Питър Уот
Едем (13)

12.

Добронамереният свещеник от методистката църква не спираше да повтаря за Божията милост, изнасяйки службата си за упокой на мъртвите. Върху бялата му якичка се стичаха капки пот. Джак Кели се беше загледал в простия ковчег, който беше спуснат в гроба. Твърд като скала и привидно спокоен, той стоеше под безжалостното слънце.

Около него в прашното гробище в покрайнините на Порт Морсби стояха малка група мъже с шапки в ръцете. Те познаваха Джак от дните, когато бяха пристигнали като млади златотърсачи в граничните райони на Папуа и Нова Гвинея — преди и след Първата световна война. Сега бяха дошли да изразят съболезнованията си и да засвидетелстват уважението си към жената, която беше носила на приятеля им щастие и хармония на душата.

Сред опечалените стоеше и Паул Ман с жена си Карин и дъщеря им Анжелика. По лицето на Карин се стичаха сълзи и от време навреме тя бършеше очите си с дантелена кърпичка. Тя държеше Паул за ръката, докато на неговото лице беше застинала каменна маска, може би защото беше застанал срещу някогашния си приятел Джак Кели.

— Прах при прахта, пепел при пепелта… — изрече младият свещеник и коравите стари златотърсачи отново си сложиха широкополите шапки на главите, докато ковчегът беше спуснат в прясно изкопания ров.

Джак се наведе, загреба шепа пръст от Папуа. Само Паул разбираше каква мъка преживява в момента Джак, макар и външно да не го показваше с нищо. Двамата с него бяха корави мъже, преживели касапницата на Западния фронт и бяха отвикнали да показват чувствата си пред хората. Само за онези, които не познаваха от собствен опит ужасите на войната, подобно хладнокръвие и спокойствие пред лицето на семейна трагедия като сегашната беше необяснимо.

Свещеникът застана отстрани на Джак и промърмори обичайните си реплики на съболезнование. Джак кимна мълчаливо. Старите му приятели се заредиха един след друг да изкажат съчувствието си за неговата огромна загуба.

Накрая гробът почти опустя. Останаха само семейство Ман и Джак. Карин пристъпи към натъжения вдовец и нежно го прегърна.

— О, Джак, толкова ми е мъчно за Виктория — каза тя. — Всички ние много я обичахме.

Той наведе глава и сълзите бликнаха от очите му. Скоро плачът премина в ридание. Дори и калената във войната психика не му помогна да сдържи мъката си. Озовал се в прегръдката на Карин, той беше овладян от душевната болка.

— Господи, колкото много ми липсва! — изхлипа той. — Онези копелета я убиха.

— Ела с нас у дома, Джак — обади се Паул. — Необходимо ти е време да преодолееш загубата. Трябва да бъдеш със семейството, към което принадлежиш.

Джак отстъпи леко назад и избърса очите си. В това наглед обикновено предложение той съзря шанс за сдобряване.

— Благодаря ти, приятелю. Ще приема поканата ти. Имаме много да си кажем.

* * *

Заобиколен отвсякъде от пищните тропически градини на кокосовата плантация на Ман западно от Порт Морсби, Джак седеше на верандата на къщата и размишляваше. Ярките цветове на цветята около къщата оцветяваха гледката към плажа, а от редовете с кокосовите палми се донасяше радостният смях на местните туземци, които работеха в плантацията.

Беше минала седмица след погребението и през този сравнително кратък период Карин и Анжелика донякъде бяха успели да излекуват душевните рани на Джак. Компанията на Паул и разговорите с него също бяха смекчили мъката му. Приятелят му се държеше така сърдечно и добронамерено с него, сякаш двамата никога не се бяха карали, нито се бяха разделяли за последните две години. Ако не друго, смъртта на Виктория поне го беше сближила отново със семейство Ман.

— Имаш гости — каза Паул от предния двор и закрачи към верандата. Високият мъж на средна възраст, който вървеше с приятеля му, беше облечен в тъмен костюм — нещо не съвсем обичайно за тукашните тропически горещини. Потта се стичаше по лицето на непознатия и блестеше на слънцето. Докато той приближаваше, Джак долови у него властното излъчване на влиятелен човек.

— Господин Джак Кели? — попита мъжът и протегна ръка. — Аз съм чичото на Виктория, Бърнард Дювал.

Джак се здрависа и усети здравата хватка на американеца.

— Доста съм слушал за вас. Виктория ми каза, че сте в Таунсвил.

— Тръгнах веднага щом ми съобщиха за смъртта на Виктория. За съжаление не можах да дойда за погребението й.

Джак видя как на лицето на американеца се изписа болка, щом спомена за погребението. Това го накара да осъзнае, че смъртта на любимата му съпруга беше огромна загуба и за чичо й.

— Моля, вземете си стол и седнете при мен — предложи любезно Джак. — Слънцето е доста силно.

Бърнард взе един от бамбуковите столове и седна под сянката на ламаринения покрив.

— Ще отида да видя какво прави Карин — каза Паул. — Можете да останете да пренощувате тук, ако искате, господин Дювал.

Американецът го погледна.

— С удоволствие, господин Ман. Много любезно е от ваша страна.

— Навярно с Джак ще искате да си поговорите насаме. Ще е добре и за двама ви.

Паул се прибра в къщата, за да каже на Карин, че имат нов гост. После поднесе бутилка с шнапс на верандата и се извини, че трябва да се върне при работниците.

— Чух, че шхуната ви е била ударена от японска подводница — каза Бърнард, докато Джак наливаше и на двама им от огнената напитка. — Естествено японското правителство отрече да е имало подобен инцидент. Тяхната версия е, че сблъсъкът е бил с кит.

— А вие как мислите? — попита с горчивина Джак.

— Че сте били ударени от японска подводница, защото сте се озовали на неподходящото място в неподходящото време. — Бърнард се загледа в кокосовите палми. — Мисля, че не е нужно да ви обяснявам откъде знам това, но ще ви кажа, че е била И-47, командвана от лейтенант Кеншу Чума. Задачата им е била да приберат от брега техния агент Фуджи Комине. Познавате Комине, нали?

Джак пребледня. Сякаш нападението срещу плантацията на Ман отново се разиграваше пред очите му, а изминалите години бяха само отсрочка, преди Фуджи да довърши личното си отмъщение. Той не се съмняваше в достоверността на информацията на американския флотски офицер. Подозираше, че този човек има достъп до толкова строго пазени тайни, че сигурно само с беглото изреждане на тези няколко факта нарушаваше заповедите. Джак му беше благодарен за откровеността.

— Когато Виктория тръгна за срещата с вас, аз се опитах да го открия. Не биваше да се отказвам толкова бързо. Ако бях пипнал този негодник, сега тя можеше да е жива. Тогава японската подводница нямаше да се появи на неподходящото място в неподходящото време.

— Вие не сте виновен. И двамата с вас знаем какво е война и знаем колко жестока може да бъде съдбата понякога. Комине е бил пратен тук, за да създаде агентурна мрежа. Смятаме, че е успял да изпълни задачата си. Знаем само, че агентът за района на Порт Морсби носи кодовото име „Крайт“. Ще ви бъдем много признателни, ако ни помогнете да открием този Крайт.

— Защо точно аз? Аз нямам нищо общо с разузнаването и шпионажа.

— Защото Виктория би оценила постъпката ви високо. Тя беше истински патриот. Разкриването на Крайт ще бъде израз на почит и уважение към светлата й памет.

Джак впери поглед в ярките цветове на градината. Червеният жасмин с неговото силно ухание беше любимото цвете на жена му. Ужасно много му се искаше тя да е жива и да е до него както винаги. Но също толкова силно му се искаше да отмъсти на онези, които бяха причинили смъртта й. Може шансовете да бяха почти нищожни, тъй като Япония не се намираше официално във война с Австралия, но с разкриването на Крайт следите можеха да ги доведат до Фуджи.

— Ще направя всичко възможно, за да разбера кой е този Крайт — отвърна той. — Но не обещавам, че ще го оставя жив.

Бърнард неловко се намести в стола, но се съгласи с Джак.

— Само бъдете внимателен — предупреди го. — Този разговор между двама ни никога не се е състоял.

Бърнард Дювал пренощува в плантацията и се показа като приятен гост. След вечерята тримата мъже излязоха на верандата, където пиха още от огнения шнапс на Паул и си припомняха моменти от Великата война, в която и тримата се бяха сражавали под знамената на своите страни.

Докато седяха и разговаряха, Джак мислено се върна към задачата, която беше приел. Не го беше грижа, че се беше превърнал в непряк сътрудник на Съединените щати. В момента неговите цели съвпадаха с тези на Вашингтон. „Индипендънс“ беше изтеглен на сушата и в момента се ремонтираше. Лукас, съдейки по последното му писмо, скоро щеше да се прибере у дома. Синът му щеше да поеме бизнеса. Джак изпитваше съмнение, че отново би могъл да се качи на кораба, който беше свързан с толкова много незабравими спомени. Само ако можеше да избира и да беше изгубил шхуната, а не жената на живота си… Неодушевените предмети можеха да се поправят, защото те нямаха душа. Така му беше казала веднъж майка му. С „Индипендънс“ обаче нещата стояха другояче. С годините в този кораб сякаш се беше преселила душата на Виктория.

 

 

На хиляди километри от Папуа лейтенант Карл Ман седеше в комфортния кожен фотьойл в хотелската стая на хотел „Цар Давид“. Срещу него капитан Федърстоун дръпна от цигарата и издиша дима, който плавно се издигна над главата му към бавно въртящата се перка на вентилатора, монтиран на тавана.

— Фатима е изключителна жена — каза той. — Доста находчивост и смелост се иска да извършиш подобно нещо.

Карл се навъси. Човекът от ССО му беше разказал как Фатима привидно предала Карл, за да спечели доверието на останалите от нелегалната нацистка мрежа. Така тя беше изключена от подозрение и беше получила възможност да се свърже с Федърстоун в хотела.

Отначало флотският капитан бил потресен от нейните разкрития за срещата с подводницата. Останал още по-изненадан, когато Фатима му разказала личната си история. Той обаче не загубил самообладание и реагирал веднага, като се свързал с кралските военноморски сили. Успял да издейства от щаба на флота да изпратят един миноносец срещу подводницата. Миноносецът разполагаше с един много важен уред, който липсваше на борда на подводницата — радар. С негова помощ корабът успял да открие местонахождението на врага дори и в нощния мрак. Макар и да не били открити останки от подводницата, капитанът и екипажът на миноносеца потвърдили, че целта е поразена. Експлозията, станала, преди подводницата да се потопи, свидетелствала за пряко попадение в корпуса й.

Когато бойният кораб се насочил към мястото, където за последно била забелязана подводницата, екипажът прибрал от водата Карл. В началото моряците си помислили, че са пленили член на екипажа на подводницата. Но клетвите и ругатните на английски с характерен акцент скоро ги убедили в обратното — били качили на борда жител на колониите!

След като миноносецът акостира, самоличността на Карл беше потвърдена и под охраната на военната полиция той беше отведен в щаба на британците, за да бъде разпитан за операцията.

— Успяхте ли да хванете Фриц и неговите хора? — попита Карл.

— За съжаление той ни се изплъзна, но вярваме, че нашите съюзници евреите скоро ще го открият отново. Те имат очи и уши из цяла Палестина и не обичат нито германците, нито арабските им поддръжници. Благодарение на теб сега вече имаме някаква представа къде да го търсим. И пак благодарение на теб най-вероятно сме видели сметката на тяхната подводница. Предложих те за награда за това, че рискува живота си в името на краля и родината — спокойно и непринудено добави Федърстоун. — Боя се обаче, че няма да можеш да разкажеш на никого за какво си бил награден. Нещо като онези момчета, които си спечелиха кръстовете „Виктория“ през 1919 година за атаката срещу Червения флот във вражеските пристанища. Те получиха медали, но им беше забранено да казват за какви заслуги. Лично аз смятам, че ти имаш качествата да извършваш много по-тайни и секретни операции.

— С цялото ми уважение към вашата работа, сър, аз бих искал да се върна в моя батальон.

— Разбирам те. Не е лъжица за всяка уста — да се прокрадваш в тъмните улички и да спасяваш света, без да виждаш слънчева светлина. Но предложението ми остава в сила, в случай че решиш да се присъединиш към нашия отбор.

— Ако това е всичко, позволете да тръгвам — каза Карл и стана. — Уведомиха ме, че ще пътувам с един конвой от камиони с провизии за нашите части на север.

— Ако можем да направим нещо за теб, друже, не се колебай да ни потърсиш. — Федърстоун протегна ръка, преди Карл да си е сложил фуражката и да е козирувал.

— Само няколко неща, сър. Първо, мисля, че имам право да узная каква е истинската цел на мисията, в която едва не изгубих живота си.

— Ах, да. — Офицерът се намръщи. — Да, мисля, че заслужаваш обяснение. Както ти казах преди мисията, трябваше да локализираме немския агент и да потвърдим подозренията си за Корсиканеца.

— Но е имало и нещо друго, нали?

— Да, имаше — отвърна Федърстоун и Карл за пръв път видя човекът от британското разузнаване да се чувства неловко. — Знаехме, че човекът, за когото ти се представи, е много важен за Берлин. Допуснахме, че ще направят всичко възможно, за да си го върнат. Но подводницата беше изненада и само потвърди важността на мъртвия немски пилот. Виждаш ли, когато го пленихме, той носеше в себе си някои документи, чиято достоверност трябваше да проверим. Всичко това е част от играта да проверяваме информацията по колкото се може повече канали. Фриц и неговата мрежа бяха важни за нас, но не чак толкова, колкото офицерът, за когото се представи ти. Сега вече можем да сме сигурни, а и потапянето на подводницата беше нещо, за което не бяхме и мечтали.

— Предполагам, няма да ми кажете нищо повече за германеца, за когото се представих — изрече Карл с горчивина.

— Съжалявам, друже. Поверителна информация. Какво е второто ти искане?

— Погрижете се Айрис… Фатима и дъщеря й наистина да стигнат до Австралия. Тази жена го заслужава най-малкото заради ролята, която изигра във вашата операция.

Федърстоун се усмихна широко.

— Това мога да ти обещая. Вече уредих да се качат на кораб до една седмица и да се върнат в родината си. Моят отдел ще изпрати съобщение за пристигането й на зет й в Папуа. Междувременно те ще бъдат гости на Негово величество тук, в хотела. Предвид стеклите се обстоятелства не можем да ги оставим да се разхождат из града.

Заради безопасността на двете жени беше добре те да бъдат под „домашен арест“ в хотела. Поне щяха да са на сигурно място и да се грижат добре за тях.

— Благодаря ви, сър. Фактът, че Айрис е жива, би могъл да има много добри последици за един мой приятел в Папуа. Ако всичко мине успешно, той и Айрис заедно ще станат много богати хора. Двамата не са се виждали от почти четвърт век.

— О, намирисва ми на интрига. Не е присъща на фронтовия живот, към който ти се връщаш — пошегува се Федърстоун и се ухили. — Или може би любовен роман в духа на най-добрите традиции.

Карл нямаше намерение да разочарова английския офицер. Благодарен беше на съдбата и на капитана, че ще може да измъкне Мари от Палестина. В тази млада и красива жена имаше нещо трогателно. Поне в Австралия щеше да има възможност да я види отново. Ако останеше жив след войната обаче, каза си той, докато затваряше вратата след себе си.

 

 

— Мразя те, майко! — извика Мари. — Как можа да го направиш?

Айрис стоеше до прозореца на стаята и гледаше към британските войници пред входа на хотел „Цар Давид“, докато се сменяше караулът.

— Направих го заради теб — отвърна тя и спокойно се обърна към дъщеря си, която стоеше в средата на стаята, сърдита на целия свят.

— Ти предаде баща ми на проклетите британци. Бог знае дали още е жив.

— Доколкото познавам Пиер, съмнявам се, че британците са успели да го заловят. Предполагам, че се е качил в планината заедно с немските си приятели и в момента планира завръщането си в Казабланка.

Двете жени стояха една срещу друга в хотелската стая, която им беше осигурил капитан Федърстоун. Айрис си остана с фереджето, докато Мари се бе преоблякла в европейски дрехи — с пола и блуза. Ярък контраст на поколения и култури. Мари не изповядваше религията на майка си, но по настояване на баща си бе умерена католичка. Корсиканецът изпитваше пренебрежение и омраза към мюсюлманите, в чието обкръжение беше живял през по-голямата част от живота си. Той гледаше на тях като на нашествениците, завоювали в миналото Корсика и опитали се да наложат със сила културата си.

— Ще избягам оттук и при първа възможност ще се присъединя към баща ми — предупреди Мари и понижи глас: — Заедно с него ще заминем от Палестина.

Айрис очакваше да срещне подобна съпротива от страна на дъщеря си. Мари беше доведена в хотела почти насила, с въоръжена охрана. Федърстоун беше пратил патрул от военната полиция, който да ги вземе.

— Моля те, седни, Мари. Трябва да ти кажа някои неща, преди да извършиш глупост и да избягаш при Пиер.

Момичето остана изправено, приковало гневния си поглед в майка си, скръстило предизвикателно ръце.

— Защо трябва да вярвам и на една твоя дума? Предателка!

— Предателка? — с ирония изрече Айрис. — Предателка на кого и на какво?

Мари отиде до прозореца и погледна към улицата.

— Ти застана на страната на британците против нашето правителство във Виши — отвърна тя с гръб към майка си. — Това е предателство и измяна.

— Аз не съм французойка. Единствената страна, която ми е мила, е Папуа и тя е под австралийско управление. Така че не съм взела страната на британците.

— Австралийците са марионетки на британците! Каква е разликата?

— Ти не познаваш австралийците така както аз. Те са добри хора.

Мари рязко се извърна от прозореца.

— Ти предаде баща ми! Това само по себе си е тежко предателство.

— Той не ти е баща — тихо отвърна Айрис. — Истинският ти баща беше убит и подозирам, че е било по поръчка на Пиер. Истинският ти баща беше мил и чудесен немски войник от Чуждестранния легион. Някога минавало ли ти е през ума, че Пиер може да не ти е баща?

Мари пребледня и рязко отпусна ръце. Айрис разбра, че е засегнала болно място. Момичето сякаш онемя и се вцепени.

„Да — каза си Айрис, — ти винаги си подозирала, че има нещо. Начинът, по който Пиер ти се караше, когато беше по-малка, липсата на топли чувства във взаимоотношенията ви. Сигурно си имала съмнения, че не всичко е както трябва.“

— Кълна се в любовта ми към теб и в очите на Аллах, че ти казвам истината — добави майката, като повиши тон. — Преди много години Пиер помогна на един друг лош човек да ме отвлече от семейството ми. Бях изнасилена и той ме продаде като робиня. Онзи къс хартия, на който пише, че сме съпруг и съпруга, е фалшив. А когато разбра, че съм бременна, се опита да ме убие.

— Не ти вярвам. Баща ми никога не би сторил подобно нещо.

Айрис стана и тихо спусна фереджето на земята. Мари с ужас се вгледа в голото тяло на майка си. Никога досега не я беше виждала разсъблечена, тъй като скромността на Айрис/Фатима й повеляваше да се показва само пред мъжа си. Но по-ужасяващи бяха белезите по тялото.

— Ето това стори с мен баща ти в пристъп на ярост, когато разбра, че те нося в утробата си. Така и щях да си отида от този свят, а с мен и ти, ако не беше една добра стара мюсюлманка, която ме приюти и се грижи за мен, докато се родиш. После Пиер дойде да ме прибере и едва след като го заплаших, че ще го убия, ако те пипне и с пръст, той те прие като част от семейството.

— Той е единственият баща, който познавам. Сигурно е искал да бъда негова дъщеря.

Айрис вдигна от земята фереджето и отново се облече. От скрит джоб тя извади малка кожена кесия, от която измъкна някаква измачкана хартия.

— Това е актът ти за раждане. Прочети го.

Мари взе хартията и започна да я чете. По израза й Айрис разбра, че издаденият във Франция документ е успял да я убеди в думите на майка й.

— Тук като баща не е посочен Пиер — прошепна момичето.

— Той настоя името му да не се свързва с раждането ти. Отказа се от теб още в деня, в който се роди.

Мари се отпусна в стола и се загледа замислено в пода. Дори не забеляза как майка й я прегърна, когато от очите й потекоха сълзи. Не майка й беше извършила предателство. Сега всичко си дойде на мястото, но от това болката й не намаля. Единственият й близък човек беше майка й.

Капитан Федърстоун удържа на думата си и двайсет и четири часа по-късно Айрис и Мари бяха изведени от Палестина и качени на кораб за Австралия. Мари я чакаше цял един нов свят на другия край на земното кълбо. Айрис най-накрая се връщаше у дома, при семейството си, в Порт Морсби.