Питър Уот
Едем (37)

36.

Дори лекарят, който беше оперирал Лукас Кели, се изненада от бързото му възстановяване. Само за няколко дена Лукас се изправи на крака и дори сядаше под сянката на дървото в градината на болницата. Той съзерцаваше пъстрите и ярки цветове на бугенвилиите и размишляваше за бъдещето си. Бяха му съобщили за потапянето на шхуната и гибелта на целия му екипаж.

— Мислех си дали не можем довечера да прескочим до кръчмата. Само ти и аз.

Лукас вдигна очи — над него се беше надвесил баща му, пъхнал ръце в джобовете на болничния халат.

— Би било чудесно, но още не се чувствам много добре.

Джак седна до него.

— Съвсем случайно сестра Меган Кейн също е свободна тази вечер или поне така чух в отделението.

Лукас неловко се размърда на стола си и Джак долови у него чувство на вина. Явно синът му вече имаше планове и сега не знаеше как да постъпи.

— Няма нищо — каза Джак. — Може пък да ми се удаде случай да седна с нея в градината и да си поговорим. — Джак се ухили. Понякога му доставяше удоволствие да се шегува със сина си. — Мег е само за теб — накрая изрече, за да накара Лукас да захапе стръвта. — Тя има добра душа и виждам колко много те обича. Показва го всеки път, когато е до теб.

— Мислиш ли? Меган не ми е казвала нищо досега. Дори когато… — той се спря по средата на изречението. Не искаше да споделя с баща си за времето, което той и Мег бяха прекарали в плантацията.

Баща му се засмя.

— Загубата на окото ти се е отразила по-зле отколкото си мислех. Ти сигурно си единственият, който не забелязва как тя се държи с теб.

— Доколкото си спомням, май че я поканих на среща, когато ме докараха тук след раняването ми — отвърна Лукас. — Поканих я да отидем на пикник, когато се оправя.

— Тогава по-добре се виж с нея довечера.

Лукас погледна баща си и почувства силна обич, но и силна тъга. Какво щеше да стане, когато двамата оздравееха и се върнеха на служба? Баща му отново щеше да воюва в джунглите западно от Лае. А той самият? Ясен отговор на този въпрос нямаше. Беше изгубил шхуната, но си оставаше редник в СДНГ. Може би баща му щеше да го вземе при себе си, когато се върнеше в частта си. Поне така щеше да го наглежда.

— Какво смешно има? — попита Джак, щом синът му също се засмя.

— Нищо, мина ми една мисъл през главата.

„Ако го наглеждам, рискувам да се лиша и от другото си око“ — помисли си Лукас. Той се развесели. Ходът на войната на Съюзниците срещу Тройната ос засега вещаеше достатъчно мрачно бъдеще.

— Знаеш ли, когато изляза оттук, смятам да отида в Сидни — каза Джак. — Имам да довърша една работа във връзка със завещанието на мой стар приятел.

Лукас го погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Трябва да го направя. Как иначе ще си купя нов кораб, ако нямам пари? Моят стар приятел лорд Спенсър би одобрил тази идея. А и според условията на неговото завещание, когато отида в кантората на „Съливан, Леви и Дъфи“, ще се разпоредя да се погрижат добре за Айрис и дъщеря й.

Лукас се развълнува от решението на баща си. Да отпътува за Сидни означаваше да се изтегли от фронта и от опасностите.

Лукас не беше мислил да си купят нова шхуна. Но Джак отдавна мислеше за това. Душата на Виктория се беше преселила в „Индипендънс“, след като загина. За него сдобиването с нов кораб щеше да покаже на японците, че не могат така лесно да го съсипят и да унищожат живота му. Това беше както начин да държи сина си далеч от ада на джунглите, така и акт на предизвикателство. Джак Кели не беше голям оптимист, че ключовото пристанище в Порт Морсби ще издържи на нападение откъм морето и ще противостои на японския флот. Той се надяваше, че така поне синът му щеше да има гарантирано средство, за да избяга от наближаващата инвазия. Новата шхуна щеше да бъде неговият билет за измъкване от Папуа — и дай боже, за Меган и останалите. Вярно, шхуната не беше много надеждна, нито защитена, но беше по-добре от нищо.

 

 

Бяха минали седмици откакто Кийла и Фуджи поеха в своето бавно и предпазливо морско пътешествие към южния край на Папуа. Той идентифицира района като Милн Бей. Трябваше да продължат на североизток, през островите Тробрианд, ако искаха да достигнат контролираните от японския флот води.

В тези седмици на гребане, плаване и нощуване на брега благодарение на Фуджи те успяваха да заобикалят известните европейски фортове и местни села. Понякога над тях избръмчаваше австралийски или американски самолет, но пилотите ги вземаха за местни туземци и ги оставяха на мира.

В морето се хранеха само с риба. Когато слизаха на брега, те разнообразяваха и без това оскъдното си меню с кокоси. И двамата бяха отслабнали, Фуджи се притесняваше за Кийла, но тя се оказа не по-малко издръжлива от него. Не се оплакваше и беше доволна, че може да бъде с него всяка нощ.

Тъй като Милн Бей беше откъм десния му борд, Фуджи се обнадежди, че ще могат да стигнат до Рабаул или ако имат късмет, да бъдат забелязани и прибрани от някой японски военен кораб, патрулиращ в Соломоново море. Ако това наистина се случеше, какво щеше да стане с Кийла? Той все още беше на служба в имперския флот и трябваше да спазва дисциплината и да изпълнява заповедите на командирите си, на които не им беше до връзката на техен подчинен с местна туземка.

Кийла обърна глава към него и дългата й черна коса падна върху лицето й. Тя се усмихна и отново се загледа във водата. „Наследила е уменията на предците си“ — каза си Фуджи. Тя можеше да определя курса на око, докато на него за целта му беше нужен компас. Ако само можеха сънародниците му да видят колко веща беше тази жена, мрачно си мислеше японският моряк, те нямаше да я смятат за нищо и никакво животинско подобие на човек. За пръв път във военната си кариера Фуджи беше обзет от съмнения за единството и сплотеността на неговата нация. Ами ако той беше повече папуас, отколкото японец и затова разсъждаваше така?

Скоро тропическият бряг се скри зад хоризонта и малката лодка с нейните пътници се озова в необятната шир на Соломоново море.

 

 

Меган заведе двамата си пациенти в стаята си.

— Докторът разреши да ви изпишем и двамата — каза тя. — И той като мен мисли, че ако изкарате още малко в болницата, ще трябва да ви наемем на работа тук или да ви заключим, задето напускате болницата нощно време, а на сутринта лъхате на алкохол.

Меган се постара тонът й да прозвучи ведро и шеговито, но в действителност изпитваше съвсем различни чувства. Беше видяла с очите си заповедта от щаба на СДНГ, по силата на която Лукас трябваше да замине някъде в планините над Лае. Това означаваше, че щеше да влезе в преки сблъсъци с японците в партизанската война за събиране на разузнавателна информация и за задържане на противника на брега, за да не се насочи през проходите в джунглата към Порт Морсби. Единствената й утеха беше, че Джак получи разрешение да се върне в Австралия по неотложни семейни дела. Поне той щеше да е в безопасност за малко.

— Слушам, госпожо — отвърна Лукас и отдаде чест. — Разрешете да ви поканя на среща довечера, преди да отплавам, сестра Кейн.

Тя излезе иззад бюрото, хвана ръката му и го целуна по бузата.

— Имаш ли нещо против да поговоря с баща ти насаме?

Лукас се намръщи, но сви рамене и излезе от кабинета.

— Какво има, Мег? — попита Джак и видя, че е разтревожена.

— Чух, че си уредил да пътуваш със самолет до Австралия — каза Меган. — Значи ще отидеш до летището в Севън Майл.

— Точно така. Днес следобед излитам за Кеърнс.

Тя си пое дълбоко въздух, преди да продължи:

— Преди няколко седмици, когато треската още те измъчваше, имаше посещение.

— Да, един приятел от отделението спомена нещо за някаква американска журналистка — отвърна Джак. — Каза, че била страхотно парче.

— Името й е Елза Щал и е разквартирувана в Севън Майл. Би могъл да я потърсиш, преди да отлетиш за Австралия.

— Но защо, Мег? Ако си спомням добре, тя е американката, която Лукас евакуира заедно с теб от Финшхафен, нали?

На Меган й беше трудно да го погледне в очите. Тя се загледа през прозореца в Лукас, който стоеше в градината и търпеливо чакаше баща си.

— Да, госпожица Щал е същата тази жена — отвърна.

— Да не би синът ми да има нещо с нея? — попита Джак с отбранителен тон.

— Не, не… Бих ти казала повече, но не мисля, че е моя работа да ти обяснявам защо е важно да се срещнеш с госпожица Щал и да поговориш с нея. Ако я намериш и се срещнеш, ще разбереш какво съм имала предвид. Само я намери, и всичко ще ти се изясни.

— Няма ли малко да ми подскажеш? — попита Джак и навъси вежди.

— Съжалявам, ще трябва сам да разбереш.

Той въздъхна. Защо жените все се стремяха да бъдат толкова загадъчни, и то дори за най-простите неща в живота? Какво толкова важно можеше да оправдае подобна мистерия и интрига?

— Добре тогава — отвърна и сви рамене.

— Джак, обещаваш ли, че ще я потърсиш?

— Обещавам. Стига да не попречи на плановете ми да излетя днес следобед.

Меган го погали нежно по лицето и го целуна по челото.

— Погрижете се за това, сержант Кели — каза тя и отстъпи назад. — Бих искала да присъствам на сватбата на сина ви.

— А той знае ли го? — Джак се усмихна.

— Още не. Той не е толкова досетлив като баща си.

— За мен ще е чест да поверя сина си на вашите грижи, сестро. По-добра от теб не би могъл да намери, дори да преброди десет пъти света.

Меган нежно стисна ръката му.

— Е, тогава няма да ви задържам, защото подозирам, че първата ви спирка оттук ще е в кръчмата.

Джак се ухили и потвърди предположението й.

— Доскоро, девойче — каза, сложи си шапката на главата и излезе навън.

— За какво беше цялата тази работа? — попита го Лукас.

— Нищо особено — отвърна баща му и двамата тръгнаха към хотела. — Само някакви планове за сватба.

— Чия сватба?

— Засега още ничия.

Лукас сбърчи чело. Тук ставаше нещо странно, а баща му се шегуваше.