Питър Уот
Едем (10)

9.

Макар и Карл Ман да се намираше в Йерусалим, ситуацията беше такава, че все едно беше изпратен в тила на противника невъоръжен, без компас и карта и без възможност да си пробие път до своите. Той седеше в малка задушна стая на горния етаж на някаква къща, която, съдейки по гласовете, идващи отдолу, принадлежеше на араби. Мари и Абдул му бяха завързали кърпа на очите и насила го бяха накарали да легне на пода отзад на старата кола, докато наближиха покрайнините на града. Той ясно съзнаваше, че те продължаваха да се отнасят с недоверие към него и със сигурност в момента агентът, назовал се Фриц, проверяваше неговата история.

Два дни го държаха като пленник. Даваха му само вода, малко фурми и хляб — колкото да не умре от глад или от жажда. В стаята имаше само пълна с бълхи рогозка и кофа в ъгъла на помещението, което нямаше и прозорци. Никой не идваше при него, само се чуваха гласовете на мъжете, които разговаряха на арабски на долния етаж.

Карл беше изправен пред трудния въпрос как да действа занапред. Задачата му беше да докладва всичко, което научи за самоличността и местонахождението на агента Карл — най-вероятно немецът, с когото се беше срещнал при пътуването извън Йерусалим. Значи той беше изпълнил това, което искаше от него потайният капитан Федърстоун. Но по време на инструктажите, проведени, преди Карл да се отправи към кафенето в старата част на Йерусалим, Федърстоун не му обясни ясно и конкретно как да се измъкне от ситуация като сегашната. Когато го попита какво следва да направи, щом изпълни мисията си, военноморският офицер само махна с ръка и спокойно отвърна:

— Ние ще се погрижим за това, когато му дойде времето, друже.

Карл прие с известно безпокойство отговора на капитана. Сега обаче започваше да съжалява за това. Как се очакваше от него да изпълни успешно задачата, щом не му беше подсигурена връзка с Федърстоун? Офицерът и неговите шпиони вероятно го бяха отписали, след като той отсъстваше вече повече от двайсет и четири часа. Тези мрачни мисли минаваха през главата на Карл, докато чешеше наболата брада по лицето си. В края на краищата бяха на война и един убит повече или по-малко нищо не означаваше. Щяха просто да го сложат в графата „безследно изчезнал“. Или може би мисията му имаше и продължение, за което Федърстоун не му беше казал? Сега Карл разбираше, че параноята не беше само болестно състояние на невротиците. Нещо в цялата тази работа не се връзваше.

Дървената врата се отвори със скърцане и в стаята влезе Мари. Щом я зърна, Карл се зарадва. Тя отново беше облечена в традиционните одежди на мюсюлманка, но австралиецът веднага разпозна пленителните сини очи.

— Идва с мен — нареди му тя и го подкани с длан.

Вратата се разтвори още и той видя, че Абдул е застанал зад нея. С усилие стана от стола и я последва. Забеляза, че този път Абдул не тръгна зад него, когато тримата се насочиха към стълбите.

На долния етаж до външната врата беше застанал Фриц.

— Искам да ви се извиня за неудобствата, които трябваше да изтърпите тук, лейтенант Хармщорф — каза Фриц. — Трябваше да се уверим, че сте този, за когото се представяте.

Карл въздъхна от облекчение. Поне легендата му беше издържала на проверката, за което основна заслуга имаха капитан Федърстоун и неговата организация, които и да бяха те. Тези хора си бяха свършили работата.

— Значи ли това, че ще ми помогнете да се върна при своите? — попита той.

— Ще ви помогнем. Берлин разреши да ви измъкнем оттук и направи известни приготовления. Искат да ви разпитат за случилото се. Изглежда, за тях сте доста важен.

Карл отново се почувства неловко. Очевидно Федърстоун беше скрил някои неща, отнасящи се до мъртвия немец, за когото Карл се представяше. Фриц като че знаеше много повече за Хармщорф от самия Карл.

— Какви приготовления? — попита австралиецът, възползвайки се от собствената си значимост за Третия райх.

— Една от нашите подводници тази нощ ще се приближи до брега и ще осъществи среща с рибарска лодка. Ще ви качат на борда й.

Сърцето на Карл заби като лудо. Фактът, че германците бяха готови да рискуват цяла подводница под носа на британския флот, говореше за важността на лейтенант Хармщорф от военновъздушните сили, който и да беше той. При тази мисъл го полазиха тръпки. Щом беше толкова важен, без съмнение щяха и да го охраняват зорко, за да не позволят да попадне в ръцете на британците — нещо, което той страшно много желаеше. Отново беше изправен пред мрачно и опасно бъдеще. Със същия успех можеха да го върнат в джунглите на Папуа — сляп, сам и на територията на племената кукукуку. Дори във втория случай имаше по-добри шансове, отколкото ако попаднеше в ръцете на страховитото Гестапо. Поне воините канибали от джунглата убиваха жертвата си веднага, за да изядат главата и тялото й. Те не се занимаваха с изтръгване на нокти и други подобни жестокости, за да извлекат информация от човек, който беше разкрит като предател и шпионин.

— Това е добре — отвърна Карл с престорена радост. — Скоро ще съм си вкъщи, ще пия шнапс и ще вдигам тост за вас и за вашата смелост, проявявана тук, дълбоко във вражеския тил.

— Ако проклетият британски флот не провали плана ни — отвърна на свой ред Фриц. Карл се помоли наум, песимизмът на немеца да е оправдан. — А дотогава ще останете тук с Абдул, Мари и майка й Фатима. Фатима ще ви готви и ще ви храни, за да съберете сили за пътуването. Ще се върна, като се мръкне, за да ви отведа на рибарската лодка. Имате ли някакви въпроси, лейтенант Хармщорф?

— Майката на Мари прави ли щрудели? — опита се да демонстрира приповдигнат дух Карл.

На лицето на Фриц се изписа подобие на усмивка.

— Едва ли — отвърна и тръгна към вратата. — Тя е наполовина китайка, която, доколкото знам, в миналото е живяла сред канибали в Папуа.

Фриц не забеляза мигновеното вълнение, което обзе Карл. Папуа! Ни най-малко не беше очаквал да чуе това име толкова далеч от дома. Споменаването на родината му даде надежда. Ако тази жена наистина беше живяла някога в Папуа, тя може би щеше да изпита съчувствие към него и да му помогне, ако я помолеше и ако се стигнеше дотам.

Разрешиха му да остане на долния етаж и да не се връща в задушната стая горе. Предположи, че се намират някъде в арабската част на Йерусалим, което означаваше, че преобладаваха симпатизантите на Германия. Ако се опиташе да избяга посред бял ден, Абдул щеше да го убие. Единственият изход беше да продължи да играе ролята си и да внуши у арабския си телохранител измамно чувство за сигурност и спокойствие. Докато обмисляше възможностите за бягство, в къщата влезе жена, която беше облечена подобно на Мари. По очите й личеше, че в нея има нещо азиатско — красиви, леко присвити, напомнящи на дебнеща котка. По реакцията на Мари Карл се досети, че това е Фатима — майка на Мари и съпруга на Корсиканеца. Двете заговориха на арабски и на него не му беше необходим преводач, за да разбере, че предмет на разговора е той. Фатима носеше някакъв вързоп и гърне, което остави на масата. Разви вързопа и извади оттам прясно изпечен хляб, парче сирене и буркан с маслини. Карл беше изгладнял.

— Искате ли да ядете, хер Хармщорф? — попита го Фатима на добър немски, но с акцент.

— Да, благодаря — отвърна той. — Прави ми впечатление, че говорите немски с лек английски акцент — добави, докато внимателно наблюдаваше очите на жената, за да види реакцията й. — Къде се научихте да говорите немски?

При този въпрос изражението на Фатима се промени и тя погледна към дъщеря си.

— Не е важно къде съм научила немски — отговори и Карл разбра, че нежеланието й да говори по този въпрос е свързано по някакъв начин с Мари.

— Извинете ме — каза той, докато Фатима отчупи парче от хляба и му го подаде. — Хрумна ми, че може да бъде тема за разговор. През последните няколко дни не съм говорил почти с никого.

Фатима подаде хляб на Мари и на Абдул, който си взе и от сиренето и маслините. Карл не го последва, защото сиренето миришеше на лошо. Каменното гърне беше пълно с вода. Фатима наля от него в метална паница, която взе от единствения рафт в стаята. Карл взе паницата с водата. Сега или никога, реши той и зададе следващия си въпрос:

— Разбрах, че сте живели в Папуа, вярно ли е?

Този път Фатима направо се стресна.

— Откъде разбрахте? — шепнешком попита тя.

— Фриц спомена. — Той се постара да говори колкото се може по-спокойно и непринудено. — Бил съм в тази страна и затова ми се стори странно и любопитно, че една арабка е живяла там.

Фатима притеснено погледна Абдул.

— Абдул говори ли немски? — попита Карл тихо и леко се наведе към Фатима. Разговорът, изглежда, не представляваше интерес нито за Мари, нито за арабина.

— Не — отговори тя, все още притеснена. — Кога сте бил в Папуа?

— А, ъъ… ами през 1938 година. Бях на гости на далечен роднина. Той има плантация в околностите на Порт Морсби. Фамилията му е Ман. Познавате ли ги?

Жената поклати глава.

— Тази фамилия не ми е позната, но навремето и аз живях в околностите на Порт Морсби със сестра ми и зет ми Куонг Ю Сен.

Този път Фатима се изненада от реакцията на немския пилот, който видимо пребледня. Какво ли в думите й беше предизвикало този шок у него?

Карл не можеше да повярва на ушите си.

— Случайно да сте се казвали Айрис? — попита той дрезгаво, но не можа да види шока на Фатима, защото тя бързо закри очите си с булото и се отвърна от него.

Реакцията й обаче беше забелязана от Мари, която каза нещо на арабски. Фатима отговори кратко и сякаш искаше да успокои дъщеря си. После с умоляващ поглед отново се обърна към Карл:

— Откъде научихте името ми?

Карл разбра, че това е повратният момент. Каквото и да кажеше оттук нататък, тази жена или щеше да го спаси, или да го изобличи и да го обрече на смърт.

— Не съм този, за когото ме мислят — тихо изрече той. — Истинското ми име е Карл Ман и преди много години не друг, а баща ми тръгна да ви търси по Флай Ривър. Прати го зет ви Сен, но за нещастие не можа да ви спаси. Някога баща ми беше най-добрият приятел на Джак Кели. Разказвали са ми как О’Лиъри ви е пленил и как ви е изкарал от Папуа насила. Чувал съм също така колко много сте обичали Джордж Спенсър… — Карл се поколеба дали да продължи. Сълзите напираха в очите на Фатима. Тя хвана дланта му.

— Джордж добре ли е? — задавено попита тя.

— За съжаление той не се върна от експедицията в провинция Моробе, на която тръгна заедно с Джак Кели. Беше убит от туземците и по Божията милост никога не разбра за отвличането ви от О’Лиъри.

Фатима вдигна ръце към лицето си и заплака. Събралите се с годините мъка и болка се отприщиха отведнъж. Мари не можа да не забележи, че майка й силно се разстрои, и хвърли гневен поглед към Карл, като в същото време се приближи до нея, за да я утеши. Карл се почувства неудобно, че трагичната вест за гибелта на Джордж трябваше да бъде изречена от неговата уста и че именно той трябваше да причини мъка на жената, за която беше слушал толкова много от разказите на Джак и на баща си. Изведнъж почувства някакво необяснимо спокойствие. Сега беше моментът да се действа. Щеше да се възползва от настъпилата суматоха, за да обезвреди Абдул, който беше въоръжен с пистолет и кинжал.

— Какво каза на майка ми, немска свиньо?! — процеди през зъби на английски Мари.

Докато Абдул продължи да стои в края на стаята, Карл се престори, че не я разбира, и с кисела физиономия сви рамене.

— Съжалявам — каза на немски.

— Какво ти каза този човек, майко? — попита тя плачещата Фатима.

Карл не беше сигурен в дъщерята на Корсиканеца, но, изглежда, до момента Айрис не го беше предала.

— Нищо ми няма — отвърна Фатима на английски. — Хер Хармщорф само ми разказа как е загубил жена си и децата си в тази ужасна война.

Той отново изпита надежда. Не само че Фатима излъга, но с това тя показа, че желае да запази тайната. Мари, изглежда, повярва на майка си и погледна съчувствено Карл.

Фатима избърса очите си, седна на една каменна скамейка до стената и заби очи в земята. Абдул се намръщи и изрече нещо на арабски, но Фатима не му обърна внимание. Карл разбра, че нещата няма да свършат добре. Помощта на тази жена му беше крайно необходима, за да изпрати съобщение до Федърстоун и неговия щаб. Обаче не беше сигурен, че може да разчита на нея. Скоро щеше да се мръкне и щяха да го качат на подводницата. Тогава щеше да е прекалено късно да помага и на себе си, и на мисията. Мисията, която с всеки изминал час придобиваше все по-странен обрат. Карл започваше да си мисли, че още от самото начало той е бил предварително отписан. Дали това наистина беше само мисия за разкриване на шпионска мрежа в Палестина? Или целта в действителност беше съвсем друга? Отговорът на този въпрос щеше да стане ясен в следващите дванайсет часа — ако оживееше до тогава.