Метаданни
Данни
- Серия
- Еймъс Декър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fallen, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милко Стоименов, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Балдачи
Заглавие: Жертвите
Преводач: Милко Стоименов
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново
Излязла от печат: 04.07.2019
Редактор: Димитрина Кондева
Технически редактор: Вяра Николчева
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-478-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10550
История
- — Добавяне
12
Барън затвори очи и измърка от удоволствие. После ги отвори и обви длани около чашата. Това беше неговото… не можеше да си спомни кое поред уиски. Предишните му се бяха усладили, а това му се струваше дори още по-добро.
Тогава се появиха те и развалиха всичко.
— Ти си Джон Барън, нали?
Той вдигна поглед и видя трима младежи, застанали до него.
Младичката барманка бършеше усърдно една чаша и наблюдаваше тревожно сцената.
Барън вдигна чашата си, отпи глътка и уискито, разредено със сода, се плъзна по гърлото му. Остави чашата и чак тогава отвърна:
— Да, аз съм. Какъв ви е проблемът?
Младежите бяха с мръсни джинси, тениски и огромни маратонки, които им бяха поне с няколко номера по-големи, без връзки. Двама от тях носеха бейзболни шапки на „Питсбърг Стийлърс“.
Най-едрият от тримата се ухили заплашително.
— Проблемът ни? Човече, ние нямаме проблеми. Възможно е обаче ти да имаш.
— И защо?
— Защото проклетото ти семейство съсипа тоя град!
— И как по-точно го е направило?
— Твоите хора затвориха мините. Затвориха заводите.
— След като ги управляваха в продължение на десетилетия и осигуряваха прехрана за по-голямата част от града? Вероятно и за вашите родители, баби и дядовци. И прабаби, и прадядовци. — Барън отпи нова глътка уиски. — Не смятам, че сме съсипали, когото и да било.
— В такъв случай дай ми работа — каза младежът.
— Не знаех, че е мое задължение да ти търся работа.
Намеси се друг младеж:
— Ти живееш в оная грамадна къща на хълма. Въобразяваш си, че си по-добър от нас.
— Уверявам ви, че не си въобразявам нищо, напротив, убеден съм, че не съм по-добър от вас. А що се отнася до къщата, не сте ли чували, че понякога външността лъже?
— Майка ми казва, че имаш стари златни монети и бижута. И само се преструваш на беден.
Барън го изгледа и каза:
— Преструвам се на беден? Кой, по дяволите, би го направил? Ти би ли го направил? — Обърна се към другите двама и ги попита: — А вие?
— Майка ми казва, че сте се женили помежду си. Имало кръвосмешение. Женили сте се за сестрите си. Затова сте чалнати. Ето защо няма да се учудя, ако се преструваш на беден.
— Виж какво, нямам сестра. Не съм женен. И не се преструвам на беден. Три довода, които би трябвало да ви стигнат.
— Не ни стигат — отвърна първият младеж и го блъсна толкова силно, че той едва не падна от стола.
— Ей, не ме карайте да викам ченгетата! — намеси се барманката. — Оставете го на мира!
— Какво, ще чакаш едно момиче да ти спаси задника? — ухили се подигравателно вторият младеж.
— Предупреждавам ви! — каза барманката и хвана телефона си.
Младежът отново блъсна Барън.
— Е, ще го направиш ли? Ще се скриеш ли зад гърба на едно момиче? А, тъпако?
Барън лисна уискито си в лицето му.
— Не, няма — отвърна той и се изправи в целия си ръст.
От лицето на младежа покапа уиски със сода и той замахна към Барън, който улови юмрука му и го залепи за гърба му.
После го бутна силно и онзи се просна на пода.
Барън блокира удара на втория младеж и стовари юмрука си върху брадичката му.
Третият обаче го удари в бъбрека, той залитна и се подпря на бара.
Другите двама скочиха и започнаха да го млатят и ритат. В бара имаше и други хора, но никой не направи опит да спре побоя, който Джон Барън отнасяше.
Освен един.
— ФБР!
Еймъс Декър бе насочил пистолета си към тримата младежи.
Всички замръзнаха.
— Оставете го на мира! Веднага! — извика Декър, който току-що бе влязъл в заведението. След като младежите отстъпиха, той огледа Барън и го попита: — Добре ли сте?
Барън се хвана за барплота и се изправи с усилие. Устните му бяха разкървавени, а дясното му око — подуто. Прокара длан по гърба си и се протегна.
— Май няма нищо сериозно — заяви, макар да потръпна от болка.
— Той лисна чашата си в лицето ми — викна първият младеж. — Той започна.
— Не, не беше той — намеси се барманката. — Вие бяхте, глупаци такива!
— Трима срещу един? При това той е два пъти по-възрастен от вас? — попита Декър.
— Не ги арестувайте — каза Барън.
— Какво? — възкликна Декър.
Барън погледна барманката, която вече бе започнала да набира 911.
— Не е нужно да го правите. Тези млади хора очевидно са пийнали повечко. Убеден съм, че не искаха да навредят…
— Аз пък съм убеден, че искаха да навредят — възрази Декър. — На вас.
Барън вдигна ръка.
— Въпреки това не мисля, че ще има полза, ако някой от тях се озове в ареста. Нищо чудно това само да влоши нещата.
— Сигурен ли сте?
— Напълно, благодаря ви.
Декър се обърна към тримата младежи.
— Мине ли ви през ума да докоснете с пръст този човек, аз ще се разправям с вас. Ясно ли е?
Най-едрият от тримата го погледна, избърса уискито от очите си и отвърна:
— Както кажеш.
Декър прибра пистолета си, пристъпи напред, сграбчи го за тениската и го залепи за стената.
— Не, не „както кажеш“! Ясно ли е?
— Ясно, ясно! Разбрах всичко, мамка му!
Декър го блъсна към изхода.
— А сега изчезвайте!
Тримата се изнизаха бавно, като не пропуснаха да метнат назад злобни погледи, преди да затръшнат вратата.
Декър погледна Барън и попита:
— За какво беше всичко това?
— Не чухте ли?
— Не, очевидно съм влязъл твърде късно.
— С две думи, градът отива по дяволите и аз съм виновен за това.
— Добре — отвърна бавно Декър.
— Не го чувам нито за пръв, нито за последен път.
— Местните ви имат зъб, така ли?
— Местните имат зъб на кого ли не и за какво ли не. Мога ли да ви черпя едно питие в знак на благодарност?
Декър се настани на бара, а Барън седна на предишното си място и протегна ръка.
— Да се запознаем официално. Аз съм Джон Барън Четвърти.
Декър пое ръката му.
— Еймъс Декър. Да разбирам ли, че градът е кръстен на вашето семейство?
— Правилно. Навремето това ми се струваше толкова хубаво. Изпълваше ме с гордост. Но вече не. Навярно сте забелязали на какво е заприличал градът ни.
— Поръчай си каквото искаш, Джон — каза барманката. — За сметка на заведението. Вземи и това.
Тя му подаде найлоново пликче с лед, което той мигом долепи до лицето си.
— Благодаря ти, Синди, много си мила — каза той и се усмихна. После си поръча още едно уиски със сода, а Декър — бира.
— По работа ли сте тук? — попита Барън.
— На почивка.
Барън изглеждаше искрено изумен.
— Наистина ли сте дошли тук на… почивка?
— Партньорката ми във ФБР има роднини в града. Реши да им погостува, а аз я придружавам. Отседнали сме у тях.
Барън отпи от уискито си.
— И къде е партньорката ви в момента?
— Вкъщи. На мен обаче не ми се спи.
— И се наслаждавате на нашия малък рай?
— Не бих казал… Може би не ме лови сън заради убийствата, на които се натъкнах.
Барън кимна замислено.
— Чух за тях. Ужасна работа. Но тежките времена водят и до тежки престъпления.
— Това ли е вашето обяснение?
— Нямам никакво обяснение. Просто си пия уискито и си приказвам.
— Често ли го правите?
— А какво друго ми остава? Идвам тук веднъж седмично, оставам около час, после се прибирам и не излизам до следващата седмица, освен за да си купя нещо. Нямам никакви задължения и отговорности, които да възпрепятстват този график.
— Късметлия.
— Не бих казал. Когато влязохте, извикахте „ФБР!“. Наистина ли сте специален агент, или го казахте за повече авторитет?
— Обикновен полицай съм, но работя за Бюрото.
— Откъде сте?
— От Бърлингтън, Охайо. Западнало промишлено градче като вашето.
— Запознахте ли се с историята на Барънвил и вината на моето семейство за неговия упадък?
— Донякъде.
— В обвиненията на местните се крие известна истина. Градът е създаден, тъй като моят прадядо, на когото съм кръстен, открил богати залежи от въглища. Голяма част от добива на мините заминавала за Питсбърг, където подхранвала доменните пещи на стоманолеярните. После той построил завод за кокс. А после и текстилни фабрики. След време открил природен газ. Притежавал много предприятия, както и по-голямата част от града. Повечето местни работели за него. Прадядо ми бил неуморен предприемач, който притежавал далеч повече късмет и хъс, отколкото който и да било от потомците му.
— Чух, че е основал много предприятия, но не знаех за връзката със стоманолеярните.
Барън кимна.
— Коксът, използван при производството на стомана, се получава от въглища след дестилационен процес. По онова време въглищата били в изобилие и сравнително евтини. Металургичната индустрия процъфтявала, както и всички, свързани с нея. В това отношение Джон Барън Първи следвал добре познатата формула. Бил безскрупулен предприемач, който се борел с профсъюзите, подкупвал корумпирани политици, замърсявал реките, въздуха, земята… Плащал на работниците си колкото се може по-малко и се отнасял с тях колкото се може по-зле. Натрупал огромно състояние, а наследниците му харчели парите, спечелени от него.
— Но после всичко отишло по дяволите?
— Почти винаги всичко отива по дяволите. Америка не обича икономическите династии. Фамилии като Рокфелер са по-скоро изключение, отколкото правило. Предпочитаме да се издигнем благодарение на собствените си усилия. Поне на теория. Защото в списъка на „Форбс“ с най-големите богаташи има твърде много хора, които са наследили парите си, и това оборва въпросното твърдение.
— Но семейството ви е продължило да разполага с пари?
— С малко. И то само за известно време.
— Познавахте ли някоя от жертвите?
Барън го изгледа с любопитство.
— Доста рязка смяна на темата. Защо питате?
— Защото съм ченге. Задавам въпроси с надеждата да разкрия престъплението.
— Кои са били жертвите?
Декър му разказа.
— Последните две още не са идентифицирани.
— Не бих казал, че познавам някой от тях…
Декър обаче забеляза колебанието му.
— Сигурен ли сте?
Барън вдигна чашата си.
— Вече не съм сигурен в нищо. Особено когато се намирам в бар „Мъркюри“.
Декър погледна барманката, която слушаше напрегнато разговора им, макар да се преструваше, че бърше барплота. Беше красива, с руса коса до раменете и висока стройна фигура. Носеше черни джинси и блуза без ръкави, която разкриваше стегнати ръце със слънчев загар.
Декър отново се обърна към Барън.
— Наистина ли идвате тук веднъж седмично?
— Нямам голям избор — отвърна Барън, погледна младата жена и добави: — Освен това компанията тук ми допада.
Барманката се усмихна, но улови погледа на Декър и бързо насочи вниманието си към мръсните чаши в миялната зад гърба си.
— Ще ми дадете ли адреса си?
— Защо? — попита Барън.
— Може да поискам да поговорим отново.
— Но защо?
— Вече ви казах, аз съм ченге, което се опитва да разкрие престъпление.
— Добре, потърсете най-високото място в града, погледнете натам и ще видите най-голямата и най-грозна къща в Барънвил. За ваше сведение, звънецът не работи, а аз не съм ранобуден.
Барън пресуши чашата си, наклони глава към барманката и плъзна няколко банкноти, за да плати питиетата си.
— Благодаря ти, Синди. До следващия път. — После потупа Декър по рамото. — Благодаря и на вас, господине, че ме отървахте от онези типове.
След което се отдалечи с неуверена походка.
— Ей, в състояние ли сте да шофирате? — извика Декър.
Барън се обърна, поклони се ниско и вдигна ръка.
— Определено не съм, но въпреки това ще положа героични усилия да се справя с управлението на колата. Освен това вероятността да се блъсна в нещо, което да носи името на моето семейство, е твърде голяма, а това ще ограничи правните последствия.
Декър го проследи с поглед, след което се обърна към барманката.
Но тя също бе изчезнала.