Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Папуа (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2023)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Питър Уот

Заглавие: Едем

Преводач: Петър Нинов

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: австралийска

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-284-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19357

История

  1. — Добавяне

8.

Когато Виктория се върна в Порт Морсби, Джак забеляза лека промяна в нея. Предположи, че се дължи на пътуването й на юг и на срещата с чичо й. Изглеждаше леко резервирана и на моменти отнесена.

— Много жалко за Лукас — каза тя, седнала с чашата кафе на кърмата на шхуната през първата нощ след завръщането си в Порт Морсби. — Но в телеграмата Джо пише, че той е в добро здраве и скоро ще се оправи. Наследил е издръжливостта на баща си.

Джак се загледа в светлините на Порт Морсби. Шхуната беше на котва в залива и морският бриз разхлаждаше приятно след горещия ден под тропическото слънце, прекаран в товарене на сандъци от складовете на пристана. Екипажът беше слязъл на брега и щеше да се върне, преди да отплават отново и да понесат ценната стока към островите в Коралово море.

— Някаква си птица — замислено промърмори Джак. — Толкова много е летял и накрая да вземе и да го свали някаква си птица.

— Може да продължи да лети и с едно око — опита се да го утеши Виктория. — Сигурна съм, че има пилоти с едно око.

Джак погледна жена си под светлината на окачения на кърмата фенер и забеляза колко е угрижена. Тя много обичаше сина му и го смяташе за един от най-близките им приятели.

— Той искаше да се върне в Австралия и да се запише в армията — отвърна Джак. — Съмнявам се, че във военновъздушните сили ще вземат едноок пилот.

Джак беше прав и Виктория го знаеше. Затова и нищо не каза. Тя отдавна се беше убедила, че и двамата са горди мъже, движени от идеала да бъдат силни, защитници и покровители. Лукас искаше да защитава страната си, но злополуката го беше лишила от гордостта и възможността да влезе в редовете на въоръжените сили. Как синът на Джак Кели щеше да понесе факта, че няма да може да се запише в армията дори и като обикновен пехотинец?

— Като говорим за въоръжени сили, как мина срещата с чичо ти?

Виктория очакваше този въпрос.

— Според теб ще влезем ли във война с Япония? — попита.

— Труден въпрос. Мисля си обаче, че е неизбежно и е само въпрос на време. Японците са се свили в ъгъла на Пасифика, но едва ли ще останат дълго така.

— И чичо Бърни каза същото — отбеляза тя, чудейки се как да спечели мъжа си за каузата, за да й помогне в мисията. — Според него японците вече действат и ни шпионират активно в тази част на света.

— Те го правят от години. — Джак тихо се засмя. — Посещенията на техни бойни кораби, уж с добра воля, по тихоокеанските пристанища, не са нищо друго, освен акции за събиране на разузнавателна информация. Така че това не е новина.

— Чичо Бърни беше по-конкретен. Разполага с име — име, което е добре познато и на двама ни.

Джак вдигна вежди и си пое дъх. Каквито и да бъдеха следващите думи на жена му, те по всяка вероятност щяха да се основават на информация от разузнавателните служби на янките.

— Кой е той?

— Помниш ли Фуджи Комине, младия японец, роден тук? Доколкото знам, е учил в началните класове заедно с Карл и Лукас в Порт Морсби.

— Синът на лодкаря — тихо каза Джак. — Този малък негодник беше в бандата на О’Лиъри, когато дойдоха в плантацията преди много години. Да, спомням си го, но чух, че след нападението е заминал за Япония.

— Ние… аз мисля, че се е върнал. И изгражда шпионска мрежа в района около Порт Морсби. Трябва да го намерим и да докладваме незабавно на полицията.

— Няма да те питам откъде знаеш това — Джак се ухили, — но даваш ли си сметка, че и да открием Фуджи, тук в Папуа имаме закони. С други думи, трябва да разполагат с доказателства за шпионската му дейност, за да го затворят.

— Вие, австралийците не може да нямате някоя контраразузнавателна служба.

— Поне аз не знам за такава. — Той сви рамене. — Подобни служби създаваме само когато сме във война. В мирно време поддържаме само полиция.

Виктория остана удивена от твърдението му. Добре, че Съединените щати имаха федералното бюро за разследване, начело с Едгар Хувър, което да държи под око всички лица и организации, които биха могли да представляват заплаха за националната сигурност. Чичо й Бърни беше прав за австралийците. Те бяха крайно неподготвени за война.

— Ще ми помогнеш ли да открия Фуджи Комине? — попита тя. — Нуждая се от помощта ти.

Съпругът й поклати глава.

— Май си чела твърде много романи на Агата Кристи — пошегува се. — Но ще направя каквото мога — само заради теб и заради чичо ти Бърни.

Виктория остави чашата на бюрото и го прегърна.

— Благодаря ти. Това означава много и за двете ни страни.

Джак зарови лице в косата й и вдиша миризмата на морето. Той я обичаше повече от себе си. И въпреки името на японеца, което внезапно изплува от миналото и което го преследваше от години, той щеше да й помогне в похода й за спасението на Австралия и Америка от жълтата заплаха. Тази заплаха нарастваше постоянно и с всеки изминал ден вероятността Япония да нападне държавите от Тихия океан, ставаше все по-реална. Те вече бяха окупирали френски Индокитай и по-голямата част от Китай и едва ли щяха да се спрат дотук. Нуждаеха се от каучука на Малая и петрола на Антилските острови, което означаваше, че неговата любима Папуа — Нова Гвинея щеше да се озове по средата между враждуващите лагери. Виж, намирането на сина на японския лодкар беше друга работа. На Джак не би му мигнало окото да убие този негодник. Още помнеше ужасната нощ, в която Фуджи участва заедно с бандата на О’Лиъри в нападението срещу плантацията на Ман. Джак беше убивал много пъти в окопите на Западния фронт, а, от друга страна, не беше човек, който оставя нещата недовършени. С откриването и елиминирането на Фуджи просто щеше да довърши една отдавна започната работа.

Знаеше откъде да започне. Щом Фуджи беше изпратен в района със задачата да извършва подривна дейност, той едва ли би рискувал да се навърта около къщата на баща си край Морсби. А и един японец трудно би останал незабелязан в което и да е село. Където и да отидеше да се скрие, нямаше да е добре дошъл заради цвета на кожата — азиатците не се ползваха с голяма популярност сред меланезийците. Не, Фуджи или щеше да лагерува навън на открито в буша, или да се скрие в дома на някой човек, симпатизиращ на японците.

Първата му мисъл беше, че Фуджи може да получи убежище и скривалище при германските мисионери в Папуа. Но повечето от тях се бяха обявили за неутрални във войната срещу историческата им родина и като мисионери се оправдаваха, че са верни само на Бог, но не и на фюрера. Ако някой можеше да отговори най-добре на въпроса, това беше старият му приятел Куонг Ю Сен, който беше в течение на почти всичко, което ставаше в района. Да, щеше да навести Сен и да го попита дали знае нещо за завръщането на Фуджи.

— Даваш ли си сметка, че имаме товар, който трябва да превозим? — попита той жена си. — Отивам да се видя с един познат и ако той не може да ми помогне, най-късно до два дена ще отплаваме.

— Давам си сметка. Но аз вярвам в теб и във всичко, което правиш. Ако ти не успееш, аз ще престана да търся шпионина.

— Да бе, как не! — рече Джак. — Много добре те познавам, госпожо Дювал. Ако не открия нищо, ти тутакси ще отидеш при чичо Бърни, за да го питаш дали има други следи. И после ще продължиш по тези следи със или без мен.

— Не, няма, Джак Кели. Отново ще си бъда онази вярна и послушна съпруга с нейния австралийски съпруг пещерняк.

Джак се пресегна и леко я погали по бузата.

— Ето това обичам най-много в теб.

Виктория се опита да отблъсне ръката му, но той беше по-бърз и я хвана за китката. Придърпа я към себе си и страстно я целуна. Чудесно беше, че бяха сами на шхуната в тази вълшебна тропическа вечер. С Божията помощ Лукас скоро щеше да се върне в Папуа и Джак щеше да му повери шхуната. Не само Виктория си имаше тайни. Той също имаше една, но се боеше да каже на съпругата си какво беше направил в нейно отсъствие. Щеше да чака подходящ момент да й го съобщи. Обещанието, което й беше дал — да не се записва в армията — вече беше нарушено. Документите му бяха готови. Беше приет в Полка на стрелците доброволци от Нова Гвинея, след като премина медицинския преглед и положи клетва за вярност за срока на военната си служба. „Но има ли изобщо удобен и подходящ момент да съобщиш на една жена нещо, което несъмнено силно ще я разстрои?“ — мислеше си Джак, докато водеше жена си на долната палуба.

 

 

На следващия ден Джак остави Виктория да наглежда последния етап от товаренето и взе назаем кон от един приятел златотърсач. Ездата до жилището на Сен в покрайнините на Порт Морсби му отне няколко часа. Мястото му беше добре познато и му беше станало като втори роден дом в дните веднага след Първата световна война. Той беше довел тук стария си боен другар Джордж Спенсър, който се запозна с красивата Айрис, снаха на Сен. Яздейки на изток по изровения и рядко използван път, Джак се замисли за миналото. Припомни си как с Джордж бяха тръгнали да търсят злато в провинцията Моробе, но за нещастие старият му другар загина от стрела на абориген. Спомни си как Айрис беше пленена от страховития Тим О’Лиъри и повече не се върна, и как той беше разбрал, че след смъртта на баща му в Англия титлата на лорд фактически преминаваше към Джордж.

Джак въздъхна, като си спомни, че Джордж им беше завещал цяло богатство. Единственият проблем беше, че и двамата трябваше да дадат писменото си съгласие, за да получат парите. На добрия стар Джордж и през ум не му беше минало, че това може да се окаже невъзможно. Обаче Айрис изчезна завинаги и може би вече не беше сред живите. Но това, което се получава наготово, се губи лесно. В този момент Джак доближи къщата на Сен. Дори и не подозираше, че докато слезе от коня и завърза юздите за едно високо дърво на поляната, някой го наблюдаваше със смесица от страх и омраза.

 

 

Фуджи позна Джак Кели веднага, въпреки че за последен път го видя заедно със сина му Лукас преди много години. Стисна силно дръжката на късия, но остър като бръснач нож, който винаги носеше под ризата си. Това беше оръжие на професионален убиец. Оръжие, с което беше обучен да борави със смъртоносно съвършенство.

Той приклекна под прозореца и видя как нищо неподозиращият Джак тръгна към къщата. После чу как Сен го поздрави. В следващите няколко секунди животът на японския шпионин зависеше изцяло от китайския търговец.

— Радвам се да те видя, Джак, след толкова дълго време — каза Сен, усмихна се и протегна ръка.

Джак, също усмихнат, се здрависа с него.

— Отдавна не сме се виждали, стари приятелю — отвърна той, застанал на верандата до градината с тропическите растения. — Колко време мина? Шест, седем години?

— Повече — отвърна китаецът, без да покани приятеля си да влезе. — Нямах възможност да се сбогувам с теб, когато заведох семейството си в Сингапур.

— Да, доста време мина. Но ти изобщо не си се променил, стари китайски негоднико. Как е семейството ти?

Сен трепна леко, когато приятелят му употреби обидната дума, но знаеше, че тя е произнесена добронамерено.

— Синът ми и дъщерите ми растат и стават все по-големи. Жена ми е добре, макар че щеше много да ми помогне да подредим къщата, ако се беше върнала с мен — каза Сен, без да уточнява защо е трябвало да се върне в Папуа. Предложи на госта да седне на един от удобните бамбукови столове с лице към разкошната и добре поддържана градина. — Ще наредя да ни сервират чай на верандата.

Само след минути дойде прислужница със сребърен поднос, кана и две чаши от фин китайски порцелан. Джак знаеше, че в каната има изключително чист зелен чай — любимият на Сен.

Когато седнаха, китаецът наля и на двама им от чая.

— Чувам, че животът ти върви добре — каза той. — Но за сина ти Лукас не съм чул нищо.

— Той скоро ще се прибере у дома. — Джак отпи от ароматния чай. — С него се случи малък инцидент по време на полет в Щатите, но по всичко личи, че ще се оправи.

— Съжалявам за това. Спомням си го като буден младеж, когато още беше в Морсби.

— Като говорим за младежи, случайно да си чул напоследък нещо за Фуджи Комине?

За миг му се стори, че по лицето на Сен премина сянка на тревога. Сякаш се напрегна, когато чу името на японеца.

— Доколкото знам, той е избягал на север след ужасната случка в плантацията на Паул Ман — отвърна китаецът, без да го поглежда в очите. — Друго, уви, не ми е известно. Защо питаш?

— Не, не е важно. Сетих се, защото чух, че се е върнал.

— Съжалявам, но не мога да ти помогна. Нали знаеш, че си стоя сам тук.

— Няма значение. — Джак сви рамене. — Ако не друго, поне ми даде повод да гостувам на стар приятел.

 

 

Фуджи се намръщи, когато домашната прислужница се натъкна на него в къщата. Тя беше инструктирана да казва, че нито познава, нито е виждала японеца в дома на нейния господар. Освен това се страхуваше от него и усещаше, че е много опасен. Фуджи й направи път да мине и безшумно и незабелязано се доближи до съседната на верандата стена, откъдето можеше да подслушва разговора между Джак Кели и Сен. Беше извадил ножа, готов да се изстреля и да го забие в противника, ако се стигнеше дотам. Даваше си сметка обаче, че след това няма да живее дълго на острова. Ако Джак Кели изчезнеше, всеки полицай в района на Морсби щеше да бъде мобилизиран, за да открие прославения син на Папуа. До убийство щеше да прибегне само в краен случай, но не биваше и напълно да отхвърля този вариант.

Той се заслуша в разговора. За щастие Сен продължаваше да играе ролята си. Разговорът вървеше добре. Двамата мъже започнаха да разказват един на друг какво им се е случило в годините, през които не се бяха виждали. След първите въпроси никой повече не спомена името му и скоро австралиецът стана, яхна коня си и потегли обратно към Порт Морсби.

Сен влезе в къщата с треперещи ръце.

— Изглежда, властите знаят, че си тук — каза. — Откъде са разбрали?

Фуджи също нямаше обяснение защо Джак Кели беше казал, че са го видели в района. Единственият логичен извод беше, че някой от прислугата се е разприказвал.

— Не знам — отвърна японецът и прибра ножа. — Може би трябва да си тръгна, преди да е пристигнала полицията. — Както и да беше изтекла информацията, Фуджи съзнаваше, че е време да бяга. — Довечера ще предам по радиостанцията ново съобщение — замислено добави той. — Присъствието ми в твоя дом вече няма да е заплаха за теб.

При тези думи той забеляза как китаецът се успокои. Китайците бяха раса от страхливци и заслужаваха пълно унищожение. Поне неговите братя в Императорските въоръжени сили, изпратени в Китай, полагаха усилия за това.

 

 

Джак яздеше сред храстите в буша. Трябваше да се сети да навести Сен по-рано, гузно си каза той. Но времето летеше толкова бързо, а работата му на „Индипендънс“ отнемаше толкова много от същото това време. Сен нямаше много приятели от другите раси и Джак беше едно от малкото изключения.