Питър Уот
Едем (14)

13.

Широкото платно на „Индипендънс“ плющеше от силния вятър. Корабът сякаш летеше по вълните. Момис и другите двама островитяни от екипажа отново бяха на палубата с грейнали усмивки върху черните им лица.

Лукас Кели завъртя голямото тиково колело на щурвала, за да използва промяната на вятъра и да насочи шхуната така, че течението да духа право в платното й. Корабът реагира почти мигновено, наклони се ниско на една страна и запори през белите върхове на вълните с още по-висока скорост. Тук-там сред вълните подскачаха летящи риби, които сякаш се опитваха да изпреварят шхуната.

Момис и екипажът откликнаха с радостни викове, държейки се в същото време за мачтите, за да не изгубят равновесие. Джак Кели се усмихна. Беше минала почти половин година от смъртта на жена му и само завръщането на сина му от Съединените щати го беше накарало отново да се върне на борда на шхуната. Лукас, който в момента носеше черна превръзка на лявото око, му помогна, като пое бизнеса.

— Тъй като военните отказват да вземат на служба едноок бивш летец, си казах, че при теб сигурно по-успешно ще изпълнявам ролята на пират — беше се пошегувал той. — Имам си черна превръзка на окото и при първа възможност ще си взема папагал, който да ми стои на рамото.

И така баща и син отново се върнаха в морето. Докато минаваха месеците, сдобряването на Джак с приятеля му Ман и завръщането на сина му го извадиха от летаргията и апатията, от нежеланието да живее след гибелта на Виктория. Нямаше и ден, в който нещо да не му напомня за нея, но той се утешаваше с мисълта, че духът й продължава да живее на кораба.

През някои вечери, когато баща му стоеше зад щурвала под обсипаното със звезди небе, Лукас го чуваше да говори на висок глас, сякаш говореше на Виктория. Младежът се примири с това, съзнавайки, че баща му не се беше побъркал, а просто тъгуваше и копнееше по жената, която беше внесла много любов и щастие в трудния му живот. В такива моменти той тихо се отдалечаваше и оставяше насаме човека и духа.

Джак се приближи към сина си с чаша чай.

— Благодаря ти, татко — каза Лукас и пое чашата.

— С този вятър ще сме в пристанището най-късно до един ден.

— Там ще разтоварим и ще се върнем в Морсби — добави Джак. — И ще сме си вкъщи за Коледа, при чичо ти Паул и леля ти Карин.

Вкъщи. Папуа наистина беше домът на Лукас. Дом му беше и плантацията на Ман на Коледа, където се радваше на тяхната любов. Карл Ман му беше като брат. Двамата бяха делили заедно радостите и нещастията, докато бяха съученици и приятели. Сега Лукас му завиждаше, че се сражава за родината си някъде отвъд океана, докато той плаваше из тропическите води на Южния Пасифик без опасност за живота.

В писмата, които Карл им пишеше от Близкия изток, той описваше видяното като пехотен офицер, придвижващ се през пустинните и негостоприемни библейски земи. Лукас би дал и другото си око, само и само да можеше сега да бъде с Карл, да дели с него приключенията и опасностите. Със сигурност трябваше да има начин да участва във войната. Та той беше физически годен и във форма. Единственият недостатък беше, че нямаше нормално, бинокулярно зрение. Но той виждаше изключително добре и с едно око. Защо тогава не искаха да го вземат в армията? При всеки удобен случай той четеше съобщенията и статиите във вестниците, в които се описваха успехите на австралийските въоръжени сили в Северна Африка и Близкия изток. Но това само пораждаше у него угризения на съвестта, че се спотайва от опасностите, докато честта му подобаваше в този момент да се бие с оръжие в ръката срещу врага. Духът на воина беше в кръвта на всички Кели.

От друга страна, Джак се радваше, че отказват да запишат сина му в армията. Защото той познаваше ужасите на войната, която всички млади мъже в началото смятаха за романтична авантюра. Фактът, че синът му беше до него, у дома, за Джак означаваше много. Повече дори и от богатството, което щеше да получи, когато Айрис се върнеше в Австралия, а оттам и в Папуа. Неговият стар приятел и адвокат на семейството Том Съливан му беше писал, за да го информира за последния развой на събитията. В Англия бяха освободили от попечителство богатството, завещано на него и на Айрис по волята на лорд Джордж Спенсър. Том Съливан също така пишеше, че нещата малко ще се забавят, тъй като войната в Европа е предизвикала известен хаос в Лондон, където се пазеше завещанието. Въпреки това рано или късно Джак и Айрис щяха да станат богати.

Разбира се, Джак би предпочел да си върне Джордж сред живите и беше сигурен, че и Айрис изпитваше същото. Той знаеше какво е да имаш много пари — някога беше собственик на златна мина. Още тогава разбра колко мимолетни и несигурни могат да са богатството и славата. След това Виктория и шхуната станаха неговия живот. И той беше доволен и щастлив от този живот.

Когато доставеха последния товар, Джак планираше да се върне в Морсби и да си вземе почивка. В седмицата преди Коледа заедно с Лукас щеше да попътува до Кеърнс, да се види със стари приятели и да купи подаръци.

Той се върна в кабината, а на лицето му грееше усмивка. Погледна календара на стената и забеляза, че не го е сверявал през последните няколко дни. Наведе се над щурманската маса, хвана няколкото излишни листа с датите и ги откъсна.

Застана неподвижно и се замисли. Днес беше чудесен ден, чудесна дата. Една голяма черна осмица. Месецът беше декември. В другия край на източното полукълбо беше седми декември 1941 година.

Платната бяха сгънати и завързани, моторът работеше на половин мощност. Лукас направляваше умело шхуната към здравия дървен пристан, построен от местните туземци, приели християнството от мисията на англиканската църква. Пристигането на кораба винаги беше съпроводено с вълнение, тъй като с него пристигаха и чудодейните продукти на западната цивилизация, които мисионерите щяха да раздадат на местните.

Джак заедно със сина си стоеше на руля и доволно пушеше от лулата си.

— Струват ми се превъзбудени — отбеляза той.

Англиканският свещеник, преподобният Бил Смит, стоеше на края на пристана и оживено махаше с ръце.

Лукас внимателно маневрира „Индипендънс“ до дървеното скеле, докато Момис и неговите съплеменници от Соломоновите острови скочиха от борда, за да издърпат кораба и да го привържат.

— Чухте ли? — опита се да надвика двигателя преподобният Смит.

— Какво да сме чули? — отвърна с въпрос на въпроса Джак, когато двигателят окончателно заглъхна.

— Японците са потопили флота на янките на Хавайските острови. Чухме новините по радиото. Изглежда и ние ще обявим война на Япония.

— Боже милостиви! — изрече Джак. — Това означава, че и нас ще нападнат. Със сигурност.

— Някои източници съобщават, че са осъществили атаки в различни места из Азия… Хонконг, Малайзия, Сингапур и Филипините — отвърна преподобният и помогна на Джак да слезе на брега.

— Значи имате късмет, че ви носим провизии — каза Джак. — От сега нататък доставките ще станат много по-трудни, ако японците тръгнат на юг.

— Сигурен съм, че ако това се случи, правителството ще измисли план за евакуацията ни. Е, или най-малкото да евакуира всички европейски жени и деца в Австралия.

Джак си замълча. Лично той се съмняваше, че правителството имаше планове за действия в подобни ситуации. Войната беше дошла в Пасифика толкова неочаквано, въпреки безбройните тревожни сигнали от Азия. Сега вече може и да беше твърде късно за всякакви евакуации от Папуа.

Стоката беше разтоварена под надзора на Момис, докато Джак и Лукас се насочиха към паянтовите постройки на мисията, за да изпият по един чай с преподобния и съпругата му Гуен. Джак усети страха, изпълнил въздуха в просторната зала, въпреки че Гуен се държеше все така спокойно, докато се занимаваше със сервирането на чая, кифлите и сладкото от ягоди. Англиканският отец и жена му имаха четиринайсетгодишна дъщеря и бяха благодарни на съдбата, че я бяха изпратили да учи в девически пансион в Бризбейн. Джак увери Гуен, че лично ще се погрижи „Индипендънс“ да се върне и да ги прибере оттук, ако японците се озоват в тази част на света. Обещанието му беше прието с благодарност и след като изпиха чая си, Момис дойде да им каже, че са приключили с разтоварването.

Гуен даде на Джак малка брезентова торба с пощата, за да я пусне от Порт Морсби. Сбогуваха се на пристана. Шхуната плавно се отлепи от дървеното скеле, обърна се и пое курс към Морсби.

След като излязоха в морето, Джак отвори склада с оръжие, което носеше на борда на кораба: две винтовки и неговия стар боен револвер „Уебли Скот“. Не че биха им помогнали да окажат кой знае каква съпротива срещу японски боен кораб, но поне им даваха някакво спокойствие и увереност.

Поставиха наблюдател на мачтата, но пътуването им мина без особени произшествия. Порт Морсби се появи в далечината на петия ден от плаването им. Когато Джак и Лукас слязоха на брега, първото, което поискаха да узнаят, беше дали войната наистина е започнала. Чутото само потвърди най-лошите страхове на Джак: след нападението над Пърл Харбър японският имперски флот беше потопил мощните британски бойни кораби „Принцът на Уелс“ и „Отпор“ край източния бряг на Малая. Двата дреднаута бяха пратени в Пасифика като предупреждение към японците.

Само часове след сблъсъка с японците и двата кораба лежаха на дъното на океана. Бяха поразени при въздушна атака на самолети торпедоносци. Щом Джак чу последните новини, той веднага се сети за Бърнард Дювал. Поне янките бяха предвидили подобно развитие на събитията, каза си той. Сега Австралия трябваше да протегне ръка към съседите си от другата страна на Тихия океан и да моли за помощ. Ако Сингапур паднеше в ръцете на японците, това щеше да е краят на британската мощ в Азия и на ролята й на защитник на Австралия. Джак също така добре си даваше сметка, че ще се наложи да се бият за собственото си оцеляване и че Папуа и Нова Гвинея ще бъдат фронтовата отбранителна линия пред подстъпите към Австралия. Коледата и отпуската в Кеърнс минаха на заден план в мислите на Джак. Сега по-важно беше участието му в предстоящите сражения. Никой не можеше да го спре да влезе в неговата втора световна война. Кандидатурата му за Доброволческия стрелкови полк на Нова Гвинея беше одобрена и сега той беше сержант Джак Кели.

Потта се лееше по лицето на Фуджи, докато той копаеше с мотиката в зеленчуковата градина. Когато Сен му съдейства да установи контакт с един от по-неизвестните китайски търговци, на него му беше сравнително лесно да се смеси с обитателите на китайския квартал на Ню Бритън — градче, граничещо с верига от вулкани. Пачката с австралийски банкноти склони китайския търговец да не задава излишни въпроси на платежоспособния си гост. Фуджи не знаеше китайски и двамата общуваха помежду си на английски. Японецът се дегизира като китайски черноработник и за да не породи подозрения у съседите, трябваше да работи в градината. Той ненавиждаше китайския си „господар“ и мизерния навес от гофрирана ламарина, който му беше отреден за жилище в края на градината. Навесът нямаше никакви стени и обилните дъждове бяха намокрили и малкото лични вещи, които носеше със себе си. Японският моряк се закле да си уреди сметките с китайския търгаш, щом другарите му пристигнеха тук. Фуджи разбираше стратегическото значение на залива Рабаул, смятан за един от най-добрите в света. Тази територия щеше да послужи като плацдарм за бъдещото нахлуване в австралийския континент. Защитените води на залива можеха да поберат цял флот и бяха достатъчно дълбоки да приютят и подводници, които да идват и да тръгват оттук към смъртоносните си патрули. Заобикалящият терен се извисяваше над залива. Върху възвишенията можеха да се разположат военни части, които да го отбраняват от евентуални опити за контраатака на противника.

Фуджи толкова искаше да беше присъствал на борда на някой от онези големи самолетоносачи или бойни кораби на имперския флот, победили толкова лесно надменните и арогантни янки при Пърл Харбър. Вместо това обаче той беше инструктиран да остане на позиция в района на Рабаул, за да наблюдава и да докладва за всяко движение на войските на австралийците и действията им за фортифициране на стратегическото пристанище. Дори му дадоха радиостанция, когато преди няколко седмици го спуснаха на брега. Радиостанцията беше скрита в джунглата, а той без особени трудности се измъкваше от китайския търговец, за да предава докладите си по график. Успешни бяха и последните му няколко радиосеанса, с които докладва в щаба за разгръщането на лошо екипирания и въоръжен пехотен батальон, изпратен от Австралия. Докладва и за бреговите оръдия, отбраняващи входа за залива. Същевременно рутинно изпращаше и информация за ключовите правителствени цели — мишени в града и околностите му.

Рано или късно неговите другари щяха да стъпят в Рабаул и да превземат града. Може би дотогава австралийците щяха да са капитулирали и да са предали страната си. Така си мислеше Фуджи, навел се да изскубне един особено упорит плевел. Дано само да не го лишаха от възможността да се докаже в истинска битка. Дори изпитваше угризения, че тук, в Рабаул, почти нищо не заплашваше живота му.

Фуджи не обръщаше внимание на тежката физическа работа и нямаше нищо против нея. Трудът го поддържаше във форма. Но докато продължаваше да забива мотиката в лехите, засети със сладки картофи, той продължи да ругае наум шинтоистките си предци. Войната беше започнала, а него го бяха оставили в това затънтено място далеч от бойните действия.

Рабаул продължаваше да се препича лениво на знойното слънце, сякаш всичко беше мирно и тихо и не беше надвиснала войната. Но Фуджи знаеше, че скоро всичко това щеше да се промени. Светът щеше да разбере, че нищо не е в състояние да спре японския поход на юг, към азиатския континент и водите на Тихия океан.