Дейвид Балдачи
Жертвите (72)

72

Декър спря, преди да излязат на алеята, която водеше към имението. Изключи двигателя и се огледа.

— Какво ще правим сега? — попита Джеймисън.

Телефонът на Декър изпиука и той прочете съобщението, което бе получил току-що. То бе отговор на въпрос, който бе задал неотдавна.

— Ще приключим с тази история, надявам се — отвърна Декър.

— Ами размяната с Амбър и Зоуи? — възкликна тя. — Трябва да си ги върнем.

— Ще си ги върнем, защото те са тук, Алекс.

— Тук? Но мястото, което ни съобщиха, се намира на четири часа път от Барънвил.

— Опитваха се да ни подведат. — Декър се обърна към Фред Рос и попита: — Нали така?

Рос го изгледа мрачно.

— Нямаш представа с кого си се забъркал, шишко.

Всички слязоха от колата. Декър отвори багажника и извади инвалидния стол.

— Можем да оставим стареца тук — предложи Барън. — Няма къде да избяга.

— Не, той ни трябва. Но все пак ще вземем предпазни мерки.

Декър извади ролка тиксо и въпреки опитите на Фред Рос да му попречи, залепи устата му. После настани съпротивляващия се старец в инвалидния стол и завърза ръцете му за страничните облегалки.

Накрая Декър взе пушката и патроните от предната седалка и ги подаде на Барън.

— Предполагам, знаеш как да си служиш с това? — попита той.

Барън постави ловко пет патрона в магазина и вдигна поглед.

— И още как!

Декър затика инвалидния стол. Когато стъпиха на асфалта в предния двор, той ускори леко крачка, но след малко спря.

Бяха стигнали до градинската барака. От едната й страна се издигаше огромна купчина пръст, а вратата на бараката зееше отворена.

— Какво, по дяволите, става тук? — възкликна Барън. — Кой е копал? И защо вратата е отворена?

— Очевидно са търсили съкровището тук — отвърна Декър. — Изчакайте ме за момент.

Той обърна гръб на останалите и се запъти към бараката. Използва фенерчето на телефона си и се спусна в дупката. Оглежда я в продължение на цяла минута, преди да се измъкне от нея. После се присъедини към останалите.

— Какво откри? — попита Джеймисън.

— Каквото и очаквах. Нищо.

— А вътре?

— Разбили са пода, но става въпрос само за тънка бетонна плоча с трамбована пръст отдолу.

— Какво означава това? — попита Синди Райли.

— Това означава, че ще отидем там, където наистина се намира съкровището.

Продължиха по павираната алея, която водеше надясно. Когато стигнаха до края й, Декър спря и избута встрани инвалидния стол с Рос. После извади пистолета си, Джеймисън също, а Барън стисна здраво пушката. Всички последваха Декър, който продължи надолу по пътя.

Излязоха от завоя и погледнаха напред.

А там кипеше оживена дейност.

Видяха голям самосвал, паркиран пред портата на семейното гробище. Зад него имаше голямо празно ремарке. Покрай камиона мина малък багер и влезе в гробището. До самосвала бяха спрели два джипа, а през отворените порти на гробището се виждаха хора, които се суетяха насам-натам.

Декър се затича, а останалите го последваха. Шумът, който вдигаше багерът, заглушаваше стъпките им. Той отвори задната врата на първия джип и надникна в един от саковете, струпани там. Беше пълен със същите шишенца, които бе видял в тайника на Рос.

Затвори тихо вратата. Около гробницата се бяха събрали няколко души. Бяха включили прожектори и работни лампи.

— Това е Рос — прошепна Джеймисън.

— И Ласитър — добави Райли. — Тя не беше ли простреляна?

Едната ръка на Ласитър бе с превръзка тип „ортеза“. Служителката на отдел „Убийства“ пристъпваше бавно-бавно.

— Била е ранена, но не толкова тежко, колкото вероятно са смятали всички — отвърна Декър.

До гробницата бе изкопана голяма дупка, от която се разнасяше тракането на пневматичен чук. След няколко минути Рос взе една работна лампа и се спусна в дупката. Ласитър го последва.

Декър преброи десет въоръжени мъже, застанали наоколо.

Няколко минути по-късно Рос и Ласитър излязоха от дупката. И двамата не изглеждаха доволни.

— Декър — каза Джеймисън и посочи наляво.

Амбър и Зоуи бяха седнали на земята, опрели гръб в голяма надгробна плоча. Ръцете им бяха вързани, а устите им — запушени.

Декър се отдалечи и след малко се върна с Фред Рос в инвалидния му стол.

Затика го покрай самосвала и мина през отворената порта на гробището. Размени пистолета си за пушката, която Барън държеше, и опря дулото й във врата на Рос.

Погледна останалите и кимна. Барън и Джеймисън заеха позиции от двете страни на тухлената стена и насочиха оръжията си към Ласитър и останалите. Синди Райли надничаше нервно над рамото на Барън.

— Ето ни! Дойдохме за размяната! — извика Декър.

Всички край гробницата замръзнаха. После Ласитър и Тед се обърнаха бавно и видяха Рос — старши и Декър, който бе опрял пушка в главата му.

Рос поклати глава, сложи ръце на кръста и се усмихна. Погледна към Ласитър и заяви:

— Колко пъти ти казах, че трябва да се отървем от този тип, Дона!

Ласитър извика на Декър:

— Постъпи глупаво, като дойде тук.

Декър посочи Амбър и Зоуи със свободната си ръка.

— Това е единственото място, където можехме да дойдем. Забрави ли, че се уговорихме да извършим размяната? Ти определи часа и мястото, не аз.

— Това няма да свърши добре за теб — закани се Ласитър.

— Трябваше да оставите някой да охранява периметъра, Рос.

— Явно съм те подценил, Декър.

— Приятно ми е, когато ме подценяват. Предполагам, че имаш план за бягство. Ти ни даваш Амбър и Зоуи. Ние ти даваме тази отрепка и ти хукваш да бягаш.

— Не е толкова просто — отвърна Рос.

Декър погледна гробницата.

— Защото още не си го намерил, нали?

Усмивката на Рос се стопи.

— Какво не съм намерил?

— Съкровището, което Барън Първи е скрил.

— Откъде знаеш за него? — попита ядосано Ласитър.

— Знам всичко за него. Защо го търсите? Не изкарвате ли достатъчно от фентанила?

Рос погледна Барън.

— Това няма нищо общо с парите. За мен е важен фактът, че мога да го отмъкна от него!

Фред Рос направи опит да се освободи и инвалидният му стол се заклати.

— Искаш и ти да кажеш нещо? — попита го Декър, пресегна се и отлепи тиксото от устата му.

— Застреляй кучия му син, Теди! — изкрещя Фред Рос. — Убий този мръсник!

— Млъкни, татко — отвърна с присмех синът, погледна Декър и попита: — Е?

— Както казах, можем да измислим нещо.

Рос погледна гробницата.

— Добре, кажи ни къде е съкровището и можеш да вземеш майката и дъщерята. — Той насочи оръжието към баща си. — Можеш да задържиш и него, защото ми дойде до гуша от този боклук. Не искам да го виждам до края на живота си.

— Нещастник безполезен! Лайно такова! — разкрещя се Фред Рос. — Аз ти казах за съкровището! Копеле неблагодарно! — Последва дълга нецензурна тирада, насочена към сина му.

— Видя ли какво имам предвид? — попита Тед Рос и вдигна пистолета си. — Затвори си устата, старче, или, заклевам се, аз ще ти я затворя!

— Фред, май не си особено умен, а?

— Какво означава това, шишко?

— Ти знаеше за размяната. Ако бяхме отишли на мястото, което ни посочиха, нямаше да заварим никого. И нямаше да те разменим. Синът ти щеше да те изиграе. Ти щеше да изгниеш в затвора, а той щеше да започне нов живот.

Старецът не каза нищо, но изгледа сина си с омраза.

Декър се обърна към Тед Рос:

— Това е другата причина, поради която разбрах, че предложението ти за размяна крие измама и най-вероятно ще те заваря тук в опит да откриеш съкровището. — Той погледна кипящия от гняв и злоба Фред Рос. — За какво ти е твоят старец? Та нали той се е отнасял толкова жестоко с теб и майка ти? Само за да не може да свидетелства против теб? На твое място бих поел риска да говори пред съдебните заседатели. Мисля, че и ти би го направил.

Новата порция ругатни от страна на Фред Рос секна едва след като Декър залепи отново устата му с тиксо.

Декър погледна изкопа.

— Смяташе, че съкровището е или под градинската барака, или под гробницата? Заради писмото до онази компания ли? „О’Райли и синове“?

— Поръчаният бетон не е бил достатъчен за строителството на нов цех или склад в текстилната фабрика — каза Рос. — Освен това в онзи момент старият Барън не би строил каквото и да било, защото бизнесът не е вървял добре. Но е използвал бетона за основите на тази гробница. Вече го знаем със сигурност.

Декър кимна.

— Грийн спомена, че текстилният бизнес е западнал, когато ми разказваше историята на Барънвил. Макар да не знаеше, че впоследствие ще видя подобно писмо и тази информация ще ми свърши добра работа. Какво е съкровището според теб?

— Скъпи бижута, може би. Монети. Банкнотите биха изгнили.

Декър кимна.

— Открихте ли нещо в тази дупка?

— Огромна кухина под основите, която са оформили с този бетон.

— И там не е имало съкровище, а нещо друго? — попита Декър. — Може би скелети?

— Вярно, имаше кости — призна Рос. — Откъде знаеш?

— Барън е бил вече възрастен. Не би могъл да скрие съкровището съвсем сам. Но от друга страна, не би могъл да остави живи и онези, които са му помогнали. В противен случай те са щели да дойдат след смъртта му или да кажат на някого. А това празно пространство под гробницата е било идеалното място, където да скрие труповете им.

— Но къде е самото съкровище? — попита нетърпеливо Рос.

— Поръчката за бетона ти е казала къде е то, но ти си насочил вниманието си към друга част от писмото, а не към тази, към която е трябвало.

— Просвети ме тогава — озъби се Рос.

— Прочетох едно писмо, което Найджъл, икономът на Барън, е изпратил до сина си. Коста също го е чел. То разкрива местоположението на съкровището.

— Коста никога не е споменавал за съществуването на подобно писмо.

— Но очевидно е смятал, че съкровището е заровено под гробницата.

— Направил е задълбочени проучвания. Чел е много за историята на имението. Вярваше, че е открил точното място, но искаше да бъде сигурен. Трябваше да изпратим някого тук. Затова се свързах с Тоби Бабът.

— Защо Бабът?

— Пострада по време на работата си в логистичния център. Затова реших да му подхвърля кокал. Както и да е, Бабът започна да души наоколо. Разбираш ли, Коста бе открил, че след като Барън е написал писмото до „О’Райли“, с което е поръчал бетона и останалите материали, в имението са били издигнати само две нови постройки — градинската барака и гробницата. Затова Тоби проникна в имението и сне мерките им. И установи, че използваните материали съответстват на поръчаните от „О’Райли“.

— Но Барън го е пипнал и е подал оплакване в полицията?

— Всъщност Майк Суонсън също с бил тук, когато Тоби дошъл да души из имението. Двамата с Барън прогонили Тоби от имота. Суонсън познавал Тоби и съобщил името му на Барън, а Барън подал оплакването в полицията. Но това не беше сериозен проблем — добави пренебрежително Рос.

— Напротив, било е голям проблем за Бабът и Суонсън — възрази Декър. — Защото така са подписали смъртните си присъди. Това обаче е означавало, че Барън има вероятен мотив да убие Бабът. Ето защо си решил да използваш смъртта му, за да натопиш Барън. От Бабът си научил, че Суонсън живее в имението и най-вероятно пласира наркотици. Видял си възможност хем да натопиш Барън, хем да елиминираш Суонсън. — Декър помълча и добави: — Мисля, че си имал още една причина да се отървеш от Бабът.

Рос впери мрачен поглед в него, но не каза нито дума.

— Разбрал е за тайника в кабинета ти, където държиш фентанила. Очевидно добре се е справял със снемането на размери на помещения. Не само на гробницата, но и на кабинета ти.

— Стори ми се, че от кутиите липсва едно шишенце. Ти ли беше?

— Аз бях.

— Дона ми каза как си открил, че Тоби е разполагал със строителните планове на логистичния център. Но не очаквах да събереш две и две. Казал си пред нея, че Тоби вероятно е имал зъб на „Максус“ заради начина, по който се отнесоха с него.

— Извадих късмет, защото по това време още не знаех, че Ласитър е корумпирано ченге.

— Нищо не знаеш за мен! — извика гневно Ласитър.

— Знам достатъчно — отвърна Декър.

— Да не се отклоняваме от темата — обади се Рос. — Какво пише в онова писмо от Найджъл?

— Разказва се за пътуването му с Барън до Австралия.

— До Австралия? И какво по-точно?

— Посетили са обичайните за всички туристи градове и забележителност. Но след това са отишли на места, за които дори не бях чувал. Проверих ги в интернет, преди да дойда тук. Едно от тях привлече вниманието ми: Калгурли.

— И какво му е толкова специалното на това място? — попита Рос.

— Ще ти покажа. Имаш ли голям чук?

Рос погледна към гробницата.

— Защо? Съкровището не е тук.

— Аз пък мисля, че е точно тук. Това имах предвид, когато казах, че си се насочил към грешната част от писмото до „О’Райли“. Накарай някой от хората ти да стовари чука върху тази стена на гробницата — каза Декър и посочи стената зад Рос. — Ей там!

Рос извърна рязко глава.

— Защо?

— Направи го. Няма да загубиш нищо, ако се окаже, че греша — отвърна Декър.

Рос нареди на един от хората си да вземе голям каменарски чук и да го стовари върху стената. Онзи вдигна тежкия инструмент и замахна към стената. Мраморът се напука. Мъжът удари отново. И отново. Откърти се парче мрамор. Мъжът продължи да удря, докато мраморната плоча падна и разкри обширен участък от тухлената зидария.

Рос погледна Декър и възкликна:

— Какво става, по дяволите! Това са най-обикновени тухли! Проклети тухли!

— Извади една.

Мъжът използва метална щанга тип „кози крак“, за да разхлаби една тухла и да я измъкне. Когато най-сетне я взе в ръце, се олюля под тежестта й и едва не я изпусна на земята.

— Адски е тежка! — възкликна мъжът и я остави на земята.

— Златото тежи — отвърна Декър.

— Злато! — възкликна Рос. — Искаш да кажеш, че гробницата е построена от златни тухли?

— Не. Мисля, че само тази стена — каза Декър и посочи земята. — Затова постройката се е наклонила на една страна. Това е причината да има бетонни основи. Целта им е била те да осигурят стабилност, тъй като златото е много тежко. Но не се е получило и с течение на годините гробницата се е килнала леко. А златните кюлчета наистина са замаскирани като тухли.

— Провери — нареди Рос на друг от хората си.

Онзи грабна чук и длето и отчупи парче от тухлата. Огледа я внимателно и ахна от изумление. Рос освети тухлата с работна лампа. Червеникавото покритие, което й придаваше вид на обикновена тухла, бе изчезнало. Под него се виждаше наситен жълт цвят.

— Виждаш ли вече връзката с Австралия? — попита Декър.

— Какво има на това място… Калгурли? — погледна го Рос.

— Близо до Калгурли се намира Златната миля, където са концентрирани едни от най-големите залежи на злато в света.

— Но как се досети? — попита Ласитър.

— Не можах да открия друга причина Барън да отиде там. От всичко, което научих за него, стигнах до извода, че се е интересувал единствено от това как да изкарва пари, а не да ги харчи за ваканции. Наел е частен кораб и е докарал тук цяло състояние в злато на прах и късове. После го е разтопил и превърнал в кюлчета, а формите, поръчани от „О’Райли“, е използвал, за да ги покрие с глина. Така златните кюлчета са заприличали на тухли.

Рос погледна масивната стена и пресметна бързо наум.

— Тук трябва да има стотици златни кюлчета заключи той.

— Би трябвало — съгласи се Декър.

— Но как разбра, че съкровището е скрито в стените? — попита Ласитър. — Едва ли си стигнал до този извод благодарение само на факта, че гробницата е хлътнала от едната страна.

— Знаех нещо, за което нито вие, нито Коста сте подозирали. — Декър посочи Барън. — Той ми показа гробницата при първото ми идване тук. Вътре забелязах, че две от стените са покрити с петна от влага, което е съвсем обичайно за стара гробница. Докато от вътрешната си страна тази стена бе прорязана от същите бели линии, с които бе изпъстрена и отвън. С течение на времето тухлите и мазилката отделят бяло алкално вещество. Вероятно сте го забелязвали върху стари тухлени комини или стени. Същото се случи и с моята къща в Охайо и майсторът, който я ремонтира, ми обясни това. В конкретния случай стените са покрити с мрамор, който е леко порест, което означава, че това, което се крие под него, постепенно ще излезе на повърхността. От писмата до „О’Райли“ знаех за формите и глината и разбрах, че е правил тухли. Като взех предвид този факт и прибавих към него пътуването до Калгурли, стигнах до извода, че тухлите под мрамора могат да се окажат златни кюлчета. А що се отнася до вътрешното пространство, забелязах, че то е с трийсетина сантиметра по-тясно именно откъм тази стена. — Декър потри крака си и продължи: — Дори си ударих крака, докато бях вътре, защото гробовете от тази страна са издадени по-напред от отсрещните. — Декър погледна Рос. — Ситуацията напомня тази в твоя кабинет. Допълнителното пространство е побрало тухлите. Останалите стени не са имали нужда от него. Те са си от масивен мрамор.

— Но защо му е било да замаскира кюлчетата като тухли, след като е възнамерявал да ги покрие с мрамор?

— Макар кюлчетата да са доста тежки, мраморът е щял да ги скрие, но в случай че след време се наложело да го подменят, работниците щели да видят под него само тухли и нищо повече. Като твоя човек, който разби мраморната плоча и разкри стената.

— Но кой е убил онези мъже и ги е заровил под гробницата? — попита Рос.

— Предполагам, че това е работа на Барън Първи и неговия иконом. Те спокойно биха могли да скрият телата им отдолу и после да повикат някой майстор, който да зазида отвора. В писмото до своя син Найджъл споменава, че може да се озове в ада. Освен това моли бог за прошка. Това вероятно е продиктувано от чувство за вина заради убийствата.

— Колко струва тази златна стена според теб? — попита Рос.

Декър изчисли набързо броя на тухлите.

— Цената на златото в момента надхвърля хиляда и триста долара за тройунция. Едно такова златно кюлче тежи повече от дванайсет килограма… следователно струва почти шестстотин хиляди долара.

— Мили боже! — възкликна Ласитър. — Всяко кюлче?

— Да — потвърди Декър и погледът му пробяга по стената. — Бих казал, че тук има около деветстотин тухли… може би дори повече.

— Това означава… — започна Рос, който несъмнено се опитваше да пресметне наум.

Джон Барън довърши изчислението вместо него:

— Над половин милиард долара в злато.

— Да, явно въпреки старата поговорка Барън Първи е искал да отнесе цялото си богатство в гроба — обади се Декър. — Затова бях сигурен, че златото не е в градинската барака.

— Божичко! — възкликна Ласитър. — Знаех, че старият Барън е бил богат, но чак пък толкова…

— По онова време златото е било доста по-евтино — отбеляза Декър. — И определено се е оказало добра инвестиция.

Рос вдигна поглед от златното кюлче и се обърна към Декър:

— Е, имаме ли сделка?

— В интерес на истината, мисля, че това е невъзможно — отвърна Декър. — Ти си отговорен за смъртта на поне десет души, включително на Франк, да не говорим за хилядите, което са умрели от свръхдози, защото си им продал някаква гадост. Дойдох тук не за да сключвам сделка, а за да те арестувам.

Рос погледна Декър, сякаш агентът си бе изгубил ума.

— Добре, но ние сме повече, а ти не си в положение да се пазариш. Освен това държа заложниците, които искаш да получиш. А при теб е баща ми, за когото не ми пука.

— Ти си в по-неизгодно положение, защото допусна една голяма грешка.

— Каква? — попита предпазливо Рос.

В отговор Декър използва свободната си ръка, за да извади телефона си. Той бе включен в режим на високоговорител.

— Предположи, че съм достатъчно глупав, за да дойда без подкрепление.