Питър Уот
Едем (38)

37.

На летището в Севън Майл Джак намери пункта на американските военни кореспонденти.

— Търся госпожица Елза Щал — каза той на мъжа, който му се представи като Джийн Фей.

— За малко я изпуснахте, но тя ще се върне след около час — отвърна Джийн. — Нещо да й предам?

Джак не знаеше какво да каже. Не беше сигурен дали трябва да се запознава с американката, но поне беше изпълнил обещанието си, дадено на Меган.

— Предайте й, че е идвал Джак Кели. Надявам се госпожица Щал да се сети за какво става въпрос, защото самият аз нищо не разбирам.

— Не знам дали ще се сети, защото лично аз нямам никаква представа кой сте — отвърна репортерът. — Но ще предам съобщението ви веднага щом се върне. Не знам защо, но ми се струва, че вие сте човекът, с когото госпожица Щал толкова много искаше да се срещне, без да ми разкрие причините за това.

— Така озадачените ставаме двама — каза Джак на сбогуване.

* * *

Джак седеше в сянката на един булдозер и гледаше как работниците, голи до кръста и със загорели тела, се заеха да поправят пистата, която беше пострадала от японските бомбардировки. Самолетът С-47 „Дакота“, който трябваше да го отведе в Австралия, беше зареден с гориво и Джак чакаше само да му дадат сигнал да се качи. Беше се възползвал от един от многобройните си познати в администрацията, за да се сдобие с ценното разрешение да лети със самолета, след като беше пуснат в отпуск от частта си. Мина час и той дочу покашлянето на стартиращите двигатели на машината. Изправи се и нарами раницата си. С крайчеца на окото забеляза, че към пистата с голяма скорост се движи някаква кола. Идваше откъм офиса на кореспондентите, разположен в другия край на Севън Майл.

Пилотът на дакотата махна на Джак бързо да се качва, тъй като току-що му бяха съобщили, че към Порт Морсби се движи японска група бомбардировачи с ескорт от изтребители. Пилотът искаше да излети, преди колоната да е пристигнала. Пилотите на изтребители вече започнаха да се качват в кабините на техните машини и той си даде сметка, че има най-много минута-две, за да излети от пистата, преди по нея да се понесат изтребителите.

Джак изтича до самолета и се качи с помощта на човек от екипажа. Точно в този миг колата удари рязко спирачки и от мястото на шофьора изскочи и се втурна към него млада жена, която трескаво ръкомахаше. Дори от разстояние Джак видя, че е млада и красива, но в момента не можеше да стори нищо, освен да й помаха в отговор. Нейната припряност го изненада, но каквото и да искаше тя от него, трябваше да почака. Пилотът увеличи оборотите на двигателите и засили самолета по пистата. Джак продължаваше да гледа през илюминатора към жената, която се спря и застана неподвижно, докато самолетът се вдигна във въздуха, направи завой и пое на юг, далеч от войната.

Какво ли искаше от него тази американка? В нея имаше нещо познато, но не можеше да се сети какво. Самолетът набра височина и се устреми към облаците, които щяха да му служат за прикритие, докато се измъкнеха от района на бойните действия. Влязоха в турбулентна зона с въздушни ями и Джак закопча колана си. Щал, Щал… Имаше нещо общо със семейството на Ман. И тогава се сети. Елза Щал! Та тя вероятно беше дъщеря на Ерика и затова толкова много искаше да се срещне с него. Но защо? Бурната му връзка с майка й не приключи много добре. Джак сбърчи чело. Това щеше да почака, докато се върне в Морсби, заключи той и се опита да поспи, преди да кацнат в Кеърнс.

 

 

Фуджи беше преодолял Китайския проток и след около пет дни сравнително леко плаване стигна до южната част на островите Д’Антркасто. Кийла беше гребала не по-малко от него и особено когато вятърът не беше попътен. Макар и да им беше останала много малко храна, дъждовете им осигуряваха достатъчно прясна вода за пиене. Опитите им да ловят риба не бяха много успешни обаче и затова се зарадваха на показалата се на хоризонта земя.

Фуджи се тревожеше за Кийла. Суровите условия на пътуването се бяха отразили върху здравето й и тя често изпадаше в апатия.

— Още малко остана. Скоро ще ядем прясно свинско месо — каза й той и я погали по бузата с нежност, каквато рядко проявяваше. Кийла се усмихна, взе дланта му в своята, но нищо не отговори. Само го погледна и въздъхна.

След още около половин ден кануто стигна до безлюдния плаж. Фуджи помогна на любимата си да слезе от лодката и я придружи до няколко високи кокосови палми. Остави я да си почине под сянката на палмите, докато самият издърпа кануто. Нямаше идея как и къде ще намери храна и вода, но поне се намираше на територия, която познаваше. Но също така знаеше, че тази територия се намираше под контрола на съюзническите сили. Взе пистолета от торбата, в която държеше всичките си ценни вещи, и провери дали механизмът му работи безотказно. Тъй като оръжието беше почиствано фанатично всеки ден, то беше в изрядно състояние. Засега жена му щеше да си почива, докато той щеше да отиде в буша и да улови нещо за ядене.

Фуджи ловува цял ден. Късметът му се усмихна и той се натъкна на опосум на едно от дърветата. Прицели се добре и улучи животното. Никога досега не беше ял месо от опосум, но беше толкова гладен, че би опитал каквото и да е. Върна се на брега, където беше оставил Кийла, и силно се изненада, когато я завари седнала на плажа да разговаря спокойно с някакво местно момче на около десет години.

Фуджи пусна на земята мъртвото животно и извади пистолета от лап-лапа си.

— Каза ми, че недалеч оттук има село — обясни Кийла на Фуджи, който приближи с мрачно лице. — Локо каза да отидем с него, за да ни запознае със семейството си.

Фуджи се вгледа в момчето. Беше се надявал да не ги забележи никой от местните, тъй като те можеха да са агенти на австралийските брегови съгледвачи.

— Попитай го дали наблизо има японски войници или моряци.

Кийла попита момчето на неговия език. Нейното племе поддържаше контакти с хората от тази част на света и тя знаеше достатъчно думи, колкото да задава прости въпроси.

— Казва, че не знае около селото да има твои сънародници.

— А европейци?

Кийла зададе въпроса и Локо кимна. Да, имало австралийски брегови съгледвач, но той не знаел къде точно се намира.

Фуджи махна на момчето да се приближи и то приближи предпазливо, без да изпуска от поглед пистолета в ръката на японеца.

— Какво правиш? — попита го Кийла.

— С момчето ще отидем в джунглата, за да ми покаже пътеката за селото — отвърна японецът и постави длан на рамото на Локо, след което му се усмихна.

Отговорът задоволи Кийла. Фуджи и момчето се отдалечиха и се скриха в гъстата растителност. Тя се облегна на дървото. Тъкмо се унасяше, когато чу изстрел. Разсъни се и се огледа, но Фуджи никъде не се виждаше.

След половин час той излезе от джунглата.

— Къде е момчето? Показа ли ти пътя към селото?

Фуджи не отговори и направо отиде при убития опосум.

— Ще го сготвим и ще хапнем — отвърна, без да я поглежда в очите.

С ужас Кийла осъзна, че мъжът й крие нещо от нея.

— Застреля ли го? — попита.

— Можеше да каже на селяните за нас и да ни издаде на австралийския брегови съгледвач — отговори Фуджи и разпори опосума, за да изчисти вътрешностите.

— Но той беше дете! Майка му ще тъгува по него. Не биваше да го убиваш.

— Ако искаме да оцелеем, трябва да направим всичко необходимо, за да стигнем до Рабаул — озъби се Фуджи и продължи да се занимава с животното. — Война е, а аз съм императорски воин. Не мога да си позволя чувствата ми да попречат на изпълнението на свещената ми мисия.

Кийла се изправи.

— То нямаше да ни предаде — каза тя и го погледна в очите. — Беше ми приятел.

— Ти нямаш приятели сред тези, които общуват с австралийците! Иди да събереш дърва за огъня.

Кийла изгледа гневно мъжа, когото беше смятала за нежен и благороден. Сега виждаше пред себе си само жесток и безмилостен убиец, който нямаше никакво съчувствие към по-слабите и беззащитните. Тя се ядоса на себе си, че е обикнала японеца и че в момента носеше неговото дете. Но в същото време си каза, че въпреки стореното тя ще остане с него, затова мълчаливо се обърна и отиде за дърва.

След като се нахраниха, двамата се умълчаха на светлината на огъня. Когато стана време за спане, Кийла легна до Фуджи, без да се докосва до него. Той остана загледан в звездите. Убийството на момчето не му беше доставило никакво удоволствие, но не можеше да поеме такъв риск. Имаше вероятност момчето да разкрие местонахождението им. И макар че при тези обстоятелства премахването беше наложително, Фуджи се замисли как би се почувствал, ако беше баща на момчето и някой друг се беше разправил със сина му така хладнокръвно. Опита се да оправдае тези си мисли с факта, че прекалено дълго беше подложен на влиянието на глупавите европейски идеи за живота като най-висше човешко благо. Когато Япония покореше Пасифика, щеше да сложи край на подобни глупости за съчувствие и състрадание. В края на краищата японците бяха господарската раса.

 

 

Джак Кели видя, че Сидни не се е променил много след настъпването на войната. Той застана посред гарата с раницата на рамо и се прозя. Беше пътувал седнал във влака от Бризбейн цяла нощ. Дотегнало му беше от влакове, след като няколко дни се придвижва от Кеърнс. Влакът често спираше и биваше отклоняван на резервен коловоз, за да направи път на тръгналите на север ешелони с войски и запаси.

— Пристигна ли, друже — обади се човекът, дошъл да го посрещне, и закуцука към бетонната платформа на перона с протегната за поздрав ръка. — Доста време мина от последната ни среща.

Джак се усмихна и двамата си стиснаха здраво ръцете.

— Радвам се да те видя, Том — отвърна той на приятеля, когото познаваше от повече от двайсет години. — Още ли не ти е пораснал нов крак?

— А ти още ли не си пораснал? Кой дявол те накара да се запишеш отново войник, вместо да се върнеш в Австралия и да си караш старините?

— Моят дом, Том, е Папуа и в момента тя е заплашена от японска окупация.

Том Съливан кимна. Той беше наясно с голямата любов на приятеля си към тази страна със суров терен, ловци на глави, канибали, планини и непроходими джунгли.

— Паркирал съм колата отвън и мисля най-напред да спрем за по една студена бира — каза адвокатът, докато двамата вървяха към изхода.

За Джак най-съществената промяна в Сидни беше в хората. По улиците имаше толкова много униформени мъже и жени. Личеше, че градът участва във войната. Също така биеха на очи немалкото американски войници в техните елегантни и ушити по поръчка униформи.

Том доведе Джак при лъскавия черен додж и седна отзад.

— Гледам, че се справяш добре — коментира Джак, който седна до Том. — Накупил си си разни работи.

— Поспечелих пари от търговията с недвижими имоти — отвърна адвокатът, свали шапката си и си повя с нея. Последните дни на есента в Сидни се оказаха твърде горещи за този сезон. — След началото на войната с японците се продадоха доста хубави имоти. Много хора от района на залива разпродават имуществото си, защото се боят, че японците всеки момент ще атакуват Австралия.

— Както вървят нещата, те може и да се окажат по-умни от теб, който им купуваш имотите.

— Някои от моите клиенти също като мен са убедени, че ще отблъснем японците, след като янките се намесиха във войната. Затова успях да продам имотите с добра печалба. Знаеш, че за теб винаги ще се намери работа в моите компании. Ако имаш ум да се уволниш от армията, заповядай при мен. Вече си прекалено стар да се катериш из планините заедно с младите момчета.

Джак оценяваше предложението на приятеля си. Той самият вече започваше да признава, че възрастта му си казва думата на фронтовата линия в такъв негостоприемен терен като планините на Папуа. Войната беше за младите. Мислите го върнаха към сина му. Къде ли беше Лукас сега? Дали всичко с него беше наред?

Шофьорът ги закара в любимия клуб на Том. Той вече беше казал на съдружниците си в бизнеса, че ще си вземе почивен ден, и нямаше намерение да се връща в кантората. Двамата влязоха в хотела, претъпкан с американски военни, проправиха си път до бара и Том поръча две бири.

— За стария батальон — вдигнаха тост те и отпиха от студената бира.

— Утре Айрис ще дойде, за да подпише документите — каза Том и избърса пяната от устата си. — Като се има предвид последната оценка на имуществото на лорд Спенсър в Англия, и двамата с нея ще станете много богати, въпреки че англичаните сега са наложили жестоки данъци заради войната.

Джак кимна, отпи от бирата и огледа бара с ведрите млади лица на американските войници, които пиеха в прохладната обстановка на хотела.

— Как е Айрис? — попита той.

— Добре е. Както предложи, отпуснах й назаем част от парите от наследството, за да си намери прилично жилище. Когато двете с дъщеря й пристигнаха в Сидни, нямаше кой друг да им помогне финансово.

— Благодаря ти, Том. Дължах го на стария ми приятел Джордж Спенсър.

— Какво ще правиш с твоя дял от парите?

— Най-напред ще си купя кораб. По възможност шхуна или дори нещо по-голямо. После ще отплавам обратно за Папуа и ще поверя кораба на Лукас.

Том повдигна вежди.

— Ти да не си се побъркал? Защо ще се връщаш в страна, която и двамата знаем, че рано или скоро ще падне в ръцете на японците?

— Именно поради същата причина — тихо отговори Джак. — Това е единственият гарантиран начин да накарам сина ми да се махне оттам, преди да е станало още по-опасно.

Том се удиви и се възхити на логиката на приятеля си. Адвокатът имаше дъщеря, която безумно обичаше, и на мястото на Джак би постъпил по същия начин.

Двамата пиха цял ден и когато стана време да си вървят, шофьорът на Том дойде да ги вземе и ги откара в луксозното имение на адвоката с изглед към залива на Сидни.

„За някои войната е печеливш бизнес“ — каза си Джак, докато слизаше от колата.

— Домът, друже — каза Том и посочи новопридобитото си имение, — домът е там, където е душата ти — или това, което може да се купи с много пари.

При споменаването на пари Кели си даде сметка, че след броени часове самият той щеше да стане много заможен. Сърцето му обаче продължаваше да копнее по джунглите и бойните му другари, които се изправяха с оръжие в ръка срещу японците в планините край Лае. Имаше странното предчувствие, че когато се върнеше в Папуа, щеше да умре в същите тези скалисти планини. Било то от болест или от неприятелски куршум, той щеше да умре и тогава богатството нямаше да има никакво значение за него. Поне си беше направил завещание, с което оставяше своята половина от богатството на единствения си наследник. Нищо друго не беше толкова важно, колкото Лукас да остане жив до края на войната и да се радва на плодовете на мира.

 

 

На следващия ден Джак завари Айрис в чакалнята в кантората на Том, разположена в центъра на Сидни. Тя беше облечена елегантно, с малка шапка и ръкавици.

Том Съливан ги въведе в кабинета си. С годините тук всичко се беше променило. Преди Джак прекарваше тук цели часове в правни консултации, след като беше забогатял от златото, добито в полетата на Моробе в Нова Гвинея. Докато преди тук цареше хаос, сега всичко беше акуратно подредено и нямаше нито една разпиляна папка. Само лъскаво бюро и скъпи шкафове от екзотично лакирано дърво.

Том им направи знак да седнат пред бюрото му. После извади дебела папка. Прегледа набързо условията на завещанието и настъпи моментът да подпишат най-важния документ, с който правото на собственост върху имуществото и финансите на покойния лорд Спенсър се прехвърляше на Джак и Айрис.

— Минаха само някакви си двайсет години — пошегува се Том. — Но сега вече и двамата сте много заможни хора.

„Заможни, но вероятно скоро ще се отправим на оня свят“ — помисли си тъжно Джак и стисна ръката на приятеля си. Време беше да се върне на война.