Питър Уот
Едем (11)

10.

Фуджи беше обучен никога да не използва един и същи маршрут два пъти, но този път прояви невнимание. Беше стигнал почти до плажа за срещата си с Кийла, когато на пътя му изскочи местен младеж. Фуджи се спря на място и изгледа непознатия. Беше моту, горе-долу на възрастта на Кийла. Имаше мускулести гърди, вероятно от годините гребане в тропическите води. В дясната си ръка държеше мачете с наточено като бръснач острие, а в погледа му се четеше силна враждебност и агресия.

— Сега ще умреш, жълти японецо! — изръмжа младият воин моту, замахна с мачетето и се устреми към Фуджи.

Японецът светкавично грабна ножа си от пояса и зае полуприведена позиция за бой, с насочено напред острие, за да посрещне атаката. Единствената мисъл, която му мина, беше, че нападателят навярно е приятелят, за когото Кийла му беше разказала. Възлюбеният явно беше научил за нейните срещи на плажа и беше планирал засадата на пътя.

За миг двамата мъже се изправиха един срещу друг. Фуджи видя яростта и желанието за мъст в очите на противника си, който беше с една глава по-висок и имаше превъзходна физика. Туземецът замахна с мачетето, но Фуджи беше по-бърз и блокира със свободната си ръка удара. Без да губи време, почти в същия миг той нанесе страничен удар с ножа и с всичка сила го заби между ребрата на противника си. Ударът беше идеално премерен и острието попадна точно в сърцето на младежа. Воинът моту изкрещя и падна на земята. Лицето му се изкриви от болка, а ръката му изпусна мачетето. Хвана с две ръце дръжката на ножа и с отчаяни усилия се опита да го извади от гърдите си.

За част от секундата Фуджи остана неподвижен, надвесил се над момчето. За пръв път убиваше човек и се почувства отмалял от шока. Най-много го порази едно нещо — колко лесно беше да отнемеш живота на човек. Продължи да гледа нападателя си, докато той издъхна. Едва тогава Фуджи извади ножа и избърса острието с трева, след което го прибра в канията. Огледа се наоколо. Изглежда, младежът беше дошъл сам. Нямаше други воини, които да се притекат на помощ на техния другар.

Фуджи се досети, че младежът вероятно беше заявил пред приятелите и роднините си, че ще реши проблема, както изискват местните закони и традиции на честта. След като не се върнеше, вестта за гибелта му бързо щеше да обиколи района и вероятно щеше да достигне до ушите на местните полицаи, които щяха да предприемат действия, за да го открият. Макар и да беше убил и употребил оръжие при самоотбрана, Фуджи беше загубен.

Ако го разкриеха, това щеше да е краят на мисията му, въпреки че вече беше готов да бъде прибран от подводницата, която го очакваше в залива на Папуа. Мисията му беше разширена с град Рабаул на остров Нова Британия. Там трябваше да се свърши не по-малко важна работа. Инцидентът обаче можеше да стане причина да отложат оттеглянето му поне с четирийсет и осем часа.

Слънцето грееше високо над главата му. Беше закъснял за срещата си с Кийла. Без да помисли повече за трупа на земята, той бързо се запъти към плажа.

 

 

Кийла го чакаше на уреченото място. Когато видя кървавите петна по бялата му риза, очите й се изпълниха с ужас. Тя се затича към него и го прегърна силно.

— Ранен ли си? — попита.

— Кръвта не е моя — с равен тон отвърна Фуджи. — Мисля, че е на твоя годеник.

Тя се отдръпна назад и закри с длани лицето си.

— Дойдох да те предупредя. Той се хвалеше в селото, че ще ти види сметката. Но ти си го убил.

— Ако не го бях сторил, той нямаше да ми прости. Не ми даде избор и трябваше да се защитя.

Изведнъж японецът беше обзет от тревога. Как ли щеше да реагира Кийла на това мъжко уреждане на сметките? Той изпитваше дълбоко уважение към младия моту, когото беше убил, защото беше проявил достойнство и беше предпочел да умре, за да не бъде опозорен. Това означаваше, че туземецът беше загинал като воин. Така виждаше нещата Фуджи, който ревниво вярваше в традиции и кодекса на честта на самураите. Поне душата на момчето не беше изгубена.

— Щастлива съм, че дойде при мен — спокойно изрече Кийла. — Той беше силен мъж, но ти излезе по-силен. Това ще е добре за децата ти.

Фуджи докосна нежно с длан лицето й. Все още разтреперан от смъртната схватка с нейния годеник, той едва сега си даде сметка за значението на смъртта на младия моту. Фуджи беше готов да жертва живота си заради жената, която обичаше.

— Кийла, искам да бъдеш моя жена.

— Аз вече съм твоя — отвърна тя, свенливо навела поглед. — Мисля, че нося дете от теб.

Новината порази хладнокръвния и безчувствен японец. Той щеше да стане баща! Радостта му обаче бързо помръкна. Кийла не беше с японска кръв и произход, поради което сънародниците му я смятаха за по-низше от човека същество. Но сега тя носеше в утробата си и неговата кръв. Той беше воин на Императора, посветен на каузата на Краля бог. Беше обучаван да загърбва всякакви лични амбиции и желания. Въпреки това, докато стоеше на земята, на която се беше родил, редом до жената, която обичаше и която беше майка на още нероденото им дете, Япония и нейните традиции му се сториха твърде далечни. Реалният му живот беше пред него, тук и сега, на фона на нежното шумолене на буша и вълните на Папуа.

— Не се ли радваш? — попита Кийла с лека уплаха в гласа.

— Радвам се — отвърна Фуджи, но все още беше объркан от развоя на събитията. Трябваше му време да овладее чувствата и да подреди приоритетите си. — Просто ми дойде съвсем неочаквано.

Кийла се замисли върху думите му. Как така неочаквано? Та тя беше в разцвета на своята женственост и му се беше отдавала всеки път, когато се срещаха. Сега въпросът беше какво ще стори той, за да подкрепи нея и детето. Цикълът й беше закъснял и мъдрите старици в нейното село й бяха казали, че е бременна. А Фуджи беше единственият мъж, с когото беше имала интимна връзка.

— Какво ще правим? — попита тя.

Той се замисли. Беше изправен пред неразрешима дилема. Не можеше да отиде в селото на Кийла, защото не само че роднините на младежа имаха право да търсят кръвна мъст, но и защото той беше образован японец, а не дивак, който да се препитава с риболов, докато жената се грижи за градината и за децата. Не можеше и да я вземе със себе си. Той беше моряк на служба в имперския военноморски флот. Кийла го гледаше с такава преданост, сякаш беше готова да го последва и накрай света, и Фуджи се почувства гузен.

— Ще намерим начин да тръгнем заедно — накрая каза той тихо. В гърлото му беше заседнала буца. — Ти ще си моя жена завинаги. Утре няма да се върна тук, защото роднините на мъртвия сигурно ще ме дебнат. Ще ти пратя съобщение в селото и ще те предупредя кога отново ще се срещнем.

Кийла кимна мълчаливо. Тя не го попита нищо повече, защото знаеше, че е различен от другите. Той знаеше много и се беше доказал като превъзходен воин. От него щеше да стане добър съпруг и баща на многото деца, които тя щеше да му роди.

— Сега върви и не казвай на никого, че си ме виждала — добави Фуджи.

Кийла го прегърна и тръгна обратно към селото. Фуджи я съпроводи с поглед и със сетни усилия потисна сълзите, които напираха в очите му. Един мъж, възпитан според кодекса на честта бушидо, не биваше да показва лични емоции. След бягството си преди много години сега за втори път беше дошъл в Папуа. Първия път — когато загуби баща си, и сега — когато беше разбрал, че вероятно ще изгуби единствената жена, която някога беше обичал. Лъжата, изречена от него, че ще се срещнат отново, не му даваше мира. Единствената му утеха беше мисълта, че когато Императорът нареди да нападнат европейците в Тихия океан, той ще се върне в Папуа като завоевател и победител. Може би тогава ще може отново да се събере с Кийла и да подържи техния син в ръцете си.

* * *

Пристигнала на уреченото място в посочения час, И-47 плаваше само на метри под повърхността на океана, на перископна дълбочина. Лейтенант Кеншу Чума бавно завъртя перископа, за да огледа водите и тъмния полуостров. Нощта беше безлунна и хоризонтът се сливаше с мастиленочерното море.

— Намалете скоростта наполовина — нареди той и подводницата забави темпото си.

Кеншу продължи да се взира в перископа към полуострова. Когато забеляза слабите, но отчетливи светлинни проблясъци, изпращащи съобщение по морзовата азбука, той изръмжа от задоволство. Значи Комине беше на нужното място съгласно инструкциите, изпратени по радиостанцията и получени от Крайт.

— Готови за изплуване — заповяда Кеншу и отново провери през перископа, за да се увери, че никой няма да види как подводницата излиза на повърхността. Намираха се в териториалните води на Папуа, без знанието и съгласието на австралийците — сериозно нарушение на международното право. И-47 беше определена от шефовете на военноморското разузнаване да провежда тайни операции и подобно нарушение на международното право граничеше с акт на обявяване на война.

 

 

Фуджи напрегна зрението си, търсейки издайническите признаци по повърхността на океана. Беше изпратил с фенерчето си и последната поредица от сигнали. Изведнъж му се стори, че забеляза фосфоресцираща светлина на около петстотин метра от брега. Зоркият му поглед, трениран да вижда и през нощта, не го беше подвел. В мрака се появи нещо черно. Фуджи се вдигна от скривалището си в джунглата и тръгна към водата. Там щеше да изчака отговора сигнал от мостика на подводницата. Отговориха му, когато отново изпрати сигнала. „Сега капитанът ще даде заповед да спуснат гумената лодка“ — помисли си той, спокоен, че скоро ще бъде в безопасност.

 

 

Задвижвана от мощния си дизелов двигател и управлявана от Джак Кели зад щурвала, „Индипендънс“ навлезе в залива на Папуа в спокойната тропическа нощ. Джак не беше сам на палубата. Момис, един от тримата моряци, които беше наел от Соломоновите острови, се беше покатерил почти на върха на предната мачта. Като повечето негови сънародници от Меланезия Момис беше с катраненочерна кожа, с тъмносин оттенък. Гол до кръста, само с памучни шорти, той беше в разцвета на силите си. Островитянинът имаше задачата да служи като очите на шхуната, която иначе плаваше почти на сляпо в непрогледната нощ.

Джак трябваше да отплава привечер, за да може да стигне малко по-надолу по крайбрежието, в католическия мисионерски лагер рано сутринта, за да достави там крайно необходимите лекарства и медицински консумативи. Виктория не се смути от прибързаното им отпътуване. Тя беше самоук лоцман с богат опит, благодарение на което бързо начерта курса им. Тъй като вятърът беше слаб и не изпълваше платната на шхуната, навигацията се улесни, когато Джак включи помощния дизелов двигател. Макар че по курс трябваше да се движат по права линия, те бяха принудени да следват очертанията на брега, за да икономисат гориво. Никой капитан не обичаше да плава толкова близо до брега. Подобно решение криеше твърде много опасности и рискове. Като например сблъсък с рибарска лодка или внезапна промяна на посоката на вятъра, който можеше да ги отпрати право към скалистите рифове. Ала Джак разчиташе на уменията и на късмета си, за да стигне до лагера на мисионерите във възможно най-кратки срокове.

Беше споделил с жена си, че не успя да получи информация от Сен и от останалите си познати в Порт Морсби за потайния млад японец. Виктория остана разочарована, но предложи да опитат отново, като се върнат. Тя беше сигурна, че японският агент действа в района на Порт Морсби. Джак допускаше, че тази увереност се дължи най-вече на данните на чичо й, който още се намираше в Таунсвил.

— Господарю Джак! — изведнъж се провикна Момис от мачтата. — Нещо голямо пред нас!

— Какво е? — извика му Джак.

— Не знам — замислено отвърна Момис. — Аз мисли сигурно кит.

Джак завъртя руля, за да избегне онова, което Момис беше видял. Той имаше доверие на островитянина, който можеше да се похвали със зорко око. По всичко личеше, че става дума за подводница, а младежът не би си направил шега с толкова сериозно нещо.

— Не кит — отново се обади отгоре туземецът, този път с нарастваща тревога и страх. — Прекалено голямо да е кит. Може би чудовище.

Джак сбърчи чело и премести лоста, за да намали скоростта. По дяволите, какво искаше да каже с това „чудовище“? Самият той виждаше само непрогледен мрак.

 

 

— От изток приближава плавателен съд, капитане — докладва тихо наблюдателят от мостика на подводницата.

Командирът на подводницата, който до този момент наблюдаваше брега и чакаше лодката да се върне заедно с агента на борда й, се обърна на изток.

— Къде? — попита и наблюдателят му посочи в далечината.

— Ето там.

Кеншу забеляза навигационните светлини на кораб, който по всяка вероятност беше или голяма яхта, или дори шхуна, която плаваше право към тях. Внезапно корабът промени курса си, за да заобиколи кърмата на подводницата. Това означаваше само едно: капитанът на плавателния съд ги беше забелязал и предприе маневра, за да избегне сблъсък. Кеншу пресметна, че съдът се намира на около триста метра от тях и бързо се приближава. Японският капитан изруга по адрес на неизвестния кораб, който се беше появил изневиделица и с появата си беше застрашил мисията им. Той се обърна отново на другата посока, за да види как лодката с пътника се допря до борда на подводницата. Поне бяха прибрали Комине от брега. Сега оставаше да решат какво да правят с кораба, от който очевидно ги бяха забелязали. Отговорът на въпроса дойде, след като радистът изпрати съобщение до мостика, че неизвестният съд е регистрирана в Папуа шхуна, която в момента се опитва да се свърже с началника на пристанището в Порт Морсби, за да съобщи за подводницата. Дори се опитваше да съобщи координатите им.

Кеншу беше избран да служи в японския флот заради интелигентния си и решителен стил на командване.

— Успя ли да се свърже? — попита той радиста.

— Още не, господин капитан — предаде заместникът му. Това окончателно затвърди решението на Кеншу. Командирът видя как екипажът на лодката се изкатери на палубата заедно с агента и вече прибираха лодката.

— Готови за потапяне и за бойни действия — нареди той.

По негова заповед екипажът на японската подводница видимо се оживи. Този път нямаше да е само учение.

 

 

Виктория стоеше на руля, докато Джак отчаяно се опитваше да се свърже по радиостанцията с Порт Морсби. Беше я повикал да поеме управлението веднага щом видя смътния силует на подводницата. Беше чел за други случаи на забелязани подводници край австралийските брегове и си даваше сметка, че е важно да съобщи на властите.

Виктория също виждаше подводницата. Очертанията й станаха отчетливи на фона на осеяното със звезди небе. Зловеща гледка, която предизвика страх у американката.

— Това е японска подводница от клас „И“ — провикна се тя на Джак, който седеше до радиостанцията. — Виждала съм ги в Япония.

Той не подложи на съмнение думите й. Щом я беше идентифицирала като такава, значи подводницата беше такава.

— Морсби, Морсби, тук е „Индипендънс“, намираме се край Морсби. Край.

Последва само статично пукане в слушалката.

— Те се потапят, Джак! — извика развълнувано Виктория от кабината на шхуната. — Ще ги изгубим.

— По дяволите! — изруга Джак. Би предпочел неприятелският съд да беше останал тук достатъчно дълго, за да може и друг, освен членовете на неговия екипаж да потвърди видяното.

— Скриха се, Джак — разочаровано отбеляза Виктория. На мястото на подводницата сега имаше само малък водовъртеж. — Успя ли да се свържеш с Морсби?

— Тези идиоти сигурно са пияни или са заспали — изръмжа сърдито той. По неговите изчисления все още трябваше да са в радиообхвата на Порт Морсби.

— Няма значение — прекъсна го тя. — Утре сутринта ще можем да предадем съобщението от радиостанцията в лагера на мисионерите.

— Ще е късно — разочаровано отбеляза Джак. — Дотогава подводницата ще е изчезнала. Защо ли се бяха приближили толкова до брега?

— На Момис му се сторило, че е видял гумена лодка, която са издърпали на борда, преди подводницата да се потопи. Навярно са слизали на брега поради някаква причина — предположи Виктория. — Но всичко вече свърши. Можеш да ми правиш компания на палубата, ако искаш. Ще кажа на Момис да ни приготви нещо за пиене.

Джак остави микрофона на радиопредавателя върху навигационната маса и свали слушалките от главата си, продължавайки да си мърмори за некадърността на радистите от Порт Морсби. Той се подпря с ръце върху дървените перила от двете страни на люка и щом видя, че Виктория му се усмихва, я последва по стъпалата нагоре. Колкото и странно да беше, точно в този момент си помисли, че я обича безкрайно много. Тази жена имаше удивителната способност да озарява и разведрява всичко около себе си, дори и във въздуха да витаеше смъртна опасност.

Виктория все още се усмихваше, когато потопилата се под повърхността на океана подводница удари с един от стърчащите от кулата пилони десния борд на шхуната и за малко не я повдигна във въздуха. Стоманеният пилон проби дървената обшивка на шхуната. Екипажът от островитяни се развика панически и Виктория се разтревожи, когато видя, че Джак отхвръкна обратно в кабината.

— Вики! — изкрещя той. — Вики!

Джак почти не обърна внимание на кръвта по лицето си, която течеше от порезната рана върху главата му. В момента го вълнуваше само едно — да не пострада жена му. Той се изправи на крака и с усилие се качи на палубата. Навигационният фенер се беше разбил и облял с керосин кърмата. Огънят беше обхванал тази част на кораба много бързо. „Индипендънс“ се наклони, а през пробойната в десния борд нахлу вода и заля един от товарните трюмове.

— Вики! — повика я отчаяно Джак още веднъж, но не получи отговор.

Момис изскочи от тъмното като привидение, открояващ се на фона на пламъците.

— Мисис паднала зад борда!

Едва сега Джак забеляза, че едно от перилата на палубата е увиснало неестествено във въздуха.

Той изтича дотам, без да обръща внимание на окаяното състояние на любимата му шхуна. Повика съпругата си по име няколко пъти. Помоли се на Бога, ако е паднала в морето, да е жива и да е успяла да се задържи на повърхността. Но фактът, че досега не му е отговорила, породи у Джак ужасно, парализиращо предчувствие.

 

 

Кеншу погледна през перископа към горящата шхуна, ярко осветена от пламъците.

— Потъват — каза той на помощник-капитана. — Ще изглежда като злополука.

— Защо не вземем да ги довършим? — попита помощникът му.

— Не е необходимо. Мисията ни изисква да останем незабелязани, а освен това и Комине е при нас на борда. По-добре да продължим по курса си към Нова Британия и да напуснем тези води колкото е възможно по-скоро.

Помощник-капитанът кимна и И-47 безшумно се плъзна под водата, задвижвана от електрическите си двигатели. По-късно същата нощ подводницата щеше да излезе на повърхността, за да прослуша радиотрафика в района за евентуални съобщения, съдържащи информация за нейните координати в папуански води — доказателство, че са ги разкрили.

 

 

Джак си даваше сметка, че ако иска да открие съпругата си, първо трябваше да овладее тежката ситуация на борда на шхуната, която изглеждаше обречена. Трябваше временно да забрави за Виктория. „Индипендънс“ вече се беше наклонил на десния си борд, откъдето беше нахлула вода в трюмовете му. Той набързо събра трима членове на екипажа и заповяда на двама от тях да слязат долу и да запушат дупката с каквото могат. Изумително, но пораженията не бяха толкова големи, колкото се беше опасявал. Здравото дърво беше поело по-голямата част от силата на удара, а пробойната можеше да се запуши с дюшеци, сандъци и дървета. Горе на палубата Момис беше зает да гаси пламъците, които обаче само леко бяха опърлили дъските.

Сякаш корабът беше наследил издръжливостта и здравината на собственика си, каза си Джак. След половин час той със задоволство установи, че „Индипендънс“ няма да потъне — макар и килът му да се беше потопил малко повече от обикновено и да се беше наклонил надясно. Когато се увери, че ситуацията е под контрол, той провери дали сред членовете на екипажа има ранени. Момис беше със счупена ръка, но останалите двама се бяха отървали само с незначителни драскотини и натъртвания. Раната на главата на Джак обаче изискваше лекарска намеса, но той стисна зъби и накара един от хората му да зашие кожата с обикновена игла и конец. Беше опитал да изпрати сигнал за бедствие по радиостанцията, но предавателят беше излязъл от строя. Лодката на шхуната също я нямаше — най-вероятно беше паднала при удара. „Дано само Виктория да я е намерила в тъмното и да е имала сили да се качи в нея“ — каза си Джак. Той продължи да вика по име жена си през цялата нощ, докато не прегракна. Колкото и да не му се искаше, трябваше да изчака до сутринта, за да организират претърсване. Но когато слънцето изгря, той забеляза, че вълните ги бяха отнесли към брега. От жена му нямаше никакви следи. Той се опита да си внуши, че с Виктория всичко е наред, че е жива и здрава, че е открила лодката и понеже се намираха близо до брега, е успяла да стигне до сушата — или е забелязала шхуната и сега се е насочила към тях.

— Виж, господарю Джак! — извика Момис. — Местна пирога.

Джак забеляза, че към тях плава кану със странични поплавъци, каквито използваха хората от местното племе моту. В кануто гребяха четирима яки туземци. Щом се приближиха към шхуната, Джак ги помоли да се върнат на брега и да отидат в Порт Морсби, като за помощта им обеща щедра награда. Мъжете загребаха обратно към сушата, за да повикат помощ. Броени минути след като кануто отплава, Джак и екипажът му съзряха малка флотилия от други местни лодки, идващи към тях.

В най-близко разположеното до тях село беше плъзнала мълвата, че голям кораб край брега е изпаднал в беда. Вероятно екипажът щеше да изостави кораба и да се спасява, а туземците пък щяха да се сдобият с богата плячка. Когато пристигнаха, мъжете останаха разочаровани, но все пак се зарадваха на дребните предмети, които Джак взе от превозвания товар и им подхвърли. Тяхната компания беше добре дошла и поне сега екипажът имаше възможност да напусне шхуната и да се придвижи до брега, ако се наложеше да зарежат платнохода и да го потопят.

Късно следобед се появи полицейска яхта с полицейски инспектор от Порт Морсби на борда. Той беше чул за произшествието и беше дошъл да помогне да изтеглят силно повредената шхуна до залива. Джак попита дали са намерили Виктория, но инспекторът поклати глава.

— Съжалявам, приятелю — отвърна той. — Скоро ще пратим два аероплана, за да претърсят района. Самолетите могат да покрият много по-големи площи от корабите.

Полицаят беше прав, но Джак беше обзет от чувство на безсилие, задето не бяха предприети незабавни действия, за да бъде открита жена му.

— Господарю Джак — каза притеснено Момис. — Местните май са намерили твоята госпожа.

— Къде? — попита Джак и сграбчи Момис за счупената ръка, което накара островитянинът да подскочи от болка.

— Ето там — отвърна младежът и направи болезнена гримаса, след което Джак го пусна.

Джак и инспекторът едновременно се обърнаха по посока на малката пирога, в която бавно гребяха двама туземци. Между двамата той забеляза трети човек, който лежеше на дъното. Джак веднага позна лицето на съпругата си, което беше восъчнобледо. И в същия миг разбра, че е мъртва.