Питър Уот
Едем (26)

25.

В плантацията ги посрещна местно момче с традиционна за неговото племе препаска и с мачете в ръката.

— Кой си ти? — попита то.

— Маста Лукас Кели — отвърна Лукас и се усмихна, след като разпозна в момчето порасналия син на Дадемо. — Не ме ли позна, Раби?

Младежът се вгледа в него и се усмихна.

— Ти ли си, маста Лукас. Аз мислил, че ти мъртъв. Аз мислил ти убит зад океана.

— Не съм мъртъв, само понякога така се чувствам. Дойдох при маста Паул.

— Аз наглеждал къщата и дърветата на господаря — отвърна Раби и изпъчи гърди. — Не дава на канаки да припарват до къщата.

Лукас забеляза, че младежът се загледа в Меган.

— Това е моята жена, госпожица Меган — представи я.

— Приятно ми е, госпожице — каза той. — Добре, че вие тук. Мой име Раби.

— Приятно ми е, Раби — отвърна Меган и протегна ръка, но той я прие предпазливо.

Лукас каза на Раби, че иска да огледа наоколо, и младежът ги поведе към къщата с нейния ламаринен покрив и широки веранди. Той отвори тънката мрежеста врата, която изскърца с ръждясалите си панти, и Лукас и Меган се озоваха в жилището на семейство Ман. Макар и всичко да беше потънало в прах, Лукас с изненада установи, че къщата и вещите в нея са непокътнати въпреки отсъствието на собствениците. Раби доста добре се беше справил с опазването на имуществото на господаря му.

— В място всичко точно, маста Лукас — каза Раби и той го похвали за добрата работа.

— Аз и моята госпожица ще се оправим — рече Лукас. — Утре сутринта ще си тръгнем. Мога да купя от теб риба, ако имаш.

— Аз хванал днес голям риба. За вас риба подарък.

— Благодаря ти, Раби. Ще кажа на твоя маста, когато се върне, да ти вдигне надницата като награда за добрата ти служба.

Раби засия.

— Ще отида да взема риба за вас — изрече и излезе.

— Как ме представи пред Раби? — попита Меган и го хвана за ръката. — Аз не говоря на техния развален английски, но ми се стори, че чух нещо като „моята жена“.

Лукас я погледна глуповато.

— Казах му, че си ми приятелка. Така най-лесно можах да оправдая присъствието ти тук.

— Такава ли съм наистина?

— Каква?

— Твоя жена?

— Това е въпрос, чийто отговор знаеш само ти — отвърна той и се усмихна. — Що се отнася до мен, аз вече знам какви чувства изпитвам към теб.

— Мисля да отида да поплувам в онзи чудесен залив, който забелязах на идване — рече Меган, умишлено сменяйки темата. — Надявам се, че си си взел бански, защото аз нося моя. Та къде казваш е стаята ми?

— Може би ще се настаниш в спалнята на чичо Паул и леля Карин. Ела да ти я покажа.

Лукас въведе Меган в голяма стая с голямо двойно легло и мрежа против комари. Момичето веднага свали от леглото чаршафите и потърси в гардероба чисти. Той я остави сама и отиде да потърси някои неща, които щяха да са им необходими.

След броени минути Меган дойде при него в дневната с бански костюм и шапка за плуване. Лукас подсвирна при вида й. Той самият вече си беше обул банския.

— Който стигне последен на плажа, ще трябва да сготви вечерята — каза и я остави да тръгне първа.

Те изтичаха до плажа, като Меган първа нагази във водата.

— Ти ще готвиш! — провикна се тя и се потопи блажено във водата на тропическия залив.

— Точно за това си мечтаех — измърмори той и се хвърли върху нея.

Тя бързо се отмести настрани и Лукас се пльосна по лице във водата. В продължение на час двамата си играха като малки деца, после плуваха до пясъчния насип недалеч от тях, където водата им беше до кръста. Щом стигнаха, те погледнаха към кокосовите палми, които нежно се поклащаха на следобедния бриз. В този момент Лукас взе Меган в обятията си и я целуна. Този път тя не се възпротиви, а отвърна на страстта му със страст. Двамата останаха прегърнати, докато тя изведнъж не се изскубна.

— Да се състезаваме до брега — задъхано каза. — Който стигне последен, ще запали огъня.

Лукас беше този, който трябваше да обикаля из палмите и да търси изсъхнали клонки за подпалка. Той влезе за малко в къщата и се върна минута по-късно с кошница, старо войнишко одеяло и голяма коралова риба, която Раби беше оставил за тях в кухнята. Меган беше свалила плувната си шапка и косите й се спускаха върху раменете. Тя вече беше запалила огъня, а Лукас се зае да приготвя рибата по традиционния за народа на Папуа начин. Уви рибата в листа от бананово дърво и я постави върху въглените заедно с плодове от местно тропическо растение, които приличаха на гулия. От кошницата извади бутилка червено вино.

— Никой не иска да пие от тия жабарски напитки — каза намръщено. — Бих предпочел бира, но не можах да намеря. Дано виното да ти хареса.

Меган се протегна като котка до огъня.

— По една случайност аз съм отгледана с вино. Баща ми служи във Франция през последната война и се пристрасти. На всяко ядене пиехме вино. Предимно сотерне и хок.

— Аз пък мисля, че виното едва ли някога ще стане популярно в Австралия — изсумтя той и се зае да отвори бутилката с помощта на парче тел от оградата. След известни усилия тапата излезе и той наля в двете чаши. Меган помириса, след което опита от виното.

— Изборът не е лош за човек, който проповядва против виното — каза.

Лукас също отпи.

— Става, когато няма бира. Да пием този миг да продължи вечно — добави и вдигна чашата си.

— И да се надяваме да не ни се налага отново да опитваме от сандвичите с осолено месо — пошегува се Меган, въздъхна и също вдигна чашата си.

— Не и този път. — Той коленичи и сложи още дърва в огъня. — Този път ще видиш колко добре могат да готвят мъжете Кели.

— Интересна черта от характера на корав мъж като Лукас Кели. Мислех, че си от онези мъже, които смятат, че работата на жената е да ражда деца, да се грижи за къщата и да готви.

— Преди може и да съм бил такъв. Но войната промени всичко. Ние, мъжете би трябвало да изпитваме голямо уважение към жените като теб, които са на фронтовата линия.

— За добро или зло е така. Но едва ли всички мъже са толкова чувствителни като теб.

— Чувствителни? Какво ми е чувствителното?

— Нещо, което ми прави впечатление у теб — замечтано отвърна Меган, стана и отиде при коленичилия до огъня Лукас. После обгърна раменете му и придърпа лицето му към своето. Двамата легнаха на старото войнишко одеяло и целувката им продължи с още по-голяма страст.

— Сигурна ли си в това, което правиш? — попита я задъхано той, докато тя лежеше върху него.

Меган седна и свали банския си, разкривайки малките си твърди гърди. За миг Лукас си помисли, че сънува. Той нежно докосна твърдите й зърна. Тя продължи да се съблича и накрая хвърли банския костюм до огъня. Повече думи не бяха необходими. Лукас бързо смъкна шортите и двамата коленичиха до огъня, загледани един в друг. Той имаше чувството, че се издига на седмото небе, докато двамата се отдадоха един на друг. Ноктите й се впиха в гърба му, но той не усети нищо. Беше се любил с много жени, но за пръв път преживяването беше фантастично и много различно. Знаеше само, че не му се иска това вълшебство да свършва.

Меган потрепери няколко пъти и се отпусна върху гърдите му. Той я придърпа нежно към себе си.

Няколко часа по-късно те отново бяха принудени да ядат сандвичи с осолено месо, тъй като съвсем бяха забравили за рибата. Лежаха голи върху одеялото и тихо си шепнеха любовни слова, докато гледаха към необятното небе, осеяно с безброй звезди.

— Не съм допускал, че изпитваш такива чувства към мен — каза Лукас и въздъхна. — Всеки път избягваше опитите ми да изразя любовта си към теб.

— Ти ме привлече още от самото начало. От мига, в който те видях застанал на верандата на болницата. Но си внушавах, че нищо няма да излезе от това.

— Не те разбирам.

Меган се обърна на една страна.

— Боя се да не те загубя във войната. Вече съм виждала мои приятелки, които изгубиха любимите си. Затова си дадох дума да изчакам края на войната и тогава да се обвържа по-сериозно.

— Значи аз съм причината да нарушиш обета си. Извинявай тогава.

— Сигурно е от виното — отвърна тя, отново се обърна по гръб и се загледа в нощното небе.

— Значи не си имала много връзки преди мен. — Лукас се усмихна, а Меган отново го възседна. Преди слънцето да изгрее отново над Папуа, Лукас Кели вече знаеше, че е влюбен.

 

 

Паул Ман преброи трийсет и четири бомбардировача в небето и внимателно отбеляза координатите на картата. Изпод листата и клоните на тропическата растителност той видя как самолетите се подредиха във формата на кръст. Тези японски бомбардировачи бяха кръстени от американците с кодовото название „Бети“. Паул го знаеше, защото се беше обучавал да ги разпознава от една схема илюстрация, дадена на Ървин Рокман като брегови съгледвач.

— Време е да се връщаме в лагера — каза той на Амайу, който беше коленичил до него, подпрял се на пушката си. Бившият полицай туземец носеше само шорти и патрондаш с едрокалибрени патрони, препасан на гърдите. Той се изправи. Амайу беше висок и едър за човек от племето толаи. Това и високият му интелект му бяха осигурили място в колониалната полиция. Сега той беше ценен кадър за малочислената група на Ървин.

Амайу тръгна отпред. Двамата мъже се движеха тихо и предпазливо, връщайки се в базовия лагер, където се намираше радиопредавателят. Паул вече четвърта седмица живееше с Ървин и неговата група брегови съгледвачи, като с нетърпение чакаше новини и евентуално евакуация от острова. Когато Ървин се разболя от малария, Паул се зае да изпраща в съюзническия щаб в Австралия съобщения за движението на вражески кораби и самолети, използвайки кодовото име на Ървин.

Двамата се бяха сприятелили, тъй като бяха горе-долу на една възраст и имаха боен опит от Първата световна война. Те си даваха сметка, че кратките им радиосеанси не са останали незабелязани от японските свързочници. Съзнаваха също така, че залавянето им е много важно за врага заради щетите, които му нанасяха. Благодарение на тях и на другите брегови съгледвачи в тихоокеанския регион съюзниците успяха да съберат въздушни сили, които да потопят японски десантни кораби, пълни с войници. По този начин те осуетиха намеренията на противника да продължи пробива си на юг. Тази победа не беше голяма, но от ключово значение за американската стратегия на мобилизация на цялата индустрия. Войната, която бреговите съгледвачи водеха, беше изключително опасна, това беше война на отделни смелчаци. Игра на котка и мишка, при която „котката“ разполагаше с много повече сили да преследва и улови „мишката“.

— Паул, стари приятелю — посрещна го Ървин, когато двамата с местния полицай се върнаха в лагера, разположен в дълбоката джунгла. — Чух как негодниците прелетяха над нас. Събра ли някаква информация за тях?

Паул коленичи до Ървин, който лежеше в един хамак, опънат между две дървета.

— Как се чувстваш? — попита го, преди да предаде доклада си по радиостанцията.

— Бил съм и по-добре, но ако имаш информация за предаване, ще стана веднага — отвърна Ървин и се надигна от хамака. Паул видя, че ризата му е мокра от пот. Вероятно беше прекарал още един тежък пристъп на силна треска, последван от обилно потене.

— Преброих трийсет и четири „Бети“ с координати едно деветдесет южно, на ширина десет и четирийсет.

Ървин с усилие се изправи и поклати глава.

— Ще се пооправя, ако хапна и пийна нещо — каза с лека усмивка. — Имам само разстройство, нищо повече.

Паул му помогна да отиде до радиостанцията, скрита под палмови листа. Мъжете трудно можеха да се видят дори и на дневна светлина. Бяха станали много добри в изкуството на маскировката и лагерът им можеше да бъде открит само случайно. Бяха подходили сериозно, за да не могат да ги забележат от въздуха. Тайните контакти, които хората на Ървин поддържаха с някои доверени жители на селата, разположени на километри оттук, им помагаха да научават отрано за приближаването на японските патрули.

Амайу седна на подобния на велосипед апарат и завъртя педалите, за да произведе достатъчно електроенергия за работата на радиостанцията. Ървин предаде съобщението на съюзниците. То беше изпратено в съответния разузнавателен отдел за анализ. Бреговият съгледвач беше изпълнил задачата си.

— Скоро ще трябва да се местим пак — каза той. — Изглежда, положението е сериозно. Докато вие с Амайу бяхте на наблюдателната позиция, Кесанарулу се върна с новината, че японците току-що са вкарали в селото подразделение с численост на рота. Май продължават да ни преследват. Кесанарулу се съмнява, че ще може да продължи да поддържа контакти с местните селяни, ако японците започнат да се държат грубо, което е тяхна практика. Добрата новина е, че той успя да донесе малко прясно свинско месо и ориз.

Паул въздъхна дълбоко. Това щеше да е петото им местене за две седмици. Всяко местене беше съпроводено с изнурителен преход, като всеки от тях носеше части от радиооборудването на гръб. Но радиостанцията беше центърът на тяхната вселена — единствената причина за пребиваването им в тила на врага. Без нея нямаше какво да правят тук.

Паул отиде да си вземе оскъдния багаж: чисти дрехи, револвер и няколко патрона, японска купа за ориз. Ботушите му бяха кърпени на много места и той беше преценил, че след още петнайсет километра ще трябва да ги хвърли. Запасите им бяха малко и по-голямата част от храната си измолваха от местните селяни, които се отнасяха равнодушно — нито със симпатия, нито с враждебност — към разузнавателната група. За местните войната се водеше между европейците и азиатците и ги засягаше само когато японците влизаха в селата им, изнасилваха жените им и убиваха синовете им заради удоволствието да причиняват болка и страдание. В такива случаи те или се примиряваха с окупаторите, или се опитваха да отмъстят. За Ървин и неговата разузнавателна дейност бяха по-полезни хората, които реагираха по втория начин. Досега бреговите съгледвачи имаха късмет и след засадата, в която беше загинал Санди Робинсън, не бяха имали сражения с японците. Смъртта на Санди докара на Паул много безсънни нощи. Той непрекъснато си припомняше как е застрелял младежа, за да го отърве от мъките. Нямаше никакво оправдание за онова, което той все повече виждаше и приемаше като хладнокръвно убийство на невинен човек. Не беше споменал нищо пред Ървин за трагичните обстоятелства и той продължаваше да мисли, че Санди е загинал от японските куршуми.

— Трябва да ти кажа нещо — обърна се Ървин към Паул и седна до него. — Успях да се свържа с военната администрация на Нова Гвинея. Планира се някаква акция за спасяване на момчетата, които продължават да се укриват от японците. Не ти казах досега, защото не исках напразно да се надяваш, но сега вече няма значение. Твърде далече сме от техните места за дебаркиране. Така че ще трябва да останеш с мен, докато положението не се промени.

— Благодаря, че ми каза, Ървин. Но аз едва ли вече съм толкова важен за правителството. Моята мисия беше да проверя на кого може да се има доверие в случай на окупация. Аз обаче се провалих, защото информацията вече е ненужна.

— Тук не си се провалил. Докато аз бях на легло, ти продължи да изпращаш информация в щаба. Може би част от тази информация е помогнала за осуетяването на японските планове. Може би благодарение на нас няколко кораба да са били потопени и пратени на дъното или пък да са били свалени няколко самолета. Кой знае. Така че не си мисли, че си се провали. Ти си голям разузнавач и другар.

Паул се усмихна. Той все още помнеше, когато за пръв път чу австралийската дума „приятел, другар“. Чу я от устата на Джак Кели, когато отново се събраха заедно в Порт Морсби. Първата световна война току-що беше свършила и той беше емигрирал от Германия заедно с Карен, сина си Карл и сестра си Ерика, оставяйки проблемите на Стария свят зад гърба си. Сега ценеше тази дума, изречена от хора като Джак и Ървин, тъй като означаваше признание, приемане в клуба на изключителните, коравите мъже.

— Липсва ми семейството — тихо каза Паул. — Дано Карин и Анжелика са в безопасност в Таунсвил.

— Това жена ти и дъщеря ти ли са?

— Да. Имам и син. Последно чух, че бил изпратен на фронта някъде в Близкия изток. Той е офицер от пехотата.

— Моят син е във военновъздушните сили. За последно чух, че е пилот на изтребител в базата в Дарвин. Каква ирония само — бихме се в последната война, за да не се повтори отново това и децата ни да не преживеят никога подобни ужаси. А какво стана… Сигурен съм, че със семейството ти всичко ще е наред.

— И аз се надявам за твоето.

— Е, време е да се изнасяме оттук, преди малките жълтурковци да са ни открили. — Ървин стана да види как върви развалянето на лагера и събирането на багажа. — Може би ще успееш да се прибереш у дома при жена си и децата си — добави окуражително.

Паул се загледа замислено в приятеля си, който бавно се отдалечи. „Думи, само думи“ — каза си и тежко въздъхна. Все повече губеше надежда, че ще се измъкне от острова жив. Войната беше приела твърде големи мащаби, за да проявят специално внимание към него — копнеещия за семейството си. Австралийците в момента бяха обсебени от една-единствена мисъл — да оцелеят и да не допуснат поробване от японския император.

 

 

Сен тихо каза на Джак Кели за участта на Паул Ман. Джак си беше издействал пропуск за къщата на китаеца благодарение на стар приятел, който участваше в охраната. Като офицер от новата военна администрация на Нова Гвинея той изслуша Джак, който му обясни, че трябва да види Айрис, за да обсъдят с нея въпроса за завещанието.

— Мисля, че тъй като ти си този, който насочи вниманието ни към дейността на Сен, едва ли ще представляваш заплаха за сигурността — каза приятелят му и се облегна назад, дъвчейки замислено дръжката на писалката. Извади от чекмеджето на бюрото си купчина формуляри. — Попълни тези и ги дай на командващия офицер. По-нататък от него зависи дали ще те пуснат да се видиш с тази твоя Айрис — каза служителят и се подписа на формуляра. — Не мога да ти обещая нищо повече.

Взел документа, Джак се качи на един камион, в който имаше запаси за къщата на Сен. Той се изненада, когато видя навсякъде около сградата поставена охрана. Ролята на Сен наистина беше доста важна за изпращането на дезинформация на японците, които изобщо не предполагаха, че техният човек в Морсби е станал двоен агент.

Джак успя да склони младия офицер от армейското разузнаване да му разреши да поговори набързо със Сен. Той беше впечатлен и от още нещо — къщата беше преоборудвана в радиосвързочен център със специални звукоизолирани помещения, в които да работи Сен. Мястото беше оживено, с радиопостове, на които седяха радисти със слушалки на главите, надвесени над апаратите. Те записваха приеманите съобщения и сканираха ефира на определени честоти. Очевидно бяха решили да преместят военното контраразузнаване извън града, на място, безопасно от бомбардировки. Домът на Сен беше идеален за тази цел, тъй като беше разположен в гората и не се набиваше на очи.

В интерес на истината Джак много искаше да види отново стария си приятел и Айрис беше само повод да го направи. Каквото и да беше извършил Сен, той си оставаше човекът, помагал неведнъж на Джак в миналото. Включително му беше помогнал със средства, за да купи първия си кораб, едномачтовия платноход „Ерика-Сара“.

Под бдителния поглед на въоръжения пазач двамата излязоха да се разходят в градината.

— Паул е в Нова Британия и не може да се върне — прошепна Сен.

Джак прикри вълнението си и тихо попита:

— Знаеш ли къде точно се намира?

— Чух дежурният офицер да обсъжда операция за евакуация от южната част на острова. Беше се свързал с брегови съгледвач. Доколкото разбирам, Паул е някъде във вътрешността и не могат да стигнат до него. Но разбрах за спасителната акция, която ще проведе СДНГ, за да измъкнат оцелелите от острова.

— Има ли начин да разбереш къде точно е Паул? — попита Джак с мъка на лицето.

— Боя се, че не — отвърна китаецът и хвърли поглед назад към къщата. — Съвсем случайно дочух разговора с бреговия съгледвач и името на Паул. Изглежда, той изпълнява важна мисия там като помощник на командира на групата брегови съгледвачи.

— Момис е родом от южната част на острова. Може би ако го вземем с нас на „Индипендънс“, той ще може чрез връзките с неговия род да разбере къде е Паул.

— Идеята ти не е добра. Знаеш, че японците затягат обръча около Нова Британия. Ще хвръкнете във въздуха още преди да доближите брега.

Джак се умълча, обмисляйки трудната задача.

— Не мога да оставя Паул да умре — накрая каза той с отчаяние в гласа. — Той ми е като брат.

— Предполагам, че ако някой е способен да извърши подобна акция, това си ти, Джак.

Сен се обърна, за да се върне в къщата. Пазачът им беше дал знак, че времето им е изтекло. Това напомни на китаеца, че той все пак се намира под домашен арест заради извършеното предателство.

— Ще отида да видя Айрис — каза Джак. — Нали под този претекст дойдох.