Питър Уот
Едем (22)

21.

Първата бойна задача на Лукас беше да вземе лютеранските мисионери от Финшхафен и да ги закара в пристанището на Лае. Освен мисионери малката флотилия от мобилизирани катери трябваше да прибира и свалени пилоти и цивилни, стигнали до уречените сборни пунктове.

Лукас си даваше сметка, че плаването в тропическите морета около Папуа и Нова Гвинея ставаше все по-опасно и японският флот непрекъснато предприемаше нови мерки, за да прекъсне маршрутите на флотилията. С помощта на баща си той успя да се снабди със стара картечница „Люис“, за да засили защитата на шхуната. Картечницата му беше дадена заедно със сандък резервни барабанни пълнители. Момис прие да стане картечар на шхуната с невероятно удоволствие. Джак научи островитянина как да поддържа и да борави с оръжието, а Момис се оказа добър ученик. Когато излязоха в открито море, Лукас му разреши да изстреля цял пълнител от драгоценния боеприпас, за да се упражнява в стрелба по консервени кутии, хвърлени във водата. След като изпразни половин пълнител, Момис стана перфектен стрелец. Консервените кутии изчезваха една след друга под водата след попадението на контролираните откоси. Лукас го потупа по гърба и той се усмихна, оголвайки белите си зъби с петна от бетел по тях. Картечницата беше монтирана на перилото на носа, откъдето стрелецът можеше да я върти на шарнирна стойка, да открива огън по въздушни цели или да осигурява прикритие при слизане на брега. Момис почти не се отделяше от новата си любов.

Когато стигнаха на около километър от брега на Финшхафен, Лукас спусна котва на уреченото за срещата място. Малката гумена моторна лодка се появи откъм пристанището, претъпкано с други катери, които също качваха на борда си бежанци. Той застана на десния борд, за да помогне на пътниците. Освен кормчията, униформен от СДНГ, в лодката имаше още трима души — две млади жени и мъж на средна възраст.

Когато лодката се доближи, Лукас забеляза, че едната от младите жени беше ослепително красива, със светла кожа и дълга лъскава черна коса, прибрана под сламената шапка. В другата разпозна сестра Меган Кейн и веднага се усмихна и й махна.

— Ти ли си младият Лукас? — провикна се към него кормчията на лодката.

— Същият — отвърна той.

Кормчията изключи двигателя на лодката, която продължи да плава към шхуната.

— Камерън Флий — представи се ведро войникът от СДНГ. — От твоя старец разбрах, че си направил глупостта да се запишеш при нас. Как е окото ти? — Лукас трепна. По навик той продължаваше да носи черната кожена превръзка на окото. — Трябва да е най-лошо пазената тайна в Папуа и Нова Гвинея — продължи Камерън и се ухили. — Не се притеснявай, половината от нашите би трябвало да са в домове за старци. Помогни ми да качим пътниците.

Лукас побърза да хвърли късата въжена стълба. Първият пътник се покатери на борда с лекота и пъргавина. С малък куфар в ръката, красивата млада дама с лъскавата черна коса се обърна да помогне на Меган, а после и на възрастния мъж. Вятърът на няколко пъти се опита да събори шапката от главата й и косата й се спусна върху раменете.

„Много независима“ — каза си Лукас, когато тя любезно и с усмивка отклони предложението му за помощ. Последен, след като привърза лодката за шхуната, на борда се качи и Камерън.

— Да те запозная с пътниците — каза той и стисна ръката му в желязна хватка. — Това е пастор Шмит от Южна Австралия. Той има лютеранска мисия на север.

Лукас се ръкува с пастора.

— Казвайте ми Лукас. На борда на „Индипендънс“ не употребяваме много фамилии.

— Сестра Кейн е от Бризбейн и работеше в местната болница.

— Значи накрая все пак успях да посетя екзотичните пристанища, през които минаваш — пошегува се Меган и се усмихна. Тя хвана Лукас за ръката. — Дано да си станал по-добър готвач от последния път, когато се видяхме.

— Радвам се да те видя отново — отвърна той. — Надявах се да не ми е за последно да те нагостя с моите изгорели специалитети.

— Разбирам, че вие двамата вече се познавате — намеси се Камерън и се ухили. — А това е госпожица Елза Щал. Тя е американски кореспондент на някакъв техен вестник. Трябва да стигне до Порт Морсби.

В същото време дамата го изгледа от главата до петите.

— Радвам се да се запознаем — каза той.

— Е, аз трябва да се връщам на пристанището — обади се Камерън. — Когато пак срещна баща ти, ще му кажа, че съм те видял в компанията на две красиви момичета.

Лукас се изчерви. Когато войникът от СДНГ се върна в лодката и двигателят отново заработи, Лукас даде заповед на Момис да отплават. Не беше много разумно да се задържат на място, където имаше голямо струпване на кораби. Японските разузнавателни самолети, въоръжени с картечници, прелитаха постоянно над този район, а освен това за самолетите от летището в Рабаул те бяха лесна мишена.

— Елате, ще ви покажа местата ви на кораба — обърна се Лукас към тримата пътници.

Докато ги развеждаше из каютите, той си отбеляза странния факт, че двама от тях бяха с немски имена. Той беше чул, че австралийското правителство е изпратило на мястото на интернираните германски мисионери австралийци от немски произход. Когато пасторът благодари на Лукас, той говореше с протяжен австралийски акцент.

Меган също му благодари.

— Признавам, че ми липсваха твоята компания и разговорите — каза тя с усмивка. — Имах щастието да срещна баща ти, след като с теб се запознахме в Моробе. Той командваше групата, натоварена с евакуацията ни. Ти много приличаш на него.

— А аз се надявах да съм различен от него. — Лукас се усмихна. — Чувал съм, че в младежките си години доста е лудувал из Папуа и Нова Гвинея. Ще те настаня, а когато си оправиш багажа, ще накарам едно от моите момчета да ти направи чай.

След това отиде да провери Елза, която беше настанена в неговата каюта. Той щеше да спи на палубата или до навигационната маса. Почука леко на вратата и когато тя го покани, влезе. Момичето разопаковаше багажа от малкия си куфар и вдигна очи към него.

— Дойдох да ви кажа, че като си оправите багажа, ще приготвя чай и сандвичи.

— Благодаря, Лукас. Много сте мил.

Той долови немски следи в американския й акцент и импулсивно я попита на немски:

— От коя част на Германия сте?

Изумена и сякаш сварена неподготвена, тя отвърна на същия език:

— Родена съм в Мюнхен, но съм американска гражданка. Как така австралиец като вас говори толкова добре немски?

Лукас продължи на английски:

— Имах добър учител — отвърна с тъга, без да се впуска в подробности. Не минаваше нито ден, без да си помисли за леля Карин и нейното семейство. — Когато свършите тук, ви каня на чай в главната каюта.

Той се качи на палубата, за да проконтролира смяната на платната и да се увери, че държат курс на юг. Океанът беше милостив към тях и ветровете духаха в нужната посока. Момис стоеше на руля, но държеше под око и картечницата, монтирана на носа. Лукас усети, че неговият подчинен, който му беше приятел, иска в небето да се появи японски самолет, за да може да постреля по него. Но Лукас се молеше пътуването да мине без произшествия. Срещу въоръжените до зъби изтребители или бомбардировачи шансовете им бяха нищожни. Единствената им надежда беше да плават незабелязани в опасните води.

Доволен от проверката, Лукас отново слезе под палубата, където тримата пътници се бяха събрали за сандвичи и чай. Той вече замисляше как да завари Меган сама, за да продължат оттам, където бяха спрели в Моробе. Тази жена го караше да се чувства добре. Не, това не беше любов, успокояваше се той. Но определено му беше приятно да е с нея.

— Искам да изразя благодарността си задето ни взехте на кораба — каза пасторът, когато Лукас влезе в каютата. — Вече си мислех, че с госпожица Щал и сестра Кейн ще бъдем изоставени в моята мисия. Ние си тръгнахме последни оттам.

— За мен е удоволствие, че сте на борда на „Индипендънс“ — отвърна младият мъж и си наля чаша черен чай, след което сипа с лъжица суха сметана. — Не мога обаче да ви обещая спокойно плаване. Ако попаднем под въздушно нападение, искам от вас да останете тук, под палубата. Така ще сте защитени по-добре. В случай че корабът ни бъде улучен и започнем да потъваме, ще се наложи да използвате спасителните жилетки, които ще намерите до койките си. Когато имате възможност, упражнявайте се в слагането на тези жилетки.

Настъпи напрегната тишина. Всички съзнаваха жестоката реалност на войната. Меган първа наруши мълчанието:

— Е, ако наистина се наложи да прибегнем до това, морето ми се вижда доста приятно. Аз обичам да плувам.

Лукас се усмихна. „Тя е голяма куражлийка“ — възхити й се той.

Поговори с пастора и разбра, че той е пристигнал от Австралия, за да замести немския си колега. Меган се включи в разговора и разказа за работата си в болницата. Само Елза не каза нищо за живота си, освен че била журналистка и работела за някакво християнско списание в Америка. Тя предложила да напише репортаж за лютеранските мисионери в отдалечената и екзотична Нова Гвинея. По времето, когато отплавала с кораб от Съединените щати, между Вашингтон и Берлин все още имало мир. Основната част от репортажа й щяла да бъде посветена на това как австралийското правителство, съюзник на Великобритания, се отнасяло към немските слуги на Бога по време на Първата световна война — войната срещу Германия. В Америка живееха много немски имигранти, които не бяха безразлични към тази тема.

Нощта настъпи без инциденти и след вечерята Лукас зае мястото си на руля за шестчасово дежурство. Момис си намери място до любимата картечница „Люис“, сви се и заспа. Ветровете задухаха по-силно и шхуната набра скорост. Беше красива безлунна нощ и австралиецът успя да се отпусне малко. Шхуната плаваше без светлини, поради което щеше да е изключително трудно да ги забележат вражески подводници, кораби или самолети. Лукас мислеше, че всички пътници са заспали, и се изненада, когато при него дойде Елза и му донесе чаша силен чай.

— Надявам се нямате нищо против — каза тя и застана до него. — Намерих кафето и си направих за мен.

— Трябваше сам да се сетя — отвърна той. — Не съм свикнал да прислужвам на янките, въпреки че прекарах много години в страната ви.

— Предполагам имате предвид Щатите.

— Калифорния по-точно. Работех като пилот, возех филмовите звезди и от време навреме правех въздушни каскади по поръчка на филмовите режисьори. Работех най-вече за Джак Уорнър, много свестен човек.

— Невероятно! Баща ми обичаше киното. Особено харесваше тези с Ерол Флин и Джон Баримор.

— Познавам Ерол. В интерес на истината той беше последният ми пасажер, преди в самолета ми да се блъсне птица и да катастрофирам в покрайнините на Лос Анджелис. Тогава загубих окото си… и жената, която обичах.

— Тя в катастрофата ли загина? — попита развълнувано Елза.

— Не, но любовта й към мен умря в катастрофата — отвърна Лукас с лека усмивка. Времето и разстоянието почти бяха излекували раните от миналото. Сега трябваше да мисли само за войната. Спомни си какво беше казал веднъж баща му: никой нямаше гаранция, че ще преживее тази война. Не че се страхуваше да умре. Подобни неща се случваха не само на другите.

— О! — възкликна тихо Елза, смутена, че е предположила най-трагичното. — Тя също ли беше във филмовия бранш?

— Най-вероятно вече е. — Лукас завъртя голямото колело на руля, за да избегне една вълна, която щеше да отклони шхуната от курса. — Нямам възможност да ходя на кино, освен ако не съм в Порт Морсби.

— След Лае в Порт Морсби ли отивате? — попита Елза. — Защото ако е така, аз много бих искала да отида там.

— Не знам. — Той сбърчи чело. — Сигурно ще плавам към Морсби, ако не поискат от мен да направя още един евакуационен курс.

— Мога ли да остана на борда и да плавам с вас до Порт Морсби? Имам спешна работа там.

Лукас погледна крадешком към красивата млада дама. Корабът се разклати от вълните и тя, без да иска се наклони към него.

— Мисля, че ще стане — отвърна той. — Може да се заемете с готвенето. Няколко ястия, на които ви е научила майка ви.

— Майка ми не обичаше да готви — отвърна остро Елза.

Лукас усети, че направи грешка, като спомена майка й. Затова смени темата:

— За янки правите доста добър чай — каза и напрежението между двамата мигом изчезна. Макар и да изпитваше любопитство, той усещаше, че е по-добре да не я разпитва защо толкова много иска да отиде в Морсби. „Сигурно такава е природата на журналистите — каза си той. — Те обикалят из провинцията в търсене на интересни истории.“

— Благодаря за съгласието ви да остана на борда и след Лае — продължи Елза и допи кафето си. — Може и да се науча да готвя — каза тя и си тръгна.

Лукас си даде сметка, че по този начин тя се опита да изглади нещата след острата си реакция. Добре че сама помоли да пътува с него до Порт Морсби. Тя беше интересна и донякъде загадъчна жена, но той не изпитваше никакво сексуално влечение към нея.

Няколко минути след като си тръгна Елза, на палубата излезе Меган, облякла голям вълнен пуловер. Беше негов пуловер.

— Изглежда, тази вечер имаш много почитателки — каза тя и се настани до него.

— За почитателки не знам — отвърна той и се усмихна, — но Елза поне ми донесе чай.

— Аз щях да ти донеса студена бира — реагира Меган. — Но тук е дяволски студено.

— Нощно време е много студено, като се има предвид, че плаваме в тропически води. Какво те води насам?

— Долу се почувствах натясно. А и си казах, че ще се зарадваш на компания, докато дежуриш.

— На твоята компания наистина се радвам. Ако искаш, подръж руля на моята доста голяма яхта. — Лукас се ухили.

— Туше. Все пак аз правя разлика между шхуна и яхта, макар и да съм просто селянче от Клонкъри.

— Е, тогава мостикът е твой.

Лукас отстъпи настрани, за да й позволи да хване руля.

Тя се изненада колко големи усилия са необходими, за да се управлява корабът — и как трябваше да се бори с вълнуващото се под кила море. Той се обърна с гръб към нея и се опита да си запали лулата, но вятърът гасеше всеки път запалената клечка кибрит. Накрая той се отказа и прибра лулата в джоба си.

— Знаеш ли, сега разбирам защо обичаш да плаваш толкова много — каза Меган.

— И защо според теб? — Лукас се доближи до нея.

— Прекрасно е да си под обсипаното с великолепни звезди небе и нищо да не е в състояние да наруши спокойствието и душевния ти мир. Много е заразително.

— Невинаги е толкова мирно и спокойно. Просто тази вечер имаме късмет, че вятърът е попътен, а на небето няма облаци. Понякога ситуацията е много критична и дори и аз се питам за какъв дявол ми е притрябвало да съм капитан на „Индипендънс“. Понякога шхуната е променлива и капризна като жена.

— Не съм съгласна — протестира Меган. — Не всички жени са капризни и променливи, господин Кели. Някои…

Тя не можа да довърши, тъй като една вълна накара кораба да се завърти хоризонтално и Меган изпусна руля. Лукас веднага се намеси, застана зад момичето и стисна руля. Когато се приближи до нея, долови опияняващия аромат на косата й. Притисна се към нея и ръцете му обгърнаха кръста й, когато стисна руля. Меган не се възпротиви и дори сама се притисна към него. После обаче хвана ръцете му и се изскубна от прегръдката му. Той не беше очаквал подобна реакция и остана силно разочарован.

— Внимавай — каза тя. — Нали не искаш да стане някакво произшествие.

Лукас я пусна. Тя отстъпи настрани и обгърна тялото си с ръце. Той остана объркан от защитната й реакция. Беше помислил, че му дава знак, че желае физическа близост с него.

— Извинявай — каза. — Приеми, че между нас не се е случило нищо особено. Само малък инцидент.

— Не разбирам за какво говориш — нежно отвърна Меган. — За мен ти си джентълмен, който не би се възползвал от една дама. Време е да ти пожелая лека нощ и да отида да спя. — Тя тръгна към люка.

Напълно объркан, Лукас я изгледа. Тази жена беше загадка за него, внезапната смяна на настроението й — също. „Прав бях — каза си той и въздъхна. — Адски са капризни.“

 

 

Когато Меган влезе в каютата си, легна на койката, все още обгърнала ръце около тялото си. „Меган, Меган — промърмори си тя, — ама че си глупава.“ Беше изпитала завладяваща потребност да се отдаде на чувствата и страстта си към Лукас, но се възпротиви. Каза си, че резервираността й се дължи на това, че е рисковано да се обвързва с мъж, който води изпълнен с опасности живот. „Проклета война“ — изруга тя. Вероятно следващия път тя щеше да се отдаде на чувствата си към капитана на „Индипендънс“. Беше усетила привличане към Лукас още от мига, в който го беше зърнала застанал на верандата на болницата в Моробе. Вечерта, която прекараха двамата на кораба и ядоха от неговите сандвичи, тя още повече беше запленена от забавния моряк. „Може би следващия път“ — каза си и се унесе в дълбок сън.

 

 

Лукас дремеше на палубата, когато над спокойното море изгря слънцето. Момис беше поел дежурството на руля, а пътниците долу се събуждаха от сън. Сякаш нямаше никаква война, всичко беше толкова мирно и тихо. Дрънченето на кухненски съдове му напомни, че е време за закуска. На борда на шхуната имаше пресни яйца и с удоволствие би хапнал един омлет.

Някакво бръмчене го извади от унеса му.

— Японски самолет! — извика Момис от мостика.

Лукас веднага се разсъни и бързо се изправи, за да огледа небето. Той го видя. Все още беше малка точица, но шумът от двигателя му бързо се усилваше и самолетът летеше към тях.

Момис вече беше напуснал скиперския пост и рулят се въртеше бавно, а шхуната се наклони настрани.

— Отива на картечница, маста Лукас! — извика той и мина тичешком покрай Лукас, който на свой ред се втурна към руля, за да удържи контрола върху кораба. Всичко стана светкавично. Стиснал руля, той се опита да направи зигзаг с шхуната. Беше попадал в подобна ситуация и преди и знаеше, че ще оцелеят само ако имат късмет. Дори и в напрегнат момент като този изпита завист към пилота на японския изтребител. Когато самолетът приближи, го идентифицира като модел 11, двуместен изтребител, с възможност за излитане от водна повърхност. Вероятно провеждаше разузнавателен полет. Или поне така се надяваше Лукас. Може би щеше да прелети над тях и да си замине.

Но в следващия миг видя двете пламъчета на носа на самолета и веднага след това чу тракането — японският пилот стреляше с мощни картечници. По вълните избухнаха ивици от малки фонтанчета, докато куршумите си проправяха път към кораба с ужасяваща бързина.

— Мили боже! — възкликна Лукас. — Пак ли!

Самолетът не направи никакви защитни маневри, а летеше право към „Индипендънс“. Момис се прицели и внимателно изстреля няколко кратки откоса. После отново стреля и улучи, тъй като изтребителят рязко зави настрани, щом куршумите разкъсаха крехката му и беззащитна обшивка. Дори уцели стъклото на кабината и направи дупка точно над главата на пилота.

— Аз мисли свалил японец! — триумфиращо възкликна Момис.

Но Лукас не беше сигурен. Самолетът набра височина, после описа кръг над тях и отново се приготви за следващата си атака срещу кораба. Сега той ясно видя двете малки бомби, окачени на крилата му. А също и картечарят, който седеше в откритата част от кабината, зад пилота. Момис завъртя „Люиса“, за да посрещне отново врага. От дулото излезе струя дим, която мигом беше отнесена от силния вятър. Шхуната направи поредния наклон.

— Дай му да се разбере, Момис! — извика Лукас. — Покажи на този негодник какво можеш!

Момис се прицели в самолета. Пилотът се спускаше при неголям ъгъл на наклона. Островитянинът си спомни какво му беше казал маста Джак за стрелбата по срещуположно летящ самолет. Беше му го повтарял не един и два пъти и сега Момис имаше възможността да се увери, че маста Джак е бил прав. Той натисна спусъка, но този път натискът беше малко по-продължителен. Картечницата реагира със силен откат върху рамото му, но той не почувства болката. В момента се водеше дуел между него и японеца. Куршумите полетяха във въздуха, устремени към спускащия се самолет. Докато Момис продължаваше да стреля, той забеляза с периферното си зрение двата предмета, които се бяха отделили от самолета и в момента падаха към тях. После изтребителят се наклони на една страна и отлетя надалеч. Момис не обърна внимание на предметите и продължи да стреля, докато патроните в пълнителя не свършиха и картечницата не замлъкна. Около краката на островитянина се беше образувала купчина от изстреляни гилзи. Когато се наведе да вземе нов пълнител, неговият маста Лукас неочаквано изкрещя:

— Залегни!

Момис се изправи, за да види каква беше причината господарят да му извика. В този миг бомбите се удариха и експлодираха.