Питър Уот
Едем (19)

18.

Джак Кели усещаше върху плещите си тежестта на всяка една от петдесетте години, които беше преживял на тази земя. Пътят от златните залежи и градчето Вау, разположено край залива на Папуа, събудиха у него спомени. В миналото той беше прекосявал тропическите гори с изключително влажен въздух. Беше газил калта и беше изкачвал стръмните, високи по две хиляди метра върхове. Беше спал навън в студените нощи, когато температурата падаше под нулата. Сега Джак беше в добра компания. Неколцина от бойните му другари от Доброволците стрелци от Нова Гвинея също бяха на неговата възраст и имаха богат опит в подобни екстремни климатични условия. Заедно с отделението на Джак вървеше група от местни носачи, които трябваше да вземат боеприпаси и провизии от брега.

Неговото подразделение от доброволци — жители на Папуа и Нова Гвинея, сега бяха под командването на новосъздадената Австралийска администрация на Нова Гвинея (ААНГ). Тази структура беше учредена в средата на февруари с основна цел да координира действията и усилията на австралийските войски на тихоокеанския фронт. С каквото и да се занимаваше правителството в Канбера, то нямаше никакво влияние върху Джак и другарите му. Всеки ден в тропическите джунгли беше съпроводен с изтощение, изолация от света и пот. Мъжете бяха измъчвани от малария, дизентерия, пневмония и още хиляда други болести, слабо изучени от медицината. Ако някога Джак беше смятал родината си за Едем — истинския рай, то сега същата тази страна сякаш беше забравена от Бога. Градина с плевели, змии, пиявици, болезнени обриви от слънчеви изгаряния и смърт.

Последната част от пътуването им от базовия лагер Булдог в планината трябваше да преодолеят с кану по река Лакекаму. Някои от войниците останаха в лагера, докато Джак с транспортното си отделение продължи към бреговия лагер в Терапо. Три дни по-късно той и групата му излязоха от джунглата и видяха синьо-зелените води на залива.

Седнал в кануто, Джак свали широкополата си шапка и погледна към пясъчната бариера, поставена в реката, за да не могат големи кораби да влизат и да стоварват хора и техника. Товарът се прехвърляше на брега с помощта на малка флотилия от лодки и канута. Погледът му се спря върху шхуната, пуснала котва в устието на реката. На измореното му лице грейна усмивка.

— Мътните да ме вземат. Та това е „Индипендънс“.

Бяха минали повече от два месеца от сбогуването му със сина му Лукас и приятеля му Паул в пристанището на Порт Морсби. Оттогава се бяха случили толкова много неща. Джак нареди на подчинените му да продължат да гребат към кораба.

— Татко! Ах, ти, стар негоднико! — провикна се Лукас от палубата на шхуната, силно развълнуван от неочакваната среща. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— А на теб на какво ти прилича? — отвърна бащата и се ухили. В това време кануто се допря с борда си до шхуната. — Помогни на твоя старец да се качи.

Джак даде нареждане на гребците да се върнат с кануто на брега и да починат, преди да започнат да разтоварват кораба. С помощта на Момис Лукас издърпа баща си на борда.

— Радвам се да те видя, татко — каза той и го прегърна.

— Бих убил човек за една бира. Дали не ти се намира?

Джак последва Лукас в кабината под палубата, където синът му отвори сандък с бира. Бирата не беше студена, но той не беше вкусвал от тъмната малцова напитка от последната му вечер в Лае и беше доволен.

— Е, как вървят нещата при теб? — попита го Лукас, когато двамата седнаха от двете страни на навигационната маса.

— Кръстосвам страната като в добрите ми стари миньорски времена — отвърна Джак. — От нас с момчетата се очаква да спрем японците, ако те направят десант в района на Моробе. Поне така ни заповяда проклетото правителство от Австралия. Пределно ясно е, че те нямат представа колко по-малобройни сме и колко зле сме екипирани. Нито пък си дават сметка, че теренът и климатът тук са едни от най-трудните и негостоприемните в целия свят. Оставаме с впечатлението, че за костюмарите в правителството ние сме някакъв партизански отряд. То като го погледнеш, наистина сме си такива. Както и да е. Дай да сменим темата. Какво стана с чичо ти Паул в Рабаул? Върна ли се? Сега с Карин ли е?

Лукас си пое дълбоко въздух.

— Значи не си чул новината — бавно отвърна. — Чичо Паул не се върна с мен. Пристигнахме в деня, в който японците слязоха на брега. Трябваше да се измъкна бързо, за да се върна в Морсби.

Настъпи тягостно мълчание. Джак се замисли. До него беше достигнала вестта, че японците завладели острова и избили безпощадно всички европейци. Втори батальон от Двайсет и втори полк, който беше изпратен от Австралия малко преди да нахлуят японците заедно с подразделение от СДНГ, се сражаваха храбро срещу многократно числено превъзхождащия ги противник, но накрая бяха принудени да се оттеглят от бреговете на Рабаул към джунглите във вътрешността на Нова Британия. Втори батальон буквално беше унищожен и заличен от списъците с военните части на австралийската армия. Безумната заповед, изпратена от Канбера, беше да се държат, докато загине и последният им човек. Никой не им изпрати нито подкрепления, нито боеприпаси и провизии. Подобно нещо беше равносилно на самоубийство. Съобщаваше се за оцелели, които се били пръснали из джунглите и планините, но австралийското правителство не направи нищо, за да ги спаси. Толкова силна беше паниката от мощния японски пробив на юг. Врагът, който очевидно не можеше да се възпре, по най-лошите прогнози и очаквания щеше да завземе Порт Морсби, а оттам пътят му към австралийския континент беше открит. Японски бомбардировачи вече бяха бомбардирали Дарвин и другите крайбрежни градове на Северна Австралия.

Джак знаеше това и се чувстваше безсилен. Положението беше толкова безнадеждно. Японците необезпокоявани продължаваха да напредват на юг и хора като Паул биваха изпращани на мисии, безнадеждни като всичко останало. Беше абсолютна загуба на време и усилия.

— Значи не си чул нищо за него? — накрая наруши тишината Джак. — Не знаеш дали е успял да се измъкне?

Синът му поклати глава.

— Чух, че Кийт Макарти набира доброволци за флотилия, която да стигне до Нова Британия и да спаси оцелелите — каза Джак. — Мисля да се запиша при него.

— Това е лудост. Водите между нас и източните острови гъмжат от кораби. Ще бъде пълно самоубийство.

— Може би, но трябва да го направим. Там все още има живи другари от СДНГ и не можем да ги изоставим. Освен това се надявам да разбера нещо за Паул.

— Изглежда и аз ще участвам във вашия корпус — каза Лукас с въздишка. — Ще имате нужда от „Индипендънс“. Каква ирония само. Нито флотът, нито армията искат да ме вземат, защото имам само едно око. Но да участвам с „Индипендънс“ в самоубийствена мисия се приема спокойно.

— За другите може да е самоубийствена, но не и за Кели — отвърна Джак и стисна ръцете на сина си. — Не мога да ти обещая, че и двамата ще останем живи след тази война, но ти гарантирам, че ако си държиш главата наведена, ще имаш шанс… Иска ми се да можех да ти дам някакво по-голямо успокоение, синко, но това е война и не ни остава нищо друго, освен да живеем ден за ден, захранвани с чудото, наречено надежда.

Джак се почувства неловко. По-добре да беше излъгал и да беше утешил любимия си син с някакви философски и мъдри слова. За съжаление той знаеше колко непредсказуема може да бъде войната. Едни загиваха, други оставаха живи — всичко беше въпрос на късмет. Джак тайно се молеше, ако Бог наистина съществува, да вземе неговия живот и да пощади сина му.

— Знам, татко — отвърна тихо Лукас. — Но на японския флот ще му е трудно да ме спре — мен и „Индипендънс“.

— Е, сега трябва да се заема с разтоварването на старата красавица — каза Джак и огледа каютата като човек, прибрал се у дома, изпълнен с топлото чувство на уют и обзет от приятни спомени за мигове, преживени заедно с Виктория на борда на тази шхуна. — Имам чувството, че отново ще се срещнем, когато Макарти събере флотилията си. Очаквам „Индипендънс“ да бъде флагманът.

Лукас стана и двамата си стиснаха ръцете. После Момис закара с лодката Джак до брега. Щяха да разтоварят запасите от шхуната и да се върнат с тях във Вау. Джак знаеше, че колкото и да бяха изпратените запаси, те едва ли щяха да стигнат за малък отряд, на който предстоеше да се сблъска с японски десант в провинция Моробе.

Разтоварването вървеше гладко и без проблеми. Преди слънцето да залезе над залива, Лукас вдигна котва, сбогува се с баща си и отплава към Морсби. Войната в Тихия океан беше започнала едва преди три месеца, а той вече беше изгубил много близък човек. Така си мислеше младежът, застанал на руля на шхуната в нощния мрак. Съмняваше се, че Паул е жив. Войната беше за млади мъже като Лукас. Не за стари.

Старши матрос Фуджи Комине стоеше мирно в кабинета, който доскоро беше принадлежал на австралийския администратор на Рабаул. На пода лежеше разбит портрет на английския крал, а зад бюрото седеше военноморски лейтенант Кеншу Чума, капитанът на И-47.

— Добре си се справил — каза той, четейки доклада на Фуджи. — Знам колко ти е било трудно да живееш сред варварите в името на свещения ти дълг към императора. Впечатлен съм от твоята добра служба, преди да бъдеш зачислен към разузнаването. Владеенето на английския език и познаването на тукашните морета ме накараха да се спра на теб. Необходим ми е човек с твоите умения, за да провежда специални разузнавателни патрули. Моята подводница е натоварена с тази задача. Няма да те карам да приемеш насила предложението ми.

На Фуджи му беше допаднал този млад офицер. Опозна го, докато пътуваше с подводницата, след като го бяха измъкнали от залива на Папуа. Офицерът беше завършил военноморската инженерна академия в Маизуру, а освен това се знаеше, че само най-добрите млади флотски офицери биваха удостоявани с честта да командват подводница. В тясното пространство на подводния кораб, в смъртоносните сражения на подводната война можеха да оцелеят само хора от класа. Фуджи беше планирал да се върне на някой от големите бойни кораби и да продължи там службата си, но това не можеше да се сравни с току-що отправеното предложение — да се присъедини към елита на Япония.

— Нямам необходимата подготовка и обучение за действия на борда на подводница — отвърна Фуджи. — Но ако ми позволите да се включа във вашия екипаж, за мен ще бъде чест, господине.

— Известно ми е, че нямаш необходимата подготовка, старши матрос Комине, но с инициативността и храбростта си съм сигурен, че ще наваксаш много скоро. Задълженията ти в много отношения ще бъдат сходни с тези, които си изпълнявал в разузнаването. Натоварен съм със специална задача, за да помогнем за окончателния разгром на противника, и ти си човекът, който ми е нужен.

За пръв път откакто беше постъпил във флота, Фуджи почувства, че е оценен. Обзе го силно вълнение.

— Благодаря ви, господине. За мен ще бъде чест да стана част от И-47 и да участвам в изпълнението на вашите задачи, колкото и опасни да са те.

Кеншу, облечен в единствената чиста и изгладена бяла униформа, която носеше на борда на подводницата, стана и стисна ръката на Фуджи.

— Добре дошъл на борда, старши матрос Фуджи. Събери си багажа и се яви на борда на И-47 незабавно. Моят заместник ще ти покаже твоя пост на подводницата и ще те наглежда. Имаш ли въпроси?

— Не, господине.

— Добре, тогава си свободен.

Фуджи отстъпи леко назад и като опъната струна отдаде чест, след което тържествено излезе от кабинета и оттам на оживената улица.

Там беше пълно с хора с японски униформи. „Колко странно нещо е животът“ — мислеше си той, докато забързано вървеше към китайския квартал, за да вземе и малкото лични принадлежности, които носеше със себе си по време на пътуване. Съдбата го беше довела в Рабаул, за да срещне и да убие някогашния враг от миналото си. А сега му предстоеше да стане част от екипажа на подводница, чието предназначение беше да патрулира водите на Папуа — същите тези води, в които бяха кръстосвали лодките, изработени от баща му, за да пренасят товари за европейците на острова. Мисълта за родителите му го натъжи. Със сигурност австралийците в най-добрия случай ги бяха интернирали. А в най-лошия… не му се искаше да вярва, че противникът ще действа по също толкова жесток начин, както и сънародниците му. Надяваше се поне, че заради своята хуманност австралийците са пощадили родителите му. Но така или иначе някой ден той щеше да се завърне в Порт Морсби като завоевател и щеше да се появи пред родителите си в парадна униформа като герой. Какво щеше да каже тогава баща му? За миг мислите го отведоха към Кийла и неговото дете, което тя носеше в утробата си. Объркваща мисъл. Но никой уважаващ себе си японец не би признал, че детето е негово. Според японските традиции и разбирания момичето от племето моту принадлежеше на низша раса, по-низша дори от европейската. Но Кийла го беше дарила с мигове на невероятен мир и наслада и заради това той не беше напълно съгласен с безкомпромисните постулати на своята нация.

Той стигна до навеса в градината на китайския търговец. Този навес му беше служил за жилище, докато чакаше да пристигнат другарите му. В градината силно миришеше на смърт. Заобиколи издулото се тяло на човека, който му се беше присмивал, макар и да му беше платено. Убийството на китайския търговец беше друго обещание, което Фуджи се беше заклел да изпълни. След като взе малката ленена торба, в която имаше само пръчици за хранене, купа и резервни дрехи, той се запъти обратно към града. Сега вече носеше униформа и беше готов да се бие с врага в морето. Беше готов да води война, която да донесе победа на императора и да разпространи идеята за Велика Азия до всички поробени народи в тази част на земното кълбо. Ако не друго, Фуджи беше непоправим оптимист и умееше да оцелява.