се свестен тип. Ще остана разочарован, ако се окаже, че е забъркан в тези истории.

Синди остави водата и отново хвана парцала. Когато един клиент улови погледа й и вдигна чашата си в знак, че иска да му я напълни, тя каза на Декър:

— Изчакайте ме, ей сега се връщам.

Той вдигна халбата си вместо отговор и отпи голяма глътка.

Минута по-късно Синди се върна и каза:

— Другият барман застъпва на смяна в десет. Искате ли да поговорим след това?

— Устройва ме.

— Прав сте — заяви тя. — Джон е добър човек.

— Винаги е приятно, когато се окажеш прав.

— В какво се е забъркал?

— Ще се видим в десет — отвърна Декър.

 

 

Точно в десет Синди повери бара на своя колега и даде знак на Декър да я последва в задната част на заведението.

— Колата ми е паркирана отзад.

— А моята — отпред.

— Ще ви върна. Не е толкова далече.

— Къде отиваме?

— У дома.

— Сигурна ли сте, че е разумно?

— А вие не сте ли? — отвърна Синди.

Качиха се в черна тойота ленд крузер.

— Хубава кола — каза Декър. — И не е никак евтина.

— Получавам добри бакшиши и добри отстъпки в автосалона.

Синди отведе Декър до голяма тухлена постройка в широкия център. По пътя той забеляза няколко сгради в процес на реновиране.

— Барънвил да не изживява ренесанс? — попита Декър.

— Само на отделни места — отвърна загадъчно тя.

Пристигнаха в подземен гараж, където спряха на номерирано паркомясто. Взеха асансьора до последния етаж. Синди отвори вратата и го покани вътре с жест.

— Това беше стара текстилна фабрика — обясни тя. — Преустроиха я в луксозна жилищна сграда.

— Знам, идвал съм тук.

— Кога?

Той й хвърли бърз поглед.

— Когато дойдох да огледам апартамента на Брадли Коста. Той също е живял тук.

— Да, тук живееше — отвърна тя.

Декър огледа елегантните мебели, скъпите килими, кухненските уреди от неръждаема стомана, наредени покрай голите тухлени стени. В срещуположния ъгъл бе разположена зона за фитнес с дъмбели, лост, дървена стойка с медицински топки, ски тренажор, велоергометър и прочие уреди, създадени — в зависимост от гледната точка, — за да поддържат собственика им във форма или да го подлагат на инквизиция.

— Нищо чудно, че изглеждате толкова добре — отбеляза той.

— Добрата форма не идва даром — отвърна Синди. — Човек трябва да полага усилия.

— Явно получавате големи бакшиши.

— Не са само бакшишите. Аз притежавам „Мъркюри“.

— Да, чух и това. Наследили сте го от баща си.

— Точно така.

Синди свали джинсовото си яке и го окачи на металната закачалка до входната врата.

— На колко сте? Двайсет и две?

— Поласкана съм. Почти на трийсет.

— Горе-долу на възрастта на моята партньорка. Въпреки това сте прекалено млада, за да имате бар.

— Както сам знаете, получих го в наследство.

— Но очевидно се справяте добре. Стигам до извода, че умеете да въртите бизнес.

— Баща ми беше добър учител.

— Какво се случи с него?

— Умря.

— Досетих се. Имах предвид, как?

— От инфаркт.

— Съжалявам.

— Нещо за пиене?

— Мисля, че пих достатъчно. Имате ли газирана вода?

Синди отвори хладилника и му подхвърли бутилка минерална вода.

— Тази е по-полезна.

Самата тя си наля три пръста „Бомбай сапфир“, разреди го с тоник, добави по резенче лимон и лайм и три бучки лед. Сетне чукна чашата си в пластмасовата бутилка на Декър.

— А това полезно ли е за вас? — попита Декър и посочи коктейла й.

— Никога не пия по време на работа. Основно правило на всеки барман. Но си забърквам по едно питие, преди да си легна. Почитателка съм на джина.

Синди събу обувките си, разположи се на канапето пред кухненския бокс и покани Декър да седне на фотьойла отсреща.

— Сигурно сте родена тук.

— Грешите. Родена съм във Филаделфия.

— И баща ви е дошъл тук и е купил бар? Предполагам, че по времето, когато това се е случило, Барънвил вече е започвал да запада. Защо му е било да сменя голям град като Филаделфия с това забутано място?

Тя сви рамене.

— Била съм едва на годинка, така че не съм имала избор. Освен това майка ми е родена тук. Запознали се в колежа. Той винаги е искал да има бар. Появила се възможност тук и хоп, преместили сме се в Барънвил. Понякога мечтите са достатъчно условие за настъпването на сериозна житейска промяна.

— Къде е майка ви?

— Добър въпрос.

— Искате да кажете, че не знаете?

— Днес тук, утре там. Заряза ни, когато бях малка, и оттогава не съм я виждала.

— Лоша работа.

— Не чак толкова. Баща ми се справяше отлично като самотен родител.

— Спомняте ли си майка си?

— Не съвсем. Бях много малка. Предполагам, че това е добре. Как може да ти липсва човек, когото дори не познаваш?

— Сигурно не може.

Синди отпи от джина си.

— И какво става с Джон? Да не би да е загазил?

— Изглеждате доста загрижена за обикновен клиент.

— Той е много добър клиент. И добър човек, който не заслужава такова отношение.

— Забелязах го в бара.

— Онези бяха пълни глупаци, които нямат представа как стоят нещата. Но други имат представа… или поне би трябвало.

— Срещнах такива хора — каза Декър и намести едрото си тяло по-удобно във фотьойла. — Чухте ли за убийствата?

— Какво общо имат те с Джон?

— Той е познавал поне две от жертвите. Едната дори е живяла в имението му.

— Може да е случайност.

— Аз съм полицай.

— Какво означава това?

— Че не вярвам в случайностите.

— А ако ви кажа, че познавах и четирите жертви?

— Защото са посещавали бара ви?

— Точно така.

— Дори Тоби Бабът, за когото чух, че не е близвал и капка алкохол?

— В „Мъркюри“ предлагаме и храна, както много добре знаете. Нали вечеряхте при нас?

— Тъй като държите едно от малкото заведения в Барънвил, не съм изненадан, че и четирите жертва са идвали при вас. Но не сте живели с нито една от тях, нали? И не сте били гаджета с нито една от тях?

— Винаги съм намирала Майкъл Суонсън за симпатичен. А Брад наистина живееше в тази сграда.

— Разтваряли ли сте с него, освен при посещенията му в бара?

— В интерес на истината, мисля, че си падаше по мен.

— Показа ли го с действия?

— Правеше опити да се сближим, но му дадох да разбере, че няма да се получи. Брад беше свестен, но не си падам по тези скучни банкери. Прекалено задръстени са за моя бохемски вкус. Намекнах му един-два пъти и той престана.

— В кабинета му имаше ваша снимка.

Синди остана изненадана от думите му.

— Наистина ли? Къде сме снимани?

— На някакво официално събитие, ако се вярва на секретарката му.

— О, точно така. Сега си спомних. Брад организира коктейл преди шест месеца. Покани и мен, и куп местни бизнесмени. Там имаше фотограф.

— Това обяснява снимката — каза Декър.

Тя отпи от коктейла си.

— Ето, аз познавах и четиримата и живеех в една сграда с един от тях. Това изключва ли възможността за съвпадение? Означава ли, че и аз съм загазила като Джон?

— Ходили ли сте някога в онова имение на хълма?

— Защо?

— Любопитен съм.

— Възможно е.

— Не си спомняте?

— Добре, била съм там няколко пъти — призна Синди.

— Барън е бохемски тип — каза Декър и зачака отговора й.

— Признавам, че го намирам за интересен.

— Аз пък го намирам за много интересен. И се опитвам да разбера дали освен това не е убиец.

— Той не би наранил и мравка.

— Не ме интересува какво прави на мравките.

Синди се усмихна.

— А пък Джон смята, че вие сте много интересен.

— Той ли ви го каза?

— Да. Разговаряхме по телефона, след като вие и партньорката ви сте го посетили.

— А той идвал ли е тук?

— Един-два пъти. Моля, не питайте за подробности.

— Той е доста по-възрастен от вас.

— Джон е един от най-младите хора, които познавам.

— По дух, имате предвид? — попита Декър.

Синди кимна.

— Освен това се поддържа в отлична форма. Страхотен спортист. Вие също имате вид на бивш спортист.

— Това беше преди сто години.

— Не трябва ли да проверите заподозрените за алиби?

— Трябва.

— Джон има ли алиби за времето, когато са били убити тези хора?

— Времевият диапазон е твърде широк. И при четиримата. Но работим по въпроса. Вие ли ще му осигурите алиби?

— Зависи дали сме били заедно в дадения момент, нали?

— Точно така.

— Не вярвате, че Джон го е направил, а?

— Няма значение в какво вярвам. Важни са фактите. — Декър наклони глава. — Защо стоите тук? Можете да си купите бар на много други места.

— Градът се възражда. Видяхте го, докато пътувахме насам.

— Да, но самата вие казахте, че това се отнася само за отделни райони.

— По-добре е от нищо. Изучавала съм икономиката на подобни места. Когато в един малък град настъпи криза, в него се появяват дребни семейни предприятия, защото хората губят работата, но не и духа си. Изникват малки ресторанти, фитнес центрове, студиа за татуировки, заложни къщи, фризьорски салони, кина, фурни, зоомагазини и прочие. Хората свързват двата края, защото правят каквото е необходимо, за да оцелеят. Вижте какво се случи с Питсбърг. Промени се изцяло. Някога е бил център на металургията и стоманодобива, а сега предлага всевъзможни здравни и финансови услуги.

— Барънвил не е Питсбърг.

— И не е нужно да бъде. Имаме този логистичен център. Построяването му се отрази добре на моя бизнес. Оборотите ми растат с трийсет процента вече четвърта поредна година.

— Защото, след като хората се скапват от работа цял ден, трябва да пийнат нещо?

— Бинго! А също и да вечерят, защото са прекалено уморени, за да си готвят сами.

— И всички нови магазини и офиси, покрай които минахме, са семейни предприятия? Доколкото видях, в тях са вложени доста пари.

Синди се намръщи.

— Изгубих няколко приятели в резултат на свръхдоза. Хубавото е, че те имаха застраховки „Живот“. След смъртта им техните семейства получиха пари и много от тях започнаха собствен бизнес или инвестираха в града част от парите. Реновирането на онези сгради, които видяхте, е резултат от решението на няколко семейства да обединят средствата си. Почти всички жилища вече са продадени.

— Обръщането на негативната тенденция е нещо чудесно. Но шест неразкрити убийства? Това няма да се отрази добре на града.

Усмивката й помръкна.

— Шест?

— Още две жертви в изоставена къща. Аз открих телата.

— Мисля, че прочетох някъде. Но не се съобщаваха подробности. Ще ми разкажете ли за тях?

— Не, не мога.

— Свързани ли са с първите четири убийства?

— Нямам представа.

— Явно имате повече въпроси, отколкото отговори — отбеляза Синди.

— Това е съвсем нормално за началните етапи на всяко разследване. Били ли сте някога в апартамента на Коста?

— Веднъж. Даде вечеря, за да установи по-добри отношения с някои клиенти.

— Питали ли сте го защо е напуснал Ню Йорк и е дошъл тук?

— Да. Той беше симпатичен и очевидно интелигентен. В Ню Йорк е имал и пари, и кариера.

— И какво ви отговори?

— Че следвал мечтата си или нещо подобно.

— Каква мечта?

— Не ми каза, а и аз не настоях.

— Познаваха ли се с Барън?

— Знам, че според вас Коста е познавал Джон, но доколкото ми е известно, не е било така. А и не мисля, че Джон използва банкови услуги.

— Но домът му е ипотекиран в същата тази банка.

— Така ли? — попита невинно Синди.

— Да, така. Но той пропусна да ми каже и това.

Декър извади от джоба си снимката на Барън и бейзболния отбор и я показа на Синди.

— Виждали ли сте я в апартамента на Коста?

Тя я взе и я разгледа.

— Да, беше на една лавица заедно с куп други снимки.

— Барън е бил треньор на отбора.

— Виждам, Декър — отвърна рязко Синди. — Той изведе децата до победа в щатското първенство, а после го уволниха.

— Барън ми го каза. Знаете ли причината?

— Мисля, че победата го представи в твърде добра светлина и някои хора не можаха да го понесат.

Тя забеляза надписа отзад.

— Стенли Нотингам. Кой е той?

— Не знам. Чували ли сте името му?

Синди поклати глава.

— И все пак е странно…

— Кое е странно?

Тя му върна снимката.

— Нотингам… Джон го спомена веднъж. Дори ми показа снимка.

— На Стенли Нотингам? — попита объркан Декър.

— Не. — Синди се замисли за миг. — Не беше Стенли, а… да, Найджъл! Можете ли да повярвате? Найджъл!

— Нищо не разбирам.

— Джон ми показа снимка на Найджъл Нотингам. Затова запомних името. Прекалено английско е и не се среща често. Но като се замисля, звучи логично.

— Отново не разбирам.

— Найджъл Нотингам е бил икономът на семейство Барън.

— Икономът на Джон?

— Не! Джон не може да си позволи иконом. Говоря за първия Джон Барън. Очевидно е искал чистокръвен английски иконом. Така се е появил Найджъл Нотингам.

Декър скочи на крака.

— Трябва да отида на едно място. Благодаря.

Стигна до вратата, преди Синди да е станала от канапето.

— Декър, обещах да ви върна с колата — извика тя след него, но той вече беше затворил.