Питър Уот
Едем (4)

3.

Лейтенант Карл Ман лежеше по корем върху скалистата земя, напичан от безмилостното лятно слънце, насочил бинокъл към стените на стария форт. „Каква ирония само“ — каза си Карл, докато слънчевите лъчи играеха по стените. Беше изпратен да се бие срещу французите в Сирия, а не срещу сънародниците на баща му в Северна Африка или Крит. Може би баща му щеше да приеме по различен начин армейската му служба, ако разбереше, че синът му ще убива бившите му врагове от Първата световна.

— Какво става там, сър? — попита младият войник до Карл.

— Поставили са картечници във всеки ъгъл и са опасали всичко наоколо с бодлива тел, редник Бел — отвърна той и затвори очи, за да отпочинат от силния блясък. — Няма да е много лесно.

— Малко ми е странно, че ще се бием срещу френския Чуждестранен легион. Старецът ми се е бил на тяхна страна през последната война и казва, че са дяволски добри войници. Струва ми се глупаво сега да се бием с тях.

Карл се ухили, но съзнателно пропусна да спомене, че неговият баща може и да се е сражавал срещу бащата на Бел на Западния фронт. За много от войниците беше трудно да приемат факта, че сега имаше два френски лагера: Свободна Франция под ръководството на Шарл дьо Гол, която се бореше срещу немската окупация на страната, и французите съглашенци начело с маршал Петен, принудени да се бият на страната на германците по силата на примирието, сключено във Виши. Та войските на последните бяха окупирали Сирия и Ливан след Първата световна война съгласно подписания Версайски мирен договор. В действителност Карл не можеше да разбере какви стратегически причини налагаха австралийските части да бъдат изпратени като експедиционен корпус в помощ на британците срещу силите на Виши. Ситуацията беше доста неясна.

Карл отново вдигна бинокъла към очите си и забеляза бяла легионерска фуражка. Легионерите се готвеха да посрещнат атаката. Много внимателно той и редник Бел слязоха от възвишението, което се намираше само на около шестстотин метра от каменния форт, и се запътиха към щаба на ротата, за да докладват за френските позиции. Докато вървеше, на Карл му мина през ума колко различна беше тукашната изгорена от жегата земя от земята на родината му — прохладните и влажни джунгли на Папуа. Все едно беше да сравняваш ада с рая.

Щабът на ротата представляваше прилежно замаскирана верига от окопи, издълбани в скалистата земя. Карл намери землянката на командира на ротата и завари вътре майора, загледан в карта на местността.

— Трябваше да ми дадат карта с по-малък мащаб — измърмори той, когато Карл застана на входа на землянката. — Как мина? — попита майорът. Двамата не се харесваха много. Майор Жул беше с френски произход и инстинктивно недолюбваше Карл заради германската му кръв. Враждебността между командира и неговия подчинен ги съпътстваше още откакто бяха отплавали от Австралия.

— Редник Бел свърши чудесна работа. Скицира вражеските позиции и терена — отвърна Карл и подаде рисунките на Жул. — Доста ще е трудно.

Майорът взе листовете.

— Видяхте ли някой ваш роднина там? — попита подигравателно.

— Сър, там са разположени френски войници. По-вероятно е сред тях да има ваши роднини — сдържано отвърна Карл.

Очите на командира потъмняха от ярост.

— Внимавайте, господин Ман — изсъска. — Поведението ви граничи с арогантност и дързост.

— Моите извинения, сър. Само исках да се пошегувам.

Майорът го изгледа с омраза.

— Имам новина за вас, господин Ман. Наредиха ни да изпратим в Йерусалим всички офицери, които владеят добре немски език. Естествено, първо се сетих за вас. Съберете си багажа и се явете в щаба на батальона за последващи заповеди.

— Но моят взвод…

— Сержант Крейн ще поеме командването на взвода за щурма на форта. Освобождавам ви от бойните действия.

Карл почувства силен гняв. Идеше му да удари началника си. Колкото и да беше способен и кадърен неговият взводен сержант, в крайна сметка командирът носеше отговорност за живота на неговите трийсет подчинени. Той успя да се овладее, за да не достави на Жул удоволствието да го види разстроен и обезсърчен.

— Кога трябва да се явя в щаба? — попита.

— Веднага, господин Ман — отвърна майорът и нарочно избягна погледа на Карл, престори се на съсредоточен в скиците и картите, начертани от редник Бел по време на разузнаването.

Карл беше доволен, че не трябва да козирува на този надут пуяк. Такива бяха инструкциите. Намираха се близо до вражеските позиции и с козируването щяха да издадат офицера, който веднага щеше да се превърне в цел за снайперистите на противника. Той сковано се изправи, подпрял се на пушката си „Лий Енфийлд“, и тръгна към позицията на своя взвод. „За какво съм им притрябвал на генералите в Йерусалим?“ — зачуди се той. Каквато и да беше причината, това щеше да го раздели с неговите хора и с бойните действия — две неща, за които той силно копнееше.

 

 

В Йерусалим имаше усещането, че се намира на милиони километри от сирийския фронт. Карл за пръв път прояви интерес към древния библейски град, когато мина оттук преди месец с батальона си, на път за Сирия. Тогава останаха за малко в града, но времето бе достатъчно да опознаят всичките негови загадки и наслади. Сега трябваше да отиде в хотел „Цар Давид“, където се намираше щабът на британците.

Британските часови на входа на хотела му изкозируваха. Сградата беше огромна. Оглеждайки чистото и прохладно фоайе, той забеляза маса, на която беше седнал британски сержант от военната полиция в безупречна колосана униформа и ослепително бял широк колан. Сержантът погледна към Карл, който се извиси с внушителния си ръст над него.

— Аз съм лейтенант Карл Ман и имам заповед да се явя пред капитан Федърстоун.

— Лейтенант Ман значи… — отвърна военният полицай, докато разлистваше бележника си. По тона му Карл разбра, че тук младшите офицери, извикани по заповед на щаба, бяха само едно ниво по-високо от арабите от обслужващия персонал. — Виждам, че името ви е в списъка на повиканите от капитан Федърстоун. Трябваше да сте тук преди десет минути.

Карл подмина наглия коментар на сержанта. Със сигурност го бяха преценили като германски колонист от Австралия и „градски войник“, с когото могат да се подиграват. Такива бяха неприятните страни на традициите в британската армия.

Военният полицай го упъти къде да отиде и пред кого да се представи. Когато му спомена отдела, Карл надуши някаква интрига.

Намери стаята и предвид строго засекретената и тайнствена работа на британското разузнаване се изненада, че нямаше антре, нито пък пазачи отпред. Никакви имена, само номера на стаята върху здравата дървена врата.

— Влезте — обади се глас отвътре, след като той почука на вратата.

Младият лейтенант влезе и се озова в малка стая с двама офицери, които пушеха пури, и цивилен в бял тропически костюм и шапка панама в същия цвят. Когато видя по пагоните, че двамата военни са полковници, Карл козирува. Единият от тях му отвърна.

— Лейтенант Ман се явява по заповед на капитан Федърстоун — докладва Карл и се изпъна в стойка „мирно“. Капитанът — мъжът с тропическия костюм — протегна ръка за поздрав.

— Аз съм Федърстоун, друже, приятно ми е. — Лейтенантът леко се смути от обезоръжаващата усмивка на Федърстоун и ясните му сини очи. Беше висок око метър и седемдесет и беше приблизително на неговата възраст. Хватката му обаче беше доста силна и твърда.

— Сядай, друже. Аз имам да довърша малко работа.

От устата на капитан в цивилни дрехи думите прозвучаха повече като заповед.

Федърстоун се обърна към полковниците, за да си довърши разговора с тях:

— Мисля, че ще е добре нашият еврейски приятел Моше Даян да ръководи австралийските ни съюзници — каза, сякаш срещу него седяха равни нему събеседници, а не офицери с по-висок чин. — Той е добро момче и много уважаван в еврейската общност.

Когато полковниците станаха да си вървят, Карл скочи на крака и отдаде чест. Двамата офицери, които почти не бяха показали, че са забелязали присъствието му, излязоха.

— Като капитан вие определено знаете как да се оправяте с големите началници — отбеляза Карл, след като вратата се затвори.

— О, аз не съм армейски капитан. — Федърстоун се усмихна. — А флотски.

Карл беше изненадан. Капитан от флота беше много по-висш чин от този на капитаните в сухопътните сили. Дори не можеше да става и дума за сравнение. Нищо чудно, че полковниците се отнасяха с уважение към Федърстоун и неговия чин.

— Но това не бива да те смущава, друже — добави англичанинът. — И аз като теб бях изтеглен от военната ми част за специална задача. Надявам се да ни помогнеш. Но по объркването ти разбирам, че в момента се питаш защо са те пратили тук.

— Да, така е, но предполагам, че е свързано с немската ми кръв — отвърна Карл.

— Точно така — потвърди Федърстоун на добър немски, но с акцент. — Преди обаче да се запознаем, искам да проверя някои детайли — продължи на немски. — Сядай и се разполагай удобно. Можеш да пушиш, ако искаш.

Карл седна на коженото канапе, докато капитанът отвори една чанта и извади от нея бежова папка. Карл видя отпред отпечатани името си, номерът на полка и личния си номер. Почувства се неловко. Военните никога не пропускаха да се поровят в живота му и връзките му с Германия.

— Роден в Мюнхен, емигрирал в Папуа през 1920 година с майка си, баща си и леля си. Баща ви е бил майор от имперската армия на Кайзера и е отличен за бойните си заслуги по време на сраженията на Западния фронт — прочете капитанът. — Баща ти, майка ти и сестра ти са били интернирани в Папуа през 1939 година, но са освободени след указания на главния австралийски администратор, дадени по съвет на близкия на семейството ти приятел Джак Кели. Изглежда, баща ти и този капитан Джак Кели са се срещнали за пръв път на бойното поле по време на битката при линията „Хинденбург“ през 1918 година. Интересна история. Постъпил си за обучение в офицерските курсове в Австралия с подкрепата на Джак Кели, който май има доста влияние в колониалната политика. — Той направи пауза и погледна право в очите Карл: — Как се отнасяш към факта, че семейството ти беше интернирано не заради друго, а само защото са германци? — попита рязко.

— При стеклите се обстоятелства всяка страна би предприела подобни мерки. След като се убедиха, че родителите ми не представляват заплаха за нашите интереси, властите веднага ги пуснаха.

— Каза „нашите интереси“. Какво имаш предвид?

— Имам предвид интересите на моята страна — Австралия. Аз съм истински австралиец. Преди войната служих на австралийското правителство като патрулен офицер в Папуа и ако се наложи, ще дам живота си за Австралия. Отговорът ми задоволява ли ви?

Федърстоун въздъхна, прибра папката в чантата и седна.

— Искаш ли цигара, господин Ман? — попита и предложи кутия „Плейърс“ на Карл. — Доколкото знам, не си пушач — отбеляза англичанинът, след като той дръпна силно от цигарата. После, когато Карл се вцепени от информираността на събеседника си, се усмихна. — Налага се да знам почти всичко за хората, които ще работят с мен — добави офицерът от разузнаването, за да го поуспокои. — Малки подробности като тази са много важни за мен. Известно ми е също, че си първокласен ръгбист. Аз пък някога бях много добър в гребането, в университетския отбор на Кеймбридж.

Карл замислено се вгледа в човека насреща си. Акцентът му издаваше висока ерудиция и престижно образование. Беше твърде млад, за да е военноморски капитан, на всичкото отгоре спомена, че „някога“ бил състезател по гребане за Кеймбриджкия университет. Освен това добре говореше немски и имаше неустоим чар.

— В Папуа играех ръгби, но в армията нямам много възможности за спортуване.

— Тактиката в ръгбито донякъде си прилича с работата, с която се занимава моят отдел. Нападение и защита, търсене на слабите места на противника и нанасяне на удар по тях.

— Звучи ми като разузнавателна работа. Не че имам някакъв опит в нея — отвърна Карл, следейки реакцията на събеседника си.

— Именно затова беше избран и повикан — каза флотският капитан. — Необходим ми е човек, който не е познат в тези части на света. Ти подхождаш идеално за задачата и аз се гордея, че те избрах.

— Мога ли да попитам защо съм тук?

— Първо, искам да получа уверението ти, че като офицер на краля, си готов на всичко в името на родината, пазейки в най-строга тайна мисията си. Мога ли да разчитам на теб?

Карл си даваше сметка, че няма голям избор. Като военен той беше положил клетва да изпълнява заповедите и да защитава страната си. Сега дори му се струваше логично, че беше избран за подготвената му от британското разузнаване задача, каквато и да беше тя. Федърстоун просто искаше да създаде у него илюзията, че има избор и всичко зависи от него, за да затвърди обещанието му да доведе мистериозната задача до успешен край.

— Можете — отговори Карл. — Трябва ли да се закълна в Библията или нещо подобно? — продължи с лек сарказъм.

— Не, не е нужно, друже. Само гледай да си изпълниш дълга към краля и родината, както досега си правил. Мисля, че много скоро ще разбереш, че новата ти работа си има и своите плюсове. Като например комфортна стая в хотела, гореща и студена вода, красиви местни девойки и храна, която не се сервира във войнишки котли или баки. Освен това отново ще можеш да носиш удобен цивилен костюм.

Федърстоун продължи да изброява привилегиите да работиш в разузнаването, без да се конкретизира по отношение на отдела или подразделението. Нито пък му разкри защо са избрали точно него за тайнствената задача. Разбра само, че бил „непознато лице“. Изборът беше свързан и с немските му корени, за което той и сам можеше да се досети.

Когато събеседването приключи, Карл беше придружен от бъбривия флотски капитан до отредената за него стая. Той го заведе до вратата и си тръгна по коридора. Карл за момент остана неподвижен, вперил поглед в гърба на странния британски офицер. За какво, по дяволите, го бяха повикали? Когато отключи и отвори вратата, сякаш се озова в някакъв сън или в холивудски филм с Хъмфри Богарт. „Какво, за бога, става?“ — каза си той, когато влезе в малката, но комфортна стая. Много скоро щеше да разбере отговора и да започне да се готви за новата си роля. В края на краищата не на всеки офицер от пехотата се разрешаваше да се облича в цивилни дрехи по време на война.

 

 

Дъждът се лееше като потоп и иначе спокойните тропически вълни връхлитаха бясно плажната ивица. Заради гъстите дъждовни облаци нощта беше още по-черна от обикновено и затова дори и най-слабата светлина щеше да се забелязва от стотици метри. Фуджи усети пълния гняв на бурята в лицето си, докато, надигнал глава между скалите, внимателно наблюдаваше морето. Беше се свил и стискаше зъби, за да не се разтрепери, устремил очи в тъмния като в рог залив на Папуа.

Ето там! Ето я! Сърцето му заби силно, щом забеляза сигнала, който така търпеливо беше чакал в тази отдалечена местност извън Порт Морсби. Подводницата беше излязла на повърхността и макар вълните да я подхвърляха като голяма коркова тапа, радистът с помощта на прожектора и морзовата азбука се опитваше да установи контакт с него. С треперещи и полуизмръзнали ръце Фуджи изпрати ответния код със своето ръчно фенерче, което беше взел от Сен. Кодираното съобщение беше прието и той се напрегна, за да разчете поредиците от точки и тирета на морзовата азбука, предадени с прожектора. Но заради бурните вълни и подскачането на подводницата някои от сигналите останаха неизвестни за него.

Надеждата му угасна, когато разшифрова следващото съобщение. Заповедта беше не да се прибере вкъщи, а да остане в Папуа до второ нареждане. Трябваше да продължи да събира информация, която Сен щеше да предава по радиостанцията, и да чака, докато началниците му не решат, че е време да го приберат. Фуджи изпрати сигнал, че е разбрал посланието, и далечната светлина изчезна така внезапно, както се беше появила.

Значи се налагаше да остане в страната, в която се беше родил. Поради някакви необясними причини върховното командване на имперския японски флот беше решило, че това е най-разумното. Фуджи се сви още повече и се помъчи да не мисли за това как се беше чувствал по време на бурята. Той беше обучен да изпълнява заповеди и да се подчинява безпрекословно, но неволно си зададе въпроса защо ли командването беше сметнало шпионската му мисия в Папуа за толкова важна, че да рискуват да го оставят на вражеска територия. Той беше оценен от офицерите като много инициативен матрос заради факта че не беше роден и живял в Япония, където в крайно милитаризираното общество подобни качества не се възпитаваха. Сляпо да се подчиняваш и да не задаваш въпроси беше нормата в Страната на изгряващото слънце, но Фуджи беше израснал сред хора, принудени да проявяват непрекъснато инициатива, за да оцеляват.

Мокър и гладен, той тръгна обратно към къщата на Сен. Стигна при изгрев-слънце. Китайският търговец обаче никак не се зарадва на завръщането му.

 

 

„Индипендънс“ акостира в Порт Морсби късно следобед, след като в условията на силна буря преодоля плитчините в залива на Папуа. С изгрева на слънцето времето се оправи и денят обещаваше да е ясен и спокоен. Малкото градче още не се беше събудило. Нощният дъжд беше освежил въздуха. Тук-там се виждаха и зелени петна върху голите върхове, сякаш под напора на слънцето мъртвата трева отстъпваше на новопоникналата.

— Какво ще правиш, докато аз съм в Таунсвил? — попита Виктория застаналия зад щурвала Джак и му поднесе чаша със сладък черен чай.

— Крайно време е да закарам старата красавица на ремонт — отвърна той, докато държеше курс към определено място на пристана. — Ще дам на екипажа малко почивка, за да видят любовниците или близките си, а защо не и да се съберат със старите си приятели в кръчмата.

Виктория се успокои, макар и все още да се чувстваше гузна, че ще остави съпруга си заради прищявката на чичо си. Но знаеше, че Джак разбира колко са важни военните дела, тъй като самият той беше награден с високи отличия през Първата световна война. Когато разбра, че от време навреме тя се занимава със събиране на разузнавателна информация от тихоокеанските острови и го прави за страната си, Джак го прие като необходимост. В известна степен тази дейност можеше да се нарече и шпионаж, но той съзнаваше, че американците биха могли да са най-важните съюзници, ако Япония предприемеше враждебни действия. Англия беше прекалено заета със собственото си оцеляване — далеч в Европа, на десетки хиляди километри оттук — и отбраната на Австралия не беше сред приоритетите на Чърчил и неговия военновременен кабинет. Джак отдавна беше разбрал, че янките владеят Тихия океан, но Япония беше главният им съперник и претендент за господство в Пасифика.

Австралиецът знаеше за твърде подробния дневник на съпругата си. В него тя записваше буквално всичко, което видеше, докато превозваха провизии и хора между островите. От време навреме качваха на борда богати туристи — предимно от Съединените щати. Като бивш капитан от пехотата той не можеше да не отбележи, че записките в дневника й много наподобяваха на неговите по време на войната, когато той описваше терена и евентуалните обекти, които биха представлявали интерес от тактическа гледна точка. Имаше нещо успокояващо в мисълта, че янките поне посещаваха този край на света и затова Джак мълчаливо подкрепяше действията на Виктория.

След като успешно привързаха шхуната към доковете и Виктория тръгна да търси удобствата на цивилизацията в хотела, Джак отиде до пощата, за да вземе получените писма. Когато се прибра в хотела, седна на едно от единичните легла в малката, но иначе чиста стая с гардероб, мрежа против комари и монтиран на тавана вентилатор.

— Изглежда, чичо ти вече е в Австралия — отбеляза и подаде писмото с пощенско клеймо от Австралия.

Жена му го отвори и прегледа съдържанието набързо:

— Чичо Бърни пише, че е изпратил с телеграфен запис пари до нашата банка. Иска да тръгна с кораб и да се срещна с него в Таунсвил по-другата седмица. Казва, че ваканцията много му харесва и че ще се радва най-накрая да се запознае с теб.

— Адмиралите не са от моята категория — отвърна Джак и се ухили. — Но е добре дошъл на шхуната на връщане за Папуа.

— Благодаря ти, скъпи. — Тя се наведе и шумно го целуна по устата. — Сигурна съм, че между вас ще пламне любов, както пламва къща при пожар.

— Разбира се — отвърна той не много уверено. — Кога ще тръгнеш?

— Утре, ако е възможно. Първо искам да отида на юг и да напазарувам разни неща. Ти трябва напълно да подновиш гардероба си.

— На кораба от костюмите няма полза. Но за себе си купи всичко, което си поискаш. Заслужаваш го.

На следващия ден Виктория успя да си уреди място на кораб, поел на юг. Джак остана на пристанището да гледа как корабът отплава. Помаха на жена си и изчака, докато корабът излезе в канала и се скри от погледа му. После въздъхна и тръгна обратно към центъра на града. Измъчваше го нещо, което не беше споделил с жена си. Липсваха му компанията и разговорите със стария му приятел Паул Ман и семейството му. Може би щеше да се види с Паул и да се опита да се сдобрят, след като вече почти две години бяха скарани. Джак знаеше само, че младият Карл се намира в Близкия изток. Седна в бара на хотела, поръча си бира и започна да преглежда вестника. Разбра, че новините от фронта не са никак добри. В Крит, прочете той, германските парашутисти бяха преодолели окончателно яростната съпротива на зле екипираните и въоръжени обединени сили на австралийци, новозеландци и британци. Защитниците бяха нанесли огромни загуби на най-елитните части на Райха, но главното летище на острова беше паднало в ръцете на немците и по този начин те успели да стоварят със самолети значителни сили, които в крайна сметка решили изхода на битката.

Джак се надяваше Лукас да не е бил в Крит. Остави вестника на барплота и отпи от бирата. Само да беше по-млад, за да постъпи отново в армията, тъжно си помисли той. Беше му минавало през ума да се запише под чуждо име, но беше дал обещание на жена си — обещание, за което съжаляваше. Тя му беше казала, че една война в живота на мъжа е достатъчна и че той им е необходим — на нея и на сина му Лукас.

Но той беше обещал само да не се сражава в Африка или в Европа. Не беше споменал нищо, че няма да стане военен отново. Границата беше много тънка и пред женския съд защитата му нямаше да издържи.

Джак се усмихна на себе си и допи бирата си. Сгъна вестника под мишница и излезе от прохладния бар, за да се види със стар приятел. Дано главният администратор на Папуа и Нова Гвинея да си беше в кабинета. Той беше влиятелна личност, способен да върши чудеса. Съществуваше организация, наречена „Доброволчески стрелкови полк на Нова Гвинея“ — военно подразделение, съставено от стари ветерани от Папуа — Нова Гвинея — мъже като него.

 

 

— Не можеш да останеш тук — развълнувано каза Сен. — От километър си личи, че си чужденец.

Фуджи погледна през рамото си. Градинарят абориген го наблюдаваше с още по-голямо любопитство. Фуджи за малко да се присмее на казаното от китаеца. Той се беше родил тук и беше живял тук през по-голямата част от живота си. По-скоро дори беше прекалено известен, отколкото непознат чужденец. Знаеше и за местните слухове, които го свързваха с печално известния и жесток посредник за набиране на местни работници О’Лиъри.

— Ако някой те попита за мен, ще му кажеш, че съм твой роднина от Китай и съм ти дошъл на гости.

Сен избърса потта от веждата си с опакото на дланта.

— Изобщо не приличаш на китаец — отвърна.

— За теб. Но за варварите европейци всички азиатци са еднакви.

Трябваше да се съгласи с този аргумент. Самият той беше изпитвал презрението на европейците към неговия народ, чиято цивилизация и история бяха много по-древни и развити, отколкото те с тяхното грубо невежество можеха да приемат. Но Сен все още изпитваше и недотам топли чувства към японската раса — нещо, присъщо на всички китайци. Ужасната война в Китай само засили омразата му.

— Това обяснение ще свърши работа само ако не те познае някой от тукашните жители. Те познават баща ти и вероятно ще познаят и теб.

— Помислил съм по въпроса. Ще избягвам всички райони на града, в които се събират австралийци. Ще бъда изключително дискретен.

Сен изгледа в продължение на няколко секунди младия японски моряк. Мина му през ума да предаде Фуджи, но веднага отхвърли тази мисъл поради евентуалната реакция на новите му началници, японците. Той си даваше сметка колко жестоки и безмилостни можеха да бъдат потомците на самураите и те без съмнение щяха да го подгонят и да отмъстят не само на него, но и на семейството му, което живееше в Сингапур. Така действаха те.

— Тогава влез вътре — примири се накрая той. — Ще ти дам подходящи дрехи.

Фуджи инстинктивно усещаше, че градинарят, облечен с традиционния лап-лап, продължава да го зяпа в гръб — вече не само с любопитство.