Питър Уот
Едем (41)

40.

Чакането винаги беше най-неприятната част. Капитан Карл Ман беше разположил екипа си от осем души на позиции за засада по протежение на виещата се пътека, която водеше към покритите с джунгли върхове западно от Лае. Той беше избрал това място за засадата, след като преди това проведоха подробно разузнаване на терена. Мястото беше само на три километра от японския лагер, който буквално се намираше под носа им. Сега оставаше само да чакат японския камион, който според разузнавателните им източници трябваше да тръгне днес за лагера. Камионът щеше да превозва отделение войници за усилване на поста, който врагът беше създал като изнесена напред база за операциите срещу австралийските сили, действащи в планините.

Това беше първата акция на Карл срещу японците. Той беше действал успешно в продължение на три месеца заедно със СДНГ при малки рейдове и засади.

Акциите на принципа „удряй бързо и бягай“ на местата, където командосите бяха най-малко очаквани, принуждаваше врага да разгръща по-многобройни войски с единствената цел да охраняват територията срещу диверсии по линиите за снабдяване в долината Маркъм Вали. В резултат на това бойният дух на японците вече не беше толкова висок. Карл разбираше добре стратегията на партизанския бой и на тактиката на забавяне, която караше противника да ангажира многочислени сили във войната без фронт. Японското върховно командване реагираше с гняв на тази необходимост, тъй като би предпочело да изпрати тези войници да се бият с американците на Соломоновите острови.

— Чух, че сте били патрулен полицай тук преди войната — прошепна ефрейторът от СДНГ, който им служеше за водач, за да разнообрази монотонното чакане.

— Вярно е — отвърна Карл, без да изпуска от очи пътя. Беше напрегнал слуха си, за да чуе шума на двигателя на камиона, докато лежеше по корем в гъстата растителност. — Патрулирах предимно в планините, като тръгвах от Маунт Хейгън.

Ефрейторът беше млад, нямаше още трийсет и говореше като образован човек.

— Питах се защо досега не съм ви виждал тук. Аз бях с Бърнс Филип в Морсби.

— Значи сигурно си познавал родителите ми. Паул и Карин Ман.

— Трябваше да се сетя по името ви! — рече ефрейторът и се намести по-удобно. — Познавах баща ви, защото идваше при нас. Добър човек за герм… — Ефрейторът внезапно млъкна, тъй като осъзна, че думите му могат да прозвучат като обида за германската нация, но Карл само се ухили на смущението му.

— Ето виж мен — един добър германец, сражаващ се с японците — каза той.

— Извинете, сър. Не исках да ви обидя.

— Не съм се обидил, ефрейтор. Би трябвало да познаваш и Джак Кели. Предполагам, че е във вашата тайфа някъде в този район.

— Сержант Джак Кели ли?

— Същият трябва да е. Знаеш ли къде е той сега?

— Последно чух, че сержант Кели е умрял от малария преди около две седмици. Той беше много добър войник и всички го харесвахме.

Карл затвори очи. „Не и Джак“ — помисли си. Проклетата война му беше отнела почти всички обичани от него хора. Първо Виктория, после собствения му баща, после Лукас беше обявен за безследно изчезнал и сега научаваше, че войната е отнела живота и на Джак. Той вече не изпитваше тъга, а страшна празнота.

Тънката нишка, опъната в джунглата, потрепна — един от хората на Карл, разположил се надолу по пътя, предупреждаваше, че нещо е влязло в капана на засадата. Той отвори очи и остави настрана мисълта за загубата на Джак Кели. Вдигна ръка и разчетът на картечницата „Брен“ насочи вниманието си към него. Те дадоха знак, че са разбрали сигнала. Картечарят подпря приклада на картечницата в рамото си и я насочи към завоя. Карл усещаше напрежението на подчинените си, разположили се по пътя, когато те се ослушаха, за да чуят приближаването на камиона. Ефрейторът беше застанал нащрек като ловно куче. Накрая до тях достигна измъченото бучене на камиона, който изкачваше стръмния участък от неравния път. Карл свали предпазителя на своя картечен пистолет „Томпсън“.

След броени минути камионът се появи на петдесет метра от командосите. Карл се увери, че разузнаването не ги е подвело. Отзад камионът беше пълен с дузина войници, подпрели пушките между краката, седнали на пейките, без да подозират нищо. Съгласно предварителния план за засадата пръв трябваше да открие огън картечарят. Карл вдигна ръка и картечницата тутакси оживя, засипвайки камиона и пътниците в него със смъртоносен ураган от куршуми.

Карл видя как куршумите пръснаха предното стъкло и камионът се отклони и излезе от пътя. От машината се разпръснаха хора, отчаяно търсейки прикритие. Към огъня от „Брена“ се присъединиха и останалите от екипа на Карл. Пушките и автоматите сееха смърт и косяха наред войниците, които само преди няколко секунди си бяха бъбрили за семействата, очакващи ги вкъщи, или за местата, които си заслужаваше да посетят в свободното от служба време. Но те почти нямаше къде да се прикрият, тъй като Карл беше планирал засадата добре. Той се прицели в един от японските войници, който се опитваше да се скрие зад камиона. Натисна спусъка и пръстта около японеца избухна на фонтанчета. Наруга оръжието за неговата неточност на дълги разстояния. Изведнъж японският войник изпусна пушката си и падна на земята. Добре поне, че някой от неговите командоси го беше застрелял. Отдясно на Карл се разнесе вик „Граната!“ и към камиона по дъгообразна траектория полетя една лимонка. Гранатата избухна сред трима войници, които се канеха да открият ответен огън по хората на Карл. Осколките съсякоха телата им, а взривната вълна ги отхвърли настрани. Двама загинаха моментално, а третият седна на земята и закри лицето си с длани. През пръстите му течеше кръв.

Попадналите в засадата мъже нямаха почти никаква надежда за оцеляване в хитро премислената зона на засадата и когато Карл със задоволство си отбеляза, че те бяха ликвидирали всякаква съпротива, той взе свирката и изсвири сигнал за спиране на стрелбата. Сигналът достигна до подчинените му и дисциплинираният отряд едновременно спря огъня. Тишината, която последва оглушителната канонада, винаги действаше на Карл разконцентриращо. Впечатлението беше такова, че сякаш чакаха да видят какво ще стане. Единственото, което достигна до него, беше пищенето в ушите му и стоновете на ранените долу на пътя. Когато огледа телата, проснати на земята до камиона, той видя, че японският войник продължаваше да седи и да стиска лицето си с длани, плачейки от отчаяние. Карл даде сигнал на картечаря, който се прицели в ранения. С леко натискане на спусъка той изпрати един откос от девет куршума по японеца. Раненият се просна по гръб и краката му потрепериха няколко пъти в предсмъртен гърч. Карл изчака само няколко минути, тъй като местният японски гарнизон вече със сигурност беше вдигнат по тревога — или защото беше чул стрелбата, или защото камионът с подкрепленията се беше забавил. Той беше постигнал целта си и сега беше време да се изтеглят, преди противникът да реагира, като изпрати многобройни сили срещу малкия разузнавателно-диверсионен патрул. По негов сигнал командосите се събраха на уречения сборен пункт, разположен доста навътре в джунглата и отдалечен от мястото на засадата. Взеха раниците си и тръгнаха в колона бързо и безшумно далеч от зоната на засадата.

През следващите няколко дни Карл водеше своите уморени мъже обратно в базовия им лагер в джунглите. Щом пристигнаха там, той изготви своя доклад. Дотук не беше изгубил нито един човек в битка, помисли си, застанал в полумрака на гъстата джунгла, до малката палатка, в която се помещаваше радиостанцията им. Когато написаният доклад беше предаден от радиста като кодирано съобщение в Порт Морсби, Карл се замисли за превратностите на войната. Той може и да беше опазил всичките си хора, но беше безсилен да защити баща си, Джак и Лукас Кели.

Радистът се наведе напрегнат над пулта, предаде сигнала по морзовия код и заедно с капитан Ман зачака отговора на съобщението. Ответното съобщение с точки и тирета пристигна няколко минути по-късно и радистът го разшифрова.

— Те ни поздравяват за добре свършената работа, сър — каза и подаде листа с разшифрованото съобщение на Карл.

— Благодаря ти, Спарки.

Карл прочете съобщението и се изненада, че го викат на сбор в района на Морсби. Заповедта гласеше да се върне в стария си батальон, който беше пристигнал в Папуа. Той можеше само да предположи, че го викат заради знанията и уменията му, които трябваше да предаде на войниците от батальона, преди да влязат в бой с противник, който беше далеч по-безмилостен и жесток от всички, с които се бяха сблъсквали досега. Карл прие със смесени чувства завръщането си. Тук той буквално беше господарят с малка армия от корави, калени в битките мъже, изпълнени с решителност и воля за победа. Щом искаха да го върнат, значи така бяха преценили. Някога Карл беше непринуден младеж с ярка усмивка и заразителен смях, но войната го беше променила. Сега беше воинът, какъвто Федърстоун винаги беше искал да има, пионка в грандиозния план, който разузнаването предвиждаше за следвоенния свят.

— Имате поща, сър — каза радистът, порови се в сандък от патрони и извади от него три плика с петна от джунглата. — Дойдоха с последната снабдителна пратка от Морсби.

Карл взе писмата и видя, че едното беше от майка му, а другото — от сестра му. Третото обаче го озадачи. Всяко писмо на фронта, далеч от родния дом, беше по-ценно и от куршуми за войниците. Той прочете надписа на плика и се усмихна широко.

— От вашата дама ли е, сър? — попита радистът.

— Мисля, че да — отвърна Карл и се отдалечи на няколко крачки, седна и внимателно отвори писмото от Мари. То беше с дата отпреди един месец.

„Мон шери“ — обръщаше се тя към него и тези две думи накараха Карл да се почувства така, сякаш не беше в джунглата, обграден от опасния противник. Зачете следващите подредени и точни думи:

Много пъти ми се е искало да бяхме прекарали повече време заедно. Ти си мъжът, който съдбата ми предопредели да срещна, макар и да не знам защо и да не мога ясно да разбера чувствата си. Надявам се да отговориш на писмото ми и да споделим мислите си. Непрекъснато мисля за теб и с надежда очаквам да се върнеш жив и здрав при мен.

Мари

Карл прочете писмото три пъти, спирайки се върху всяка дума. После внимателно го сгъна и го постави в горния джоб на униформената си риза, точно над сърцето. Въпреки че писмото беше кратко, то пристигна неочаквано и беше по-важно за него от всичко на света. Той си каза, че на фона на тъгата и мъката, които го бяха сполетели през войната, му се случи едно малко щастие.

Карл си изпроси няколко листа хартия от радиста и написа отговор.

В следващите месеци писмата на Мари го намираха на най-отдалечените места в джунглата и между тях постепенно се зародиха силна страст и копнеж един по друг.