Дейвид Балдачи
Жертвите (42)

42

Ужасно място. В това не можеше да има никакво съмнение.

Декър стоеше на задната веранда на Къщата с труповете и гледаше към дома на Мичъл.

Не се бе прибирал цял ден. Бе изминал доста километри, но имаше чувството, че не е напреднал и с един сантиметър. За жалост, това бе съвсем обичайно при разследванията на убийства.

Пред Къщата с труповете още стоеше агент на АБН, но Декър показа служебната си карта и това му осигури достъп вътре в съответствие с инструкциите на Кейт Кемпър.

Докато наблюдаваше, видя задната врата на Мичъл да се отваря. Излезе Джеймисън. Зад нея вървеше висока млада жена, която държеше Зоуи за ръка.

Трите седнаха на масата отвън.

Макар Декър никога да не бе срещал останалите сестри на Джеймисън, предположи, че непознатата е една от тях. Имаше стройно и гъвкаво тяло като Джеймисън и сходни черти на лицето. Миг по-късно към тях се присъедини Амбър. Дори от това разстояние тя изглеждаше състарена с двайсет години. И едва влачеше крака.

Декър се скри в сенките, за да не го забележат. Не искаше да бъде с тях, защото не знаеше какво да каже или да направи. Не искаше да изтърси някоя глупост, която да постави партньорката му в неловко положение.

Продължи да наблюдава. Видя как Зоуи се сгуши в скута на майка си и пъхна палец в устата си.

Декър осъзнаваше, че всеки път, когато тя празнува рождения си ден, ще я преследва и мъката от загубата на баща й на същия този ден. Всеки подарък, който отвореше, всяко парче торта, което отрежеше, всяка свещичка, която духнеше, щяха да будят спомена за последния ден от живота му. Не беше честно, не беше редно, но нищо не можеше да се промени. Тази мисъл го вбесяваше и същевременно стимулираше желанието му да открие дали Франк Мичъл е бил убит, или е загинал при инцидент.

Навън бе хладно, сестрите бяха облекли джинси и дебели пуловери, а Зоуи — дълъг суичър и лилав клин. Декър видя Джеймисън да влиза в къщата и да се появява след малко с поднос в ръце. Наля чай на всички, остави и чиния с храна, при вида, на която стомахът на Декър изкъркори. Минаваше седем, а той не бе слагал залък в устата си от закуска.

Погледна към небето. Богарт му бе дал името на служителка във Федералната комисия по въздухоплаване, с която да разговаря. Декър й бе позвънил и жената бе проверила всички полети, пресичащи въздушното пространство над Барънвил в онази нощ. Тя потвърди, че над града не са прелитали самолети на ниска височина.

Слепият Дан Бонд се бе оказал прав, а Декър — не. Човек, който не можеше да вижда, бе „видял“ повече от него. Това беше урок по смирение, който никога нямаше да забрави. Не биваше да прави прибързани изводи и да приема, че над Къщата с труповете наистина е имало дрон, но не намираше друго обяснение.

Качи се на колата и подкара към бар „Мъркюри“. При последното си посещение бе забелязал, че предлагат не само напитки, но и храна.

Телефонът му иззвъня, преди да стигне там. Беше Милиган.

— Как е Алекс? — попита той.

— Добре, предвид обстоятелствата.

— Предай й моите съболезнования. — Декър чу шумоленето на хартия. Агентът на ФБР продължи: — И така, имам някои отговори за теб. „Максус“ е публична компания, чиито ценни книжа се търгуват на фондовата борса. От двайсет години е в бизнеса с логистични центрове. Не открих нищо необичайно около нея. Голяма фирма, която обслужва множество компании. Печелят добре, а ръководителите й са извън всякакво подозрение. Не са установени връзки с терористи, „Ислямска държава“ и прочие. Компанията е точно такава, каквото изглежда на пръв поглед.

— Добре, какво откри за Стенли Нотингам?

— Прехвърлил е осемдесетте и макар доскоро да е живял на адреса, който ти ми даде, неотдавна е постъпил в старчески дом в Ню Джърси.

— А миналото му? Някакви връзки с Барънвил?

— Не успях да открия. От Ню Йорк е, работил е в модната индустрия, пенсионирал се е…

— Родителите му?

— И те са от Ню Йорк. Баща му е държал гастроном в Бруклин, майка му е била шивачка. И двамата са покойници.

— Има ли деца?

— Не, никога не се е женил.

— Колко дълго е живял на адреса, който ти дадох?

— Четиресет години. Но попаднахме на нещо интересно. Брадли Коста е живял в същата сграда, преди да се премести в Барънвил. Били са съседи.

— Звучи логично.

— Доколкото разбирам, очаквал си да открием някаква връзка между Барънвил и Нотингам?

— Мисля, че Нотингам е причината Коста да дойде тук.

— Не успях да открия подобна информация.

— Благодаря ти, Том. Изпрати ми адреса и телефона на старческия дом.

— Непременно. Дръж ме в течение на всичко. Веднага ще дойда, ако нещата загрубеят. Или по-точно, ако загрубеят още повече.

Декър затвори.

Всички места за паркиране около бара бяха заети и той успя да открие едно чак две преки по-надолу.

Влезе в заведението, което кипеше от живот.

В единия ъгъл имаше подиум, на който тричленна група свиреше кънтри. Певецът имаше хубав шлифован глас, а музикантите боравеха ловко с инструментите.

Декър се настани на маса за двама, възможно най-далече от групата. Не искаше музика. Искаше храна, бира и време за размисъл.

Появи се сервитьорка и той си поръча бира. Когато тя се отдалечи, той огледа салона, но от онези глупаци, нападнали Джон Барън, нямаше и следа. Не видя и него. Накрая насочи вниманието си към бара, зад който Синди Райли забъркваше и разливаше с опитна ръка безброй питиета, и то докато разговаряше с клиентите и обслужваше поръчките на сервитьорките. Декър буквално бе живял в баровете след убийството на семейството му. Бе в състояние мигом да разпознае един професионалист.

— Искаш ли компания?

Вдигна глава и видя Ласитър да стои до масата му с бира в ръка.

Той не искаше компания и тъкмо се канеше да го каже, когато тя седна срещу него, очевидно приела мълчанието му за съгласие.

Беше облечена с морскосиня пола, бяла блуза и сако, под което се виждаше кобурът със служебния й пистолет.

— Как е Джеймисън?

— Държи се. Помага на Амбър. Една от сестрите й пристигна. Мисля, че цялото семейство на Франк ще се събере утре.

— Продължаваш ли разследването?

— Разбира се.

— Нещо против да споделиш с мен? Обеща да ни държиш в течение на всичко.

Сервитьорката донесе бирата на Декър и той си поръча храна. Отпи няколко глътки, преди да отговори на Ласитър.

— Разполагам предимно с догадки.

— Готова съм да чуя и тях. Между другото, Марти ми каза за караваната. Извадили сте голям късмет. Той спомена, че май се приближаваш до истината.

— Възможно е. А вие постигнахте ли някакъв напредък? — попита Декър.

— Работим усилено, но засега без резултат.

— И при мен е така — обади се някой.

Вдигнаха поглед и видяха, че агент Кейт Кемпър стои до тях с чаша джин тоник в ръка.

— Всички ченгета ли се събират тук? — попита Декър.

Кемпър седна.

— Градът не предлага кой знае какъв избор. Защо не обменим малко информация?

— Според това, което и двете казахте, нямате какво да обмените — отвърна Декър.

— Леко преувеличих — отвърна Кемпър.

Той погледна Ласитър.

— И ти ли?

— Зависи от гледната точка.

Декър се облегна на стола си и започна:

— Майкъл Суонсън е живял в градинската барака на Джон Барън и той е знаел. Барън и Джойс Танър са били гаджета в гимназията. Подпомагал я е финансово чак до смъртта й. Освен това се е увличал по древногръцката митология, която може да го свърже със знака на Танатос върху челото на Коста, а Танър е преподавала в неделното училище, което пък може да обясни библейския цитат на стената там, където е била убита.

Ласитър явно бе изненадана.

— Как разбра всичко това?

Декър я изгледа строго.

— Разследвах.

— Знам, че юрисдикцията ми не се простира върху тези местни убийства — обади се Кемпър, — но ако те са свързани с моя случай, бих искала да науча всичко. И така, Барън познава две от четирите жертви. А останалите две?

— Твърди, че не ги познава.

— Твърди, че не ги познава — повтори Ласитър.

— Защо е скрил от вас, че познава Танър и Суонсън, когато е разбрал, че са убити? — попита Кемпър.

— Ако той е убиецът, отговорът е очевиден — отвърна Декър.

— Спомена ли дали познава жертвите от моя случай? — попита Кемпър.

— Не го попитах, защото не исках да разкривам тази информация — каза Декър.

— Танър е намерена с Бабът, а Суонсън с Коста, което означава, че ако Барън стои зад всичко това, той е убил и четиримата — отбеляза Ласитър.

— Ами ако не ги е убил? — каза Кемпър. — Тогава защо не признае, че ги познава?

— Целият град го мрази — обясни Декър. — Съмнявам се, че би искал да се превърне в изкупителна жертва за престъпление, което не е извършил.

— Тук не работим така, Декър — сопна се Ласитър.

Той я погледна.

— Знам за баща ти.

Ласитър облещи очи.

— Какво за баща ти? — полюбопитства Кемпър.

Декър погледна Ласитър.

— Ти ли ще й разкажеш или аз?

— Защо? Какво общо има това?

— Баща й бил обвинен в умишлен палеж на къща, и то докато вътре е имало човек — обясни Декър. — Става въпрос за банкера, който е обявил ипотеката върху дома им за просрочена, след като баща й е изгубил работата си в компания, основана от семейство Барън.

— Това няма нищо общо! — отсече Ласитър.

— Има, защото и ти, и целият град сте настроени срещу Барън, затова не се опитвай да извърташ нещата, сякаш му нямате зъб.

В този момент пристигна храната на Декър — голяма пържола алангле, пържени картофи и салата. Той започна да се храни, а Кемпър го попита:

— Искаш ли да споделиш още нещо?

— Тоби Бабът е пострадал по време на строителството на логистичния център. Открих негов тефтер. Върху най-горния лист имаше следи от чертеж, който е направил.

— Какъв чертеж? — попита Кемпър.

— Строителните планове на новото разширение на логистичния център.

— Чакай малко, къде откри този лист? — попита Ласитър.

— В неговата каравана.

— И защо не ни каза?

— Съвсем доскоро нямах никаква представа какво е това.

— Защо строителни планове? — учуди се Кемпър.

— Нямам представа. Може да е възнамерявал да съди „Максус“, макар по всичко да е изглеждало, че случаят е приключен. Разговарях и с Бетси О’Конър, последната му съквартирантка. Тя твърди, че Бабът е бил настроен против „Максус“ и се е заканвал да им отмъсти.

Ласитър отпи от бирата си и остави бутилката на масата.

— Дойдох при теб за отговори, а получих нови и нови въпроси.

— Нещо друго? — попита Кемпър.

— Бях споменал, че видях самолет в нощта, когато открих труповете, спомняте ли си?

— Не ми казвай, че това е самолет на наркобарон, приземил се в Западна Пенсилвания.

— Не, казвам ти, че не е имало никакъв самолет.

Двете жени го изгледаха недоумяващо.

— Не разбирам — призна Кемпър. — Твърдиш, че не си видял самолет, така ли?

— Да. Мисля, че е бил дрон.

Декър им предаде разговора си с Дан Бонд и информацията от Федералната агенция по въздухоплаване.

— Когато разговарях с Бонд, изобщо не се сетих да го попитам за самолета, който ти си видял — каза Ласитър, ядосана на себе си. — Не смятах, че е важно.

— Нито пък аз. Споменах го съвсем случайно. Което показва, че не е достатъчно да правиш предположения, трябва и да ги докажеш.

— Дрон? — попита Кемпър. — Какво ли е правил на тази улица?

Декър я погледна.

— Спомняш ли си, че обсъдихме възможността двамата агенти да са устроили наблюдателен пункт в съседната къща?

— Да.

— Възможно е дронът да е правил същото. Да е наблюдавал.

— Но какво? — зачуди се Ласитър.

Той не отговори.

— Знаеш ли какво би наблюдавал? — попита Кемпър.

Докато разговаряха, Декър вече бе омел чинията си. Погледна към бара. Клиентелата бе оредяла и сега Синди обслужваше само двама души. Той остави двайсет долара на масата и стана.

— Трябва да тръгвам — каза и се запъти към бара.

— Ама че образ! — възкликна Ласитър.

Кемпър продължаваше да го следи е поглед.

— Така е, но имам чувството, че не бива да го подценяваме. В никакъв случай!