Дейвид Балдачи
Жертвите (25)

25

— Цветята наистина се нуждаят от поливане — каза Джеймисън.

Двамата с Декър стояха в дневната на Коста.

Апартаментът на банкера в центъра на града беше просторен, с оголени тухлени стени и елегантно обзавеждане, което свидетелстваше за наличието на дебел портфейл и намесата на интериорен дизайнер.

— Много е хубав — заяви Джеймисън, след като го огледа. — Бих казала, че не е жалил средства. Долу имаше табелка, на която пишеше, че сградата някога е била текстилна фабрика. Все пак семейство Барън е оставило нещо на този град.

— Така е, но Коста няма да му се наслаждава повече — отвърна Декър и огледа една вградена в стената полица. На нея бяха подредени рамкирани снимки.

Той се приближи и ги разгледа една по една.

— Погледни тази.

Сочеше снимка на детски бейзболен отбор, над който се издигаше банер.

— Е, и? Знаем, че банката е спонсорирала бейзболни отбори.

— Така е, но виж кой е треньорът.

Едва сега Джеймисън обърна внимание на високия мъж, който се усмихваше от задния ред.

— Изглежда симпатичен. Кой е?

— Джон Барън.

— Какво? Шегуваш ли се?

Декър погледна датата, гравирана върху рамката.

— Направена е преди година. И така, Барън е бил треньор на отбор, спонсориран от банката, но не познава Коста, една от най-важните клечки там?

— Предполагам, че е възможно. Искам да кажа, че не е задължително да се срещаш с треньора, за да спонсорираш някой отбор. Достатъчно е да напишеш чек.

— Но това е единствената снимка тук, свързана с работата на Коста — възрази Декър. — Останалите са на планини, реки, изгледи от околността. Нищо чудно да се окаже фотограф любител. Защо е държал тази снимка тук? Останалите снимки на бейзболни отбори се намират в кабинета му.

— Нямам представа.

Декър отиде до прозореца и посочи към хълма в далечината.

— Това трябва да е къщата на Джон Барън.

Джеймисън застана до него.

— Еха, дори оттук се вижда, че е огромна.

— И доста занемарена.

— Мога да си представя какви са разходите по поддръжката й. Сигурно само отоплението струва цяло състояние.

— Не мисля, че Джон Барън разполага със състояние. Вече не.

— Може би живее само в малка част от нея.

— Обзавеждането на това място също е струвало доста пари — заяви Декър, отново насочил вниманието си към апартамента.

— Предполагам, че Коста е бил добре платен. А и разходите за живот тук са относително ниски. Вероятно е спестил пари, докато е работил в Ню Йорк.

— Съгласен, но защо в Барънвил?

— Какво?

— Коста е работил на Уолстрийт. Защо е започнал работа в малка банка, и то тук? Доколкото знам, на Уолстрийт има достатъчно банки. Барънвил е пълна противоположност на онова, с което Коста е бил свикнал.

— Някои хора търсят промяна — отвърна Джеймисън.

— Толкова голяма, че да дойдат в умиращо градче? С какви перспективи? С какви очаквания?

— С надеждата, че нещата ще се променят и всичко ще се оправи. Както каза секретарката му, бил е щастлив, справял се е отлично с работата си, притежавал е чудесен дом…

— Но е намерил смъртта си с изстрел в главата, увиснал на верига в изоставен автосервиз. Ама че перспектива.

— Коста не е могъл да знае какво ще се случи — изтъкна Джеймисън.

Той не й отговори, а продължи да се оглежда.

— Грийн каза, че Джойс Танър е била съкратена от „Джей Си Пени“ — продължи Джеймисън. — В това няма нищо подозрително. По същото време са били съкратени още петима служители. Не след дълго магазинът е затворил. Между Танър и Коста няма никаква връзка… или поне не сме открили такава. Както и между Танър и Бабът. Още не сме проверили Майкъл Суонсън. Възможно е всички да са купували наркотици от него.

— Но в апартамента на Бабът не открихме никакви пособия, свързани с приемането на дрога. Нито пък тук или в дома на Джойс Танър. Никой от хората, с които разговаряхме, не спомена, че е забелязал Коста, Танър или Бабът да са вземали наркотици.

— И все пак в случая са замесени наркотици. Иначе АБН нямаше да е тук, нали?

Декър почука с пръст по панорамния прозорец, от който се разкриваше гледка към града.

— Възможно е между тях наистина да няма връзка — каза той.

— Искаш да кажеш, че смъртта им е плод на случайност?

— Не е задължително.

— Ако между четиримата няма връзка, това не означава ли по дефиниция, че смъртта им е случайна?

— Не и ако четиримата са свързани с друг човек, а не помежду си. И този човек играе ролята на паяка в центъра на паяжината. Той може да е общото между тях.

Джеймисън седна на един стол и се замисли.

— И кой може да е този човек?

— Ако знаех, щях да разреша случая — отвърна Декър. — Да вървим.

— Къде?

— В бърлогата на Майкъл Суонсън.

 

 

Последният известен адрес на Суонсън, предоставен им от Грийн, бе на мотел в най-западналия квартал на Барънвил, в който Декър и Джеймисън бяха попадали до момента.

— Прилича на едно място, където живеех — заяви Декър, докато оглеждаше малката стая с обща баня в края на коридора.

Управителят на мотела им бе казал, че Суонсън е напуснал преди два месеца. Не оставил адрес, на който да препращат кореспонденцията му.

След като огледаха празната стая, Декър и Джеймисън се върнаха в кабинета на управителя.

— Идваха ли от полицията? — попита Джеймисън.

Слабият като вейка мъж с посивяла коса кимна и отговори:

— Казах им същото, което казвам и на вас. Майк се изнесе преди около осем седмици. Оттогава не съм го виждал.

— Няма и да го видите — отбеляза Декър.

— Всички знаеха, че Майк продава дрога. Който живее в този свят, умира в него.

— Какво друго можете да ни кажете за Суонсън? — попита Джеймисън.

— В интерес на истината, беше свестен тип. Е, не беше от най-образованите или най-интелигентните, но пък винаги помагаше с радост на мен и на гостите на мотела. Да, беше симпатяга, като изключим наркотиците, разбира се. Съжалявам за смъртта му.

— Позволили сте му да живее тук, макар че е продавал наркотици? — попита Джеймисън.

Мъжът сви рамене.

— Госпожо, ако спазвам подобни принципи, трябва да откажа настаняване на половината жители на Барънвил, включително на собствената ми майка, която отдавна е прехвърлила седемдесет.

— Някой посещавал ли го е? — попита Декър.

— Не, мисля, че Майк нямаше много приятели.

— Виждали ли сте го в дните, преди да изчезне?

— Не съм го виждал, откакто напусна мотела.

— А имаше ли врагове? — попита Джеймисън.

— Не знам. Но сигурно е имал, нали търгуваше с дрога.

— Имаше ли кола?

— Не, но имаше мотор. Взе си го, когато се изнесе.

— Как по-точно изглеждаше моторът? — попита Декър.

— С две колела.

 

 

Декър и Джеймисън си тръгнаха, без да научат нищо ново.

Тя се облегна на колата и заяви:

— Този случай се придвижва със скоростта на мотор без две колела.

Декър погледна над рамото й.

— Наистина се вижда от всяка точка на Барънвил. Направо боде очите на местните.

Джеймисън погледна в същата посока.

— Имението на Джон Барън ли?

— То е следващата ни спирка. — Декър погледна часовника си. — Вече трябва да е станал.