Питър Уот
Едем (16)

15.

Разположено в подножието на действащи вулкани, градчето Рабаул познаваше не една и две трагедии за сравнително кратката си история. В края на трийсетте години един от вулканите беше изригнал и едва не беше унищожил града. Малко преди Лукас и Паул да отплават за острова, Рабаул и околностите му бяха разтърсени от поредица силни трусове.

Паул искаше да може да обясни на младежа секретната мисия, с която беше натоварен от австралийското военноморско разузнаване. Паул Ман приемаше с мъка тази си нова роля във втората война в живота си. Неговият син рискуваше да бъде убит заради бившите врагове на баща му. Въпреки това той непрекъснато чуваше хората да си шушукат зад гърба му и дори да го наричат „страхливец“ и „пъзльо“. Беше служил като военен и сега разбираше, че отново беше дошло времето да застане с оръжие в ръка в защита на втората си родина и на семейството си, срещу новопоявилия се безпощаден враг, който беше готов да нападне Папуа. В крайна сметка гузната му съвест го отведе до щаба на военноморското разузнаване и така се стигна до сегашното му пътуване до Нова Британия. Австралийският кралски военноморски флот отдавна беше разбрал огромното стратегическо значение на залива Рабаул и на Паул беше отредена малка, но също толкова важна роля в генералния план за защита на ключовите обекти в случай на война. Но войната беше избухнала внезапно в Пасифика, което налагаше той да изпълни мисията си при възможно най-опасни за него условия.

Паул седеше на щурманската маса и довършваше сутрешното си кафе, докато в същото време се взираше съсредоточено в картата на залива, който се намираше само на няколко часа плаване от тях. Шхуната се полюшваше сред бурните вълни и на небето се бяха скупчили гъсти дъждовни облаци, които заплашваха да изсипят потоп върху тях. Времето беше в унисон с мрачните настроения и мисли на Паул относно неговата мисия и невъзможността да сподели за нея с Лукас, към когото се отнасяше като към роден син. Та ако той не можеше да се довери на Лукас, на Кели, тогава на кого? А може би все пак би могъл… Мислите му бяха прекъснати от вика на Лукас, който беше отвън на палубата:

— Чичо Паул! Ела бързо!

Паул скочи от масата, покрита с навигационни карти, изтича по стъпалата на трапа и изскочи навън. Дясно на борд се виждаше нос Праед. Ман видя какво беше предизвикало реакцията на Лукас. Над бреговата батарея, която охраняваше входа към залива Рабаул, подобно на хищни птици кръжаха и се спускаха на рояци самолети. Далечните тътени на експлозиите и картечната стрелба достигнаха до шхуната.

— Това са японски самолети — отбеляза Паул. — Бедните войници на батареята. Какво ли им е сега? — Той погледна към Лукас, който стоеше на щурвала и наблюдаваше зяпнал от изненада ставащото в далечината. Осъзна, че това бяха първите военни сцени, които младежът виждаше през живота си.

Самолетите се разпръснаха и с нарастващ страх Паул забеляза, че „Индипендънс“ попада точно на маршрута на полета на японските бомбардировачи, които бяха напуснали района на димящите руини и се приближаваха към тях. Страхът му се оправда. Един от самолетите се отдели и се устреми в бръснещ полет към тях, само на метри от морските вълни.

— Завърти руля! — извика Паул. — Наклони я!

Той бързо прецени ситуацията и разбра, че корабът им скоро щеше да се озове под прицела на японския самолет. Фонтаните от пръски пред тях, които се приближаваха към шхуната, потвърдиха опасенията му. Японският пилот, след като видя, че мишената е беззащитна, се приготви да я унищожи с картечен огън.

Лукас изпълни нареждането и голямата шхуна се наклони рязко настрани. Куршумите пронизаха корпуса и палубата, разхвърчаха се трески. Паул почувства как палубата под краката му се разтресе. Инстинктивно залегна, докато Лукас само се приведе и продължи да върти руля. Моряците от екипажа се прикриха зад металните люкове.

Ужасяващото ръмжене на самолетния двигател точно над тях разтърси въздуха. Когато вдигна глава, Лукас видя големите червени кръгове на крилата на самолета. Японският изтребител бомбардировач се извиси към синьото небе и в този миг младежът се сети за пушките в трюма. Не че щяха да са от голяма полза срещу модерния изтребител, но поне щеше да даде достоен отпор, преди да се прости с кораба.

— Май че си отива — каза той задъхано. — Сигурно са му свършили боеприпасите.

Паул също видя как вражеският самолет се устреми във висините по посока на отдалечаващата се формация и кимна. Изтребителите навярно бяха изразходвали целия си боен товар върху първостепенната цел мишена на брега. Вероятно случайно на този пилот му бяха останали малко патрони и снаряди и той беше решил да ги изстреля по появилата се шхуна.

— Някой ранен ли е? — провикна се Лукас и с облекчение установи, че всички са невредими. После се зае да върне шхуната на курса, по който беше поела първоначално.

— Добре се справи — похвали го Паул и сложи длан на рамото му. — Не се изплаши, прояви хладнокръвие.

Младежът съвсем видимо трепереше. Беше пребледнял.

— Помислих си, че сега ще умрем — отвърна с внезапно пресъхнала уста. — Ясно видях пламъците от дулата на оръдията. Дори видях лицето на негодника, когато прелетя над нас. Кълна се, той се усмихваше.

— Имахме късмет. Такава е войната, сега вече знаеш.

— Ти уплаши ли се?

— И още как.

— Поне реагира навреме. Ако не се бяхме наклонили, щеше да ни надупчи като решето от носа до кърмата. Действията ти не бяха на уплашен човек.

— Именно страхът ме накара да взема решение за част от секундата. Не го забравяй никога. Повярвай ми, Лукас, много се уплаших… А сега аз ще проверя какви са пораженията. Ти се заеми с маневрирането в залива. Имаме работа да вършим и се боя, че току-що видяхме само върха на японския меч.

 

 

Лукас маневрира покрай остров Матупи и оттам в залива Симпсън. Докато наближаваха застроената част, дори от палубата забелязаха зловещото затишие в иначе кипящия от движение град. Наскоро изригналият вулкан от околните планини беше покрил голяма част от града със сива прах. След „визитата“ на японските бомбардировачи от разрушените пристани и горящите сгради се стелеше гъст дим до небето. Някога мирното и красиво градче със стари немски колониални сгради изглеждаше смъртно ранено и изтощено.

Паул затъкна в колана си трийсет и осемкалибровия револвер, който Джак му беше дал, събра няколко лични вещи в една кърпа и ги уви във вързоп. Пусна го на земята и каза на Лукас:

— Никой не ни приветства от брега. Пусто е.

— Сигурно са си по къщите, в бомбоубежища или някъде другаде — отвърна младежът, направлявайки „Индипендънс“ към пристана, който отдалеч личеше, че е понесъл разрушения. — Не ми харесва тази работа — добави, докато оглеждаше района на пристанището.

В това време Момис и неговите момчета скочиха на брега, за да привържат шхуната. Групи от кучета — местните мършави песове редом до по-охранените си европейски събратя — бродеха из улиците на Рабаул. Това сякаш беше призрачен град.

Лукас хвърли поглед към пушката, подпряна на перилата. Дано не му се наложеше да прибягва до нея, каза си той.

— Мисля, че трябва да прекратиш мисията си, чичо Паул.

Паул Ман нарами вързопа и колебливо отвърна:

— Длъжен съм да изпълня дадената клетва и обет към онези, които ми се довериха.

— Според мен японците вече са някъде на брега и всички са избягали от града. Скрили са се в буша или горе в планината.

— Ще разбера, като сляза на брега. Няма нужда да оставаш. По-добре отплавай веднага.

— Чичо Паул, не мисли, че ще те изоставим.

— Беше ви платено да ме докарате дотук и вие го направихте. Освен това Германия официално е съюзник на Япония и дори и да ме пленят, аз винаги мога да използвам немския си произход.

— Имам лошото предчувствие, че те няма да си губят времето да те проверяват. Просто ще те застрелят.

Паул разбираше, че Лукас се тревожи за него. Но той беше служил като войник и знаеше също така, че заповедите трябва да се изпълняват.

— Ако видя, че японците са влезли в града, ще се върна с вас. Обещавам. Ако ли не, тогава ще трябва да продължа с мисията си.

— Звучи ми разумно. Ще уважа решението ти, но при първия признак, че тук са се разположили японски части, ще си плюем на петите и ще се изнесем оттук. Искаш ли да дойда с теб, чичо Паул?

— По-добре остани на кораба. Няма да е лошо да накараш Момис и момчетата да имат готовност да отвържат бързо въжетата, ако се наложи спешно да се изтегляме.

 

 

Не целият град беше опустял. В китайския квартал хората продължаваха да се занимават с обичайните си дела. В края на краищата като азиатци те не можеха да разчитат на европейската администрация да им помогне при евакуацията. Единственото, което им оставаше, беше да стоят по местата си, със страх да чакат пристигането на японците и да се успокояват, че ако имат късмет, най-лошото ще им се размине.

В същото време Фуджи Комине беше силно развълнуван. Братята му по оръжие се намираха само на няколко километра оттук, от стратегическото пристанище, сгушило се между вулканите, и скоро щяха да го окупират. Но преди това той имаше да свърши важна работа. Да направи оценка на пораженията от бомбардировката и да разузнае местоположението на военните части. Сега можеше да се движи свободно, тъй като всеки служител от европейската администрация щеше да го сметне за китаец. Единственото му оръжие беше ножът, но и при тези обстоятелства друго едва ли щеше да му е потребно.

Първото място, което избра да разузнае, беше районът на пристана. Важно беше да изпрати на началниците си подробен доклад за състоянието на пристанищните съоръжения. Фуджи тръгна за пристана на залива Симпсън.

 

 

Паул вървеше предпазливо из града от ниски колониални постройки.

— Кой си ти? — чу се глас от една от сградите.

— Паул Ман от Морсби — отвърна той, усещайки, че някой се е прицелил в него.

От един от магазините пристъпи мъж на средна възраст. Той не беше въоръжен, но стискаше дървена щайга със стока.

— Хърб Бойд — представи се той. — Тъкмо затварях магазина си. Имаш ли транспорт?

— Току-що пристигнах с кораб. Какво става тук?

Мъжът остави щайгата на улицата и избърса веждата си. В щайгата имаше шишенца с хинин, чай, пакети захар и други провизии, необходими за оцеляване в буша.

— Съобщиха ни, че японците са на километри от брега и се готвят да стоварят многоброен десант. Твърде много са, за да им се опълчат нашите момчета. Затова всички бягат в планината. Бих ти препоръчал да не стоиш много-много тук.

— Ти имаш ли транспорт? — попита го Паул.

Магазинерът намръщено го погледна.

— Ти шваба ли си? Мислех, че са ви интернирали всичките още през 1940 година.

— Роден съм в Германия, но съм лоялен гражданин на Папуа.

— Няма проблем. — Хърбърт Бойд протегна ръка. — Можеш да дойдеш с мен, друже. Само ми помогни да натоварим багажа и тръгваме. Колата ми е паркирана зад ъгъла.

— Благодаря, приятелю. Трябва само да отида и да кажа на капитана на кораба, който ме докара, че съм добре и с мен всичко ще е наред. Ще му кажа да отплава.

— Не се притеснявай. — Хърбърт се усмихна и вдигна щайгата от земята. — Само се моли приятелчето ти да изкара кораба от залива, преди тук да е довтасал целият японски флот. Ще те чакам зад ъгъла, но не се бави много. Трябва да успеем да се качим в планината, преди да се е стъмнило.

— Няма да се бавя, приятелю — увери го Паул.

 

 

Фуджи се беше вторачил замислено. Не толкова в шхуната, колкото в младия мъж с превръзката на окото, който стоеше на палубата. Макар и да бяха минали доста години, времето не беше заличило от паметта му инцидента, който хвърли позорно клеймо върху баща му. На плажа на плантацията на Ман Фуджи се беше заклел да убие един от виновниците за унижението на баща си. И този човек — Лукас Кели — сега стоеше там, на палубата. Спомените за онзи ден оживяха в съзнанието му с още по-голяма сила. Сега той беше силният на деня. Военноморските сили на неговата държава бяха готови всеки момент да стоварят сънародниците му в Рабаул и в това беше шансът му да си уреди старите сметки.

Само че радостта му бързо секна, когато видя пушката, подпряна на перилото на кораба. А той имаше само нож. Трябваше да се промъкне достатъчно близо до Лукас, за да не му даде възможност да я използва. Фуджи също така забеляза тримата островитяни на шхуната и се досети, че са от екипажа. Те бяха другият проблем за решаване, но с толкова силно желание за мъст като неговото той беше уверен, че ще измисли нещо. До такава степен беше обсебен от шхуната и хората на нея, че не забеляза човека, който се приближаваше към него откъм града.

Паул Ман се намръщи. Този азиатец очевидно наблюдаваше „Индипендънс“. Беше се навел силно, за да не го видят Лукас и момчетата. Сигурно беше някой китаец, който отчаяно много искаше да се махне от острова, като похити „Индипендънс“, помисли си той и извади револвера от кобура.

— Хей, ти, ела тук! — извика и помаха с револвера, за да подчертае сериозността си.

Изненадан, мъжът рязко се извъртя и за миг погледите им се срещнаха.

— Фуджи! — възкликна Паул. Той никога не би забравил младия японец, който донесе смърт в плантацията му и чието име се свързваше по някакъв загадъчен начин и със смъртта на Виктория. Явно и Фуджи го позна. Внезапната, напълно неочаквана среща накара Паул да се вцепени, но японецът бързо се окопити. Той изскочи от скривалището си и побягна на зигзаг, за да избегне евентуалните куршуми от револвера на Паул. Секунди по-късно скочи от пристана и се гмурна във водите на залива.

Паул затаи дъх и стреля по посока на Фуджи, но вече беше късно.

Лукас беше чул вика на Паул и изстрелите. Той грабна пушката и изтича до перилата на шхуната. Видя, че някой на брега бягаше и после скочи от пристана и се гмурна във водата. Лукас потърси чичо си Паул и с облекчение видя, че беше невредим на пристана с револвера в ръка.

— Беше Фуджи Комине — провикна се Паул. — Негодникът избяга и сега е някъде във водата.

Лукас отново насочи вниманието си към мястото, където беше видял Фуджи да се скрива под водата, но освен кръговете на повърхността там нямаше нищо друго. Небето над залива се заоблачи, но долитащият шум не беше от дъжд. Лукас вдигна глава. Самолетите не се виждаха. Паул беше на ръба на пристана и оглеждаше водата, в случай че японецът изплуваше.

— Трябва да се махаме оттук, чичо Паул — провикна се младежът и застана на руля, готов спешно да отплава. — Ако не го направим, ще станем лесна плячка за японците.

Ман прибра револвера и затича към „Индипендънс“. Екипажът вече беше избутал кораба от пристана. Той се спря точно на ръба на пристана и метна револвера и кобура на Лукас. В същия миг се появи нисколетящ над вълните японски водосамолет. За щастие на отплаващата шхуна пилотът извършваше оглед на града, а не на пристана. „Без съмнение е разузнавателен полет“ — каза си Паул, вперил поглед в самолета, който се заизкачва нагоре, към гъстите дъждовни облаци. Природата беше благосклонна към тях. Облаците им бяха осигурили надеждно прикритие.

— Чичо Паул — провикна се отново Лукас и взе револвера и кобура от палубата. — Качвай се на борда!

— Няма нужда — отвърна от брега Паул. — Трябва да изпълня своята мисия, а японците още не са окупирали града.

Лукас вдигна револвера и го погледна въпросително.

— По-добре да остане у теб — провикна се Паул.

Лукас сви рамене.

— Ще се видим в кръчмата в Морсби отново — извика младежът, докато корабът се отдалечаваше, навлизайки в облаците. — Обещавам ти.

Последното, което видя, беше самотният мъж, който безстрашно стоеше на ръба на бомбардирания пристан. Лукас си каза, че не бива да го оставя. Но какво можеше да стори? Беше изоставил втория най-важен мъж в живота си, обричайки го на почти сигурна смърт. Болка стегна гърдите му. От очите му потекоха сълзи. Неговият чичо Паул му беше като втори баща. Той и Джак бяха родени в една по-различна епоха — епоха, в която думата „герой“ не беше изпразнена от съдържание. Сякаш една война не беше достатъчна за старите корави воини като Паул Ман и Джак Кели. Никога преди Лукас не се беше чувствал толкова самотен, но се опита да се утеши с думите, които баща му беше изрекъл веднъж на „Индипендънс“, малко след като младежът се беше върнал от Америка: „Този кораб е специален — каза една вечер баща му, седнал под звездното небе. — В него живее душата на Виктория, за да ни води през бурните морета и лошото време. И тя никога няма да ни подведе“. Лукас се надяваше наистина да беше така. Защото някъде в мъглата се спотайваше целият японски флот и той определено нямаше желание да се натъкне на него.

 

 

Паул Ман не се страхуваше от Фуджи Комине. Той се съмняваше, че японецът ще се върне, щом знае, че е въоръжен. Обърна се и тръгна обратно към града, където Хърб Бойд търпеливо го чакаше в колата си. Време беше да се махнат от Рабаул и да тръгнат за планината. А после, след като изпълнеше мисията си, с Божията помощ щеше да се осъществи обещанието на Лукас да пият по бира в кръчмата в Морсби.