Питър Уот
Едем (30)

29.

Птицата, кацнала на високия евкалипт, огласяше със сладката си песен пространството около къщата на Карин Ман в покрайнините на Таунсвил — постройката с характерен куинсландски стил, изградена върху подпори. Паул я беше купил още щом пристигнаха в Австралия, след края на Първата световна война. Къщата беше техният дом в Австралия, далеч от Папуа. Карин седеше на верандата отпред и белеше грах, когато забеляза пощальона с червения му велосипед. Примижа на силната слънчева светлина и видя, че пощальонът се насочи към нейната къща.

— Анжелика — извика. — Момчето от пощата идва.

Дъщеря й избърса ръцете си в престилката и излезе от кухнята, където месеше хляб. Тя отиде при майка си и изчака пощальонът да дойде. Карин стисна ръката на Анжелика, когато момчето слезе от велосипеда. Подпря го на оградата и влезе в двора. Носеше пощенски плик.

— Вие ли сте госпожа Ман? — попита той от долното стъпало.

Карин кимна. Момчето забеляза, че тя силно пребледня. Беше виждал същата реакция и при други жени, когато им носеше вест.

— Имам телеграма за вас — каза той и изкачи стъпалата на верандата. Предаде плика, обърна се, слезе и се върна при велосипеда. Днес трябваше да разнесе още две телеграми и имаше доста път да бие.

— Отвори я ти — каза Карин на дъщеря си, която неохотно взе плика от треперещата ръка на майка си.

Анджелика отвори плика и зачете телеграмата. По изражението й Карин разбра, че новината не е добра.

— За моя скъп Паул ли е? — шепнешком попита тя.

— Да, мамо — отговори Анжелика и изпусна телеграмата на пода. От очите й бликнаха сълзи. — За татко е — добави. — Казват, че бил изчезнал по време на акция някъде в Нова Британия. Но той дори не е бил участник във войната. — Момичето влезе в къщата и оттам тръгна към стаята си, за да си поплаче.

Шокирана, Карин вдигна телеграмата от пода и прочете кратките слова, написани от държавния служител, които означаваха, че тя вече нямаше съпруг. Изчезнал по време на акция или безследно изчезнал беше равносилно на мъртъв. Защо телеграмата беше изпратена от правителството, щом, доколкото беше известно на Карин, той нямаше нищо общо с австралийската армия? В края на краищата той беше германец по произход и като такъв го смятаха за чужденец от неприятелска страна. Незнайно защо в този миг тя се сети за Джак Кели, но поклати глава. Не, Джак беше обещал да не позволи на Паул да се случи нещо лошо. Не беше възможно да има пръст в това безследно изчезване на съпруга й.

Карин се отпусна на стола, разсипвайки граховите зърна по верандата. Ако имаше нещо по-лошо от това, че най-вероятно Паул е мъртъв, то беше, че не знаеше при какви обстоятелства се е случила трагедията. Нейният любим съпруг трябваше да дойде при тях в Таунсвил, а не да е изчезнал в Нова Британия.

— Паул — развълнувано изрече тя и жестоката реалност стигна до съзнанието й. — О, Карл, само не и ти, не искам да си следващият — проплака тя. Нямаше да може да го преживее, ако пощальонът й донесеше още една такава телеграма.

Капитан Карл Ман беше изпратен в Седми учебен пехотен център, разположен в красивия, но със сурова природа национален природен парк на Уилсънс Промонтъри в Южна Виктория. Когато разпита хората, никой от щаба на военния окръг не знаеше с какво точно се занимават в този учебен център.

Щом пристигна с камиона на новото си местоназначение, той забеляза, че не е попаднал в обикновено пехотно училище. Охраната беше по-сериозна и когато влязоха на територията на центъра, веднага му направи впечатление, че тук почти нямаше войници. Тези, които видя, бяха облечени в най-различни странни одежди и носеха необичайни оръжия. Мъжете имаха уверени погледи, а и училището не беше организирано по обичайния начин. Мястото беше обвито в тайнственост, към която се добавяха и експлозиите, отекващи от гъстите храсти недалеч от мястото, където го беше оставил камионът.

— Капитан Ман? — обърна се към него войник, който излезе от една палатка, за да подиша чист въздух. — Шефът иска да ви види веднага.

Карл си отбеляза, че войникът изобщо не му козирува, както изискваше уставът, но разумът му подсказа да не обръща внимание на нарушението.

— Благодаря — отвърна и нарами раницата си, след което последва войника към палатката, опъната на границата между голата земя и буша. Застана на входа, докато отвътре не го повикаха да влезе. Пристъпи вътре и не можа да повярва на очите си. Човекът, който го посрещна, му беше много добре познат, но присъствието му в Австралия беше някак необяснимо.

Карл веднага отдаде чест.

— О, поздравления за повишението — каза широко усмихнат капитан Федърстоун. — Радвам се, че прие нашата покана.

Объркан, той се ръкува с англичанина.

— Малко съм изненадан да ви видя в тази част на света, сър. Мислех, че сте се върнали в Лондон.

— Сядай, друже — покани го Федърстоун и му посочи сгъваем армейски брезентов стол. — Запали си, ако пушиш. Имаме много да си говорим.

Карл си каза, че офицерът от британската Служба за специални операции едва ли щеше да го информира защо е дошъл в Австралия. И затова нямаше да го пита.

— Хубаво е човек да поддържа познанството си със стари и ценени приятели — продължи Федърстоун, запали цигара и седна срещу Карл. — Както може би вече си забелязал, това тук в действителност не е пехотна учебна част. Името е само за заблуда на приятелите ни от другата страна. Всъщност е лагер за обучение на командоси, който създадохме, за да ви обучаваме вас, австралийците, във воденето на един нов тип бойни действия. Е, за нас е стар, но за вас е нов. Наричаме го партизанска война и за нея се изискват много специални хора. Според мен, след като свърши войната, познанията и уменията по партизанска война ще бъдат безценни. Но не мога да убедя колегите си в тази моя гледна точка. Не е чудно, че не могат да разберат как японците успяха да дестабилизират целия Далечен изток с идеята си за Източноазиатска сфера на съвместно благоденствие. Подозирам, че когато прогоним тези императорски нехранимайковци обратно в Япония, те ще оставят след себе си партизански армии, които да ни попречат да се върнем в нашите бивши територии в Тихия океан. Нашите армии ще се нуждаят от уменията и опита, които ще усвоиш тук като командос.

— Наистина ли смятате, че ще победим в тази война? — попита Карл със сарказъм.

Федърстоун го погледна снизходително, все едно че пред себе си имаше дете.

— Разбира се, че ще победим. Зад нас стои индустриалната мощ на САЩ, а дори разузнаването докладва, че адмирал Ямамото, който оглави нападението над Пърл Харбър, е казал на императора, че може да обещае само едно — че ще спечели започнатите битки, но не и че ще спечели войната срещу нашите братовчеди в Америка. Аз лично съм се срещал с Ямамото, когато двамата с него бяхме аташета през трийсетте години. Той е добър играч на покер и специалист по петролните доставки. Като човек беше добър, но за съжаление е на противоположната страна. Знаеш ли, янките бяха впечатлени от него до такава степен, че някои петролни компании се опитаха да го склонят да зареже имперския флот и да работи за американската петролна промишленост. Той, разбира се, отказа, но този факт свидетелства за изключителната му роля за неговата страна. Но да не се отклоняваме много от темата. Сега говорим за твоята роля за в бъдеще. Мисля, че ти притежаваш всички необходими качества и имаш бъдеще в армията и след войната.

Карл доста се изненада на менторското отношение на британеца към него предвид факта, че той беше син на немец и втора ръка колониален жител.

— Да си призная, аз не съм мислил за кариера в армията — отвърна. — Когато тази проклета война свърши, се надявам да се върна на старата си работа като патрулен полицай в Папуа и Нова Гвинея.

— Ах, да. Именно затова си мисля, че ти си подходящият човек да изнесе реч довечера. — Карл въпросително вдигна вежди. — Имаш значителен опит из тези географски ширини, а ние смятаме да пратим там една-две роти. Добре обучен малък отряд, който да задържи настъплението на японците. Те ще воюват съвместно със СДНГ и доколкото знам, ти имаш приятели там — сержант Джак Кели и синът му, редник Лукас Кели.

Поредната изненада за Карл. Лукас в армията? От писмата на майка си той знаеше, че най-добрият му приятел заради претърпяната катастрофа не е годен за военна служба и у него се прокрадна подозрението, че Джак вероятно има пръст в заобикалянето на закона.

— Ако обучението ми като командос ще ме върне в Папуа, тогава съм съгласен, сър.

— Браво на теб. Капитан Калвърт ще ти покаже как да взривяваш всичко — от мостове до генерали. Ще се научиш да убиваш с голи ръце, да живееш откъснат от цивилизацията, да боравиш буквално с всякакви оръжия и да бягаш от врага, ако бъдеш пленен. Ще се превърнеш в нов тип воин, готов за един нов вид война.

Шест седмици по-късно капитан Карл Ман излезе от Седми пехотен учебен център в много по-добра кондиция и овладял редица смъртоносни умения. Неговото обучение беше съпроводено с такива физически и психически натоварвания, за каквито не беше и предполагал. Както Федърстоун му беше обещал, Карл усвои много нови смъртоносни методи да дебне и да убива враговете на Краля. Той се доказа като един от най-добрите курсисти и си заслужи уважението на всички офицери заради ненадминатите си качества на командос, които демонстрира по време на тренировките.

След първата седмица на обучение той не видя повече тайнствения капитан от ССО. Британецът изчезна така мистериозно, както се беше и появил. Но Карл беше сигурен, че отново ще срещне човека, проявил такъв интерес към живота му. Понякога си мислеше, че неговата съдба се направлява от анонимни мъже от кабинетите им в Лондон и Канбера. Той не знаеше какво са му отредили. Засега плановете му бяха да се върне в родината си и да води партизанска война срещу упорития и безпощаден противник в джунглите на Папуа и Нова Гвинея. Най-важната му цел беше да остане жив.

Когато се яви в щаба на армията в Мелбърн, му съобщиха за смъртта на баща му. Казаха само, че е загинал в Нова Британия, без да му съобщят повече подробности. Сега Карл вече имаше лична причина да води война с новия си враг, японските окупатори.

В морето на Лукас понякога му беше трудно да свикне с мисълта, че се намира във военна зона. Обикновено в дни като този стоеше зад руля, управляваше шхуната, взел курс на юг, с леко отклонение на североизток. Корабът се плъзгаше по водната повърхност, като компания му правеха делфините, подскачайки сред вълните зад кърмата на шхуната. Беше му много трудно да повярва, че страната му е във война.

Само Момис, който седеше на носа и чистеше любимата си 50-калиброва картечница, му напомняше, че конфликтът може всеки момент да нахлуе и да наруши мирния му свят на сини морета и още по-сини небеса.

Загубата на обичания от него чичо Паул му тежеше на сърцето, когато вечер стоеше на руля. В такива нощи той се замисляше за себе си и за хората, които обичаше. Баща му например вече трябваше да се е пенсионирал, но войната го беше принудила отново да встъпи в армейските редици като войник в СДНГ. Когато Лукас размишляваше, в паметта му изплуваха нежните спомени за времето, прекарано с Меган в плантацията на Ман. Дори само мисълта за нейната усмивка и за целувката намаляваха стреса от управляването на „Индипендънс“ в контролираните от неприятеля води. Тя умееше да пристрастява към себе си мъжете по един лек и ненатрапчив начин, каза си той, изпълнен с топли чувства към нея.

— Радист вика, маста Лукас — обади се един от членовете на екипажа от отворения люк.

— Поеми руля — каза той и островитянинът се качи на мостика.

Лукас слезе долу при радиостанцията, сложи си слушалките и натисна бутона за предаване. Посланието, предадено от Порт Морсби, потвърди неговите координати. Той беше изчислил, че се намира на около дванайсет часа плаване разстояние от Порт Морсби, много близо до брега на Папуа.

— Остани на линия, „Индипендънс“ — отвърна гласът. Лукас остана на стола пред радиостанцията и търпеливо зачака.

— Морсби вика „Индипендънс“, край — гласът накрая наруши тишината.

— Тук „Индипендънс“, край — изрече Лукас в микрофона.

— „Индипендънс“, продължавай по сегашния курс и провери за наличие на вражески действия в местоположение лок ейбъл чарли. Повтарям: лок ейбъл чарли.

— Прието, лок ейбъл чарли — потвърди той.

Радиооператорът в Морсби прекъсна връзката. Стремяха се да имат кратки връзки, за да не ги прехванат японските подслушвателни станции. Лукас свали слушалките и ги остави на масата. Не си записа кода за уречената зона за действие, тъй като вече беше ходил там и беше запознат с нея.

Тихо изруга. Тази зона беше разположена близо до къщата на приятеля на баща му Куонг Ю Сен. Какво общо имаше китаецът с това?

Лукас се качи на палубата и пое руля, за да свие по курс по-близо до бреговата линия. Обзе го неприятно предчувствие, че насочваше кораба към опасно приключение.