Питър Уот
Едем (28)

27.

Лукас Кели не изпитваше вина, че беше отплавал без баща си. Той беше убеден, че е постъпил правилно и че баща му ще се върне в частта си, когато му свърши отпускът в Порт Морсби. Сега Лукас можеше да се опита да спаси Паул, без да застрашава живота на баща си в самоубийствената мисия. Беше по-добре въоръжен, макар и да не можеше да се състезава с японския флот. Поне разполагаше с достатъчно огнева мощ да свали всеки японски самолет, който се опита да ги нападне. Стига този самолет да не е в група. Слънцето тъкмо изгряваше, а морето беше променливо, докато „Индипендънс“ плаваше на изток. Момис беше на руля, а Лукас изучаваше навигационните карти на района източно от Порт Морсби. Да избереш най-оптималния курс беше достатъчно трудна задача, а към нея се прибавяше и опасността да бъдат забелязани от вражески боен кораб.

* * *

Елза седеше в палатката и замислено гледаше брезентовото платнище. „Изпуснах го за броени часове“ — каза си тя укорително. Полицейският сержант й беше казал, че Джак Кели се е върнал в частта си. Качил се на кораб два дена, след като неговата шхуна отплавала от Порт Морсби, най-вероятно за да закара запаси на някой укрепен пост надолу по папуанския бряг. Сержантът не можа да й каже къде точно е разположена частта на Джак. Спомена само, че била в района на Булоло-Вау.

И така тя започна да разпитва за частта на баща си. С помощта на Джийн си създаде контакти и чу за Стрелците доброволци на Нова Гвинея. Доколкото разбра, това беше странна група мъже, привързани към Папуа: миньори от златните мини, плантатори, държавни служители и неколцина редовни военни авантюристи. Този корпус приличаше на някакъв спортен клуб, чиито членове искаха да си опитат силите срещу японците. От информацията, която събра, излизаше, че тези мъже най-често участваха във въоръжени сблъсъци с противника — корави ловци от буша, които безстрашно влизаха в бой и които мнозина смятаха за супермени.

Тя успя дори да прочете заповед, изпратена от щаба на австралийската армия до СДНГ: „ВАШАТА ЗАДАЧА Е ДА НЕ ПОЗВОЛИТЕ НА ПРОТИВНИКА ДА ПРЕКОСИ ПЛАНИНИТЕ“. Австралийският офицер за свръзка, пленен от чара й като повечето мъже, се засмя, когато се запозна с тази заповед.

— Бедните смелчаци са многократно по-малко от японците. Не стига, че и без това не им достигат лекарства и оръжие, а нашето правителство им изпраща такова нареждане. Та това трябва да е някаква шега. Все едно не си го чула от мен, но аз си мисля, че тези хора са герои и бюрократите у дома трябва наистина да разберат за подвизите, които те вършат, докато разузнават под носа на жълтите. И продължават да спират противника на нашия фланг. Те са единствената стена, която ни дели от японците, които стовариха десанти из целия източен бряг.

Елза се заинтригува от оскъдната информация, която успя да събере за това австралийско военно подразделение, натоварено със задачата да задържи цялата японска армия. Доброволците действаха от базите си в златните полета високо в планините, западно от пристанищата на Лае и Саламауа, където японците бяха стоварили десанти, с цел да завземат ключови летища. Все повече тя научаваше за загадъчния Джак Кели от мъже, които го познаваха от различни етапи в живота му: герой от войната, златотърсач, преуспяващ собственик на златна мина, морски капитан и накрая отново войник. Всички те говореха с уважение за този мъж на честта, който държеше на думата си.

Тя също така научи за трагедията, сполетяла баща й — гибелта на американската му съпруга Виктория. Носеха се слухове, че шхуната му едва не била потопена от японска подводница, и то още преди двете страни да са във война.

Брат й също беше интересна личност. За него говореха, че бил убил жесток престъпник, когато бил още юноша. Направил го, за да защити семейството на чичо й Паул. Колкото повече научаваше за биологичното си семейство, толкова повече разбираше импулсивното чувство, довело я в този край на света. Човекът, когото дълго време беше смятала за истински баща, често й повтаряше, че тя прилича на майка си само външно. Казваше й, че навярно се е метнала на родния си баща. Елза с негодувание реагираше на думите на Герхард Щал и заявяваше, че не прилича на него. Тя продължаваше да обича човека, рискувал живота си, за да я измъкне от Германия, и тъгуваше след смъртта му. Той щеше да си остане нейният истински баща.

— Чук-чук — обади се Джийн и влезе в палатката, която им служеше за кабинет. — Някаква угриженост ли улавям тук? — попита тихо той. Тя вдигна очи към него. Беше седнала на малката сгъваема масичка, която й служеше за бюро.

— Тъкмо си мислех колко е отегчителна репортерската работа в Морсби — отвърна. — Кога ще видим истински бойни действия?

— На мен и това ми стига — измърмори Джийн и потърси стол, за да седне. — Въздушните бомбардировки на проклетите японци ми стигат.

— Как бих могла да стигна до златните полета около Вау? — попита тя.

Репортерът я изгледа така, сякаш си беше загубила ума.

— Няма какво да правиш там — отвърна той и потърси в джоба на ризата си смачканата кутия с цигари. — Има само австралийски части и няма да представлява интерес за американските ти читатели. Изпратени сме тук да чакаме голямата бяла армада да се появи и после да разказваме на хората как печелим войната. Слава богу, че тук поне можеш да намериш студена бира и горещ душ. Първото сигурно не те привлича така както мене.

— Искам да напиша статия за подразделението, евакуирало американски мисионери от Финшхафен преди няколко седмици. Това ще е интересно за читателите в Щатите.

Джийн запали цигарата си.

— Не знаех, че наши части се сражават с японците.

— Чух, че австралийско подразделение, наречено „Стрелци доброволци на Нова Гвинея“, е изпратило в района разузнавачи, които да следят за движенията на японските войски на източния бряг, около Лае и Саламауа. Отрядът се състои от бели доброволци, набрани от Папуа и Нова Гвинея.

— Звучи ми като нашите минитмени-опълченци от Войната за независимост, която сме водили с англичаните. Опълчение, съставено от цивилни бойци.

— Да, прав си. Точно тук ще е акцентът в моята статия.

— Но те са австралийци, а някои от нашите сънародници дори не знаят къде се намира Австралия, камо ли да четат за тях. Забрави. Освен това шансът ти да попаднеш там е близък до нулата. Прекалено е опасно, теренът е труден, а ако не те хванат японците, ще те покоси малария или глад.

— Но баща… — Елза се спря навреме. — Навярно си прав — рече тя и се загледа в маранята. Скоро щеше да се мръкне и тя имаше покана за клуба на американските инженери. Там щеше да продължи да разпитва и вероятно да намери начин да стигне до фронта. Елза се усмихна. Тя си даваше сметка за ефекта, който оказваше върху мъжете с външния си вид, и съзнаваше, че й дава предимство в доминирания от силния пол свят.

Сърбежите от потта по брадата, която си беше пуснал след завръщането си от отпуск, направо подлудяваха Джак Кели. Той разбираше, че и най-малкото движение ще означава смърт, докато японският патрул от десет души се движеше покрай тях. До него лежеше редник Андрю Петит и двамата разполагаха само с един револвер „Уебли Скот“. Бяха решили да оставят пушките в лагера си, за да могат да се промъкнат колкото се може по-близо до самолетната писта, която сега беше под вражески контрол. Бяха лежали на земята три часа и наблюдаваха дейността на летището. Брояха самолетите, техните модели, брояха излитанията и кацанията. Щом стигнеха в планинския лагер, щяха да предадат информацията по радиостанцията до Морсби.

Двамата се бяха замаскирали добре в края на храсталака, но не достатъчно добре за вражески патрул, който би могъл да се натъкне на тях.

Джак забеляза, че патрулът не е в повишена бойна готовност. Войниците бяха временно прекъснали по-леките си задължения на пистата в Лае и бяха изпратени да патрулират около летището. Не внимаваха и ако Джак разполагаше с по-добре въоръжена група, той лесно щеше да им устрои засада и да ги помете.

Японците се спряха на десетина метра от мястото, където под камуфлажа от трева и дървесни клони лежаха Джак и редник Петит. Джак ги чу да си бъбрят. После оставиха пушките на земята и насядаха. Избърсаха потта от лицата си и запалиха по цигара. Джак забеляза, че командирът на патрула не е поставил секретни постове за ранно предупреждение на евентуални атаки. От това, което знаеше за стратегията на японците, излизаше, че те са струпали основните си сили в района на Лае и продължават пробива си във вътрешността с моторизирани патрули по главните шосета. Значи заплахата от СДНГ в планините оказваше върху противника своето сплашващо въздействие. Японците не разполагаха с точна информация за тяхната численост и поради това бяха много предпазливи. Ако не друго, СДНГ беше задържал вражеските сили в крайбрежния район — поне засега.

Много бавно Джак плъзна ръката си под врата и се почеса. Погледна настрани и видя широко отворените от страх очи на младия редник. Той му се усмихна, за да го ободри. Андрю Петит също се усмихна. Държеше револвера насочен към най-близкия до тях японски войник, на разстояние само пет метра. Ако ги забележеха, Петит щеше да стреля по войника и двамата щяха да скочат и да си плюят на петите. Това беше единственият им начин да оцелеят.

Минаха десет минути, а войниците продължиха да седят, да си бъбрят, да се смеят и да пушат. Тези десет минути се сториха като десет часа на австралийците. Сърбежът отново започна, но този път Джак не помръдна.

Най-близкият до тях японски войник стана, протегна се и се наведе да си вземе пушката. Погледът му се спря точно върху скривалището на Джак и Андрю. Двамата бяха обзети от силен страх. За части от секундата съдбата им беше решена. Вражеският войник носеше очила, но въпреки това недовиждаше. Джак усещаше, че гледа право към тях и надигна леко глава, за да види дали физиономията на войника се е променила.

Командирът на патрула извика някаква заповед и войникът извърна глава. Останалите от патрула също станаха и взеха оръжията си. Явно беше време да тръгват и Джак благодари на Бог. „Може би идеята за разузнавателните патрули е малко идиотска“ — каза си той, докато лелееше плътно притиснал се до горещата земя. Никой нормален човек не би дръзнал да допълзи толкова близо до противника и да оборудва наблюдателен пост посред бял ден. Вражеският патрул се отдалечи и когато се скриха от погледите им, Джак облекчено въздъхна.

— Прекалено близо бяхме — прошепна Андрю. — Вече си мислех, че с нас е свършено.

— Запази самообладание — отвърна Кели. — Притесних се, че ще хукнеш да бягаш, когато японецът погледна към нас.

— Изчаках да видя какво ще направиш ти. Казах си, че имаш опит, че си се занимавал с подобни неща в миналата война.

— Едва ли бих могъл да ти помогна с нещо. — Джак се ухили. — Прекалено е опасно.

Когато се спусна нощта, двамата мъже изпълзяха от укритието си, за да поемат пътя обратно към лагера, разположен край река Маркъм. Техният доклад беше по-ценен от живота им и те споделяха възгледите на австралийското правителство в тези мрачни и отчаяни за родината им дни.