Питър Уот
Едем (12)

11.

„Иншаллах — ако е рекъл Бог.“ Тази фраза беше трайно навлязла в ежедневието на Айрис. Пак Бог беше накарал миналото й отново да изплува. Приемането на исляма й беше помогнало по-лесно да понася трудния и самотен живот в земя, в която хората вярваха, че жизненият им път се предопределя от някое по-висше създание. Бог неслучайно беше пратил този младеж да дойде чак от Папуа и да прекоси хиляди километри. Имаше някаква причина. Но каква причина? За онази тропическа страна тя беше мъртва. Мъртва като мъжа, когото беше обичала в младостта си. Тя стоеше пред каменната къща, в която държаха Карл, и в сянката на тясната уличка се мъчеше да схване ролята, която Бог й беше отредил.

От онзи ужасен ден, в който беше напуснала бреговете на Папуа в кораба на арабски търговци на роби, се бяха случили толкова много неща. Беше принудена да бъде робиня на Пиер в контролираната от френските колониални власти Северна Африка. Добре поне, че беше срещнала в корсикански бар онзи висок и красив легионер от Германия. Той внесе малко щастие в тежкия й живот. Волфганг беше нежен и интелигентен младеж, който се отнасяше мило и учтиво с Фатима. Тогава тя още се казваше Айрис. С времето между двамата пламна любов, която доведе до раждането на Мари. Но за нещастие Волфганг беше убит в някакво улично сбиване. И двамата мъже, които беше обичала силно, загинаха от насилствена смърт. Такава беше Божията воля.

Когато Пиер разбра, че Мари не е негова дъщеря, побесня. Айрис се уплаши, че ще ги убие и двете. Той обаче постепенно прие Мари като свое дете — и само от време навреме избухваше и се отричаше от нея. Фатима никога не каза на дъщеря си кой е истинският й баща. По-лесно й беше да продължи да живее с Пиер по този начин. А и само така можеше да предпази дъщеря си от жестокия и брутален нрав на този човек.

Фатима не знаеше кой е Паул Ман, но познаваше Джак Кели. Навремето той беше най-добрият приятел на Джордж — нейния годеник. Джордж му имаше пълно доверие. Ако този млад австралиец от немски произход беше близък с Джак Кели, тогава по-скоро беше добър човек, разсъждаваше Фатима. Той обаче беше враг и представянето му за немски пилот, опитващ се да избяга в Германия през Палестина, можеше да изложи на опасност нея, дъщеря й и останалите им сподвижници. Това в крайна сметка щеше да доведе до разстрела им от британски наказателен взвод. Разбира се, Аллах беше милостив и нямаше да позволи правоверна да загине по такъв ужасен начин от ръцете на неверници. Нещо обаче я караше да се съмнява, че Карл Ман се е появил в живота й именно поради тази причина. Време беше да влезе вътре и тайно от другите да продължат започнатия разговор. Щяха да говорят на немски, за да не могат нито дъщеря й, нито Абдул да ги разберат. При все това трябваше да внимават много, за да не ги разкрият.

— Доколкото имам впечатления от разказите на чичо Джак, Джордж Спенсър е бил британски аристократ — тихо каза Карл, стараейки се да запази спокойствие.

— Ако се върнете в Австралия и успеете да потвърдите самоличността си, вие и Джак ще получите богатството, което лорд Спенсър е завещал на двама ви. Но в завещанието му е имало условие, като приемате завещаното, да се подпишете и двамата. Не знам какво е искал да постигне с това, но чичо Джак предполага, че така Джордж е искал приятелят му да се грижи за вас, ако нещо се случи с него.

Фатима слушаше с вълнение, докато младежът продължаваше да разказва за Папуа. Колкото повече слушаше, толкова по-осезаем ставаше ароматът на жасмина в спомените й.

— Защо сътрудничите на нацистите? — попита я той.

— Не сътруднича. Съпругът ми е лоялен на Петен и неговото правителство във Виши.

— Много французи се борят за освобождението от нацистка окупация на Франция. Не е задължително да бъдете лоялни към една несправедлива кауза.

Като се вгледа в очите й, Карл долови болката в душата на тази жена. Също така усети и искрата надежда, която беше запалена от разказите му за Папуа. Може би щеше да успее да я приобщи на своя страна.

— Съжалявам, хер Ман, но дъщеря ми е най-ценното ми нещо в този живот — накрая отвърна Фатима. — Няма да рискувам живота й за нищо на света.

— Ами ако ви помогна да се измъкнете от Палестина и да се върнете в Австралия? — не се предаваше Карл. Той не си представяше как би могъл да осъществи подобно нещо при сегашните обстоятелства, но не можеше да предложи нищо друго. — Там ще получите богатство, с което ще направите по-добър не само вашия живот, но и този на Мари. Тя е млада и красива и на нея всичко тепърва предстои. Наистина ли вярвате, че тук ще е по-добре за нея? — Айрис се замисли върху думите му. Явно обаче доста се страхуваше, защото накрая отхвърли предложението му. — Необходимо е само да отидете до хотел „Цар Давид“ и да потърсите капитан Федърстоун. Кажете му къде се намирам и какви са плановете на Фриц за мен. Обещавам ви, че двете с дъщеря ви ще бъдете взети под защита и в крайна сметка ще ви бъде разрешено да заминете за Австралия.

— Предложението ти е много изкушаващо. Питах се дали Аллах не те е изпратил тук, за да ни върне и двете в Папуа при моето семейство. Но трябва също така да взема предвид гнева на съпруга ми и факта, че сега вярвам в Пророка. Сега това място е най-подходящо за мен.

Карл беше обзет от отчаяние. Абдул продължаваше да стои наблизо и да го пази, докато дойде Фриц, за да го качи на подводницата. Австралийският офицер, разбира се, си даваше сметка, че местоположението на немската подводница само по себе си беше доста ценна разузнавателна информация. Страховитите стоманени морски акули бяха нанесли внушителни поражения на товарните кораби, прекосяващи Атлантика. Дори имаше опасност да накарат обсадената островна Британия да капитулира, тъй като тонажът на потопените морски доставки от оръжия и запаси далеч надхвърляше възможностите на Америка да възстанови загубите. Засега Великобритания губеше войната в ледените води на Атлантическия океан и съобщението за немската подводница, изпратено до Федърстоун, щеше да изиграе решаваща роля за хода на сраженията. Във всички случаи от стратегическа гледна точка не беше по-маловажно от превземането на френския форт в Сирия. Така Карл беше обсебен от мисълта, че да изпрати координатите на подводницата до щаба на Федърстоун беше по-важна цел, отколкото да запази живота си. В края на краищата той беше войник и беше подготвен да поема подобни рискове. Поне целта си заслужаваше.

— Бих могла да ти помогна да се измъкнеш оттук — каза Айрис. — Ще намеря някакво оправдание и ще отвлека вниманието на Абдул.

Карл се зарадва. Ако не друго, тя поне нямаше да го предаде и да издаде истинската му самоличност.

— Много бих искал да се махна оттук, но съм военен на служба на Негово величество и съм длъжен да изпълня дълга си. Имам нужда от помощта ви — да отидете в хотела и да потърсите капитан Федърстоун. Кажете му, че знаете къде съм и че довечера ще бъда прибран от подводница. Това е.

Айрис не отговори нищо, но в ума й се зароди рискован план. Тя се обърна, тръгна към Абдул и му каза нещо на арабски. Той се разгневи и погледна сърдито към Карл. После с бързи крачки се приближи и го удари по главата с дръжката на пистолета. Пред очите на младежа сякаш блеснаха множество звезди. Той обаче успя да се задържи на краката си. Без да го погледне повече, Айрис мълчаливо излезе от стаята. Олюлявайки се на краката си, австралиецът почувства, че силите го напускат от отчаяние. Каквото и да беше казала тази жена, той не беше очаквал подобна развръзка. Хлябът и маслините, които беше погълнал, се разбунтуваха в стомаха му и той със сетни усилия потисна гаденето. Беше изключено Айрис да му помогне. Не му оставаше нищо друго, освен да търси начин за бягство. Но Абдул го наблюдаваше по-строго от всякога, готов да дръпне спусъка на пистолета.

Фриц дойде малко след като се мръкна. Карл стана свидетел на краткия му спор, който проведе с Абдул на арабски.

— Виждам, че Абдул и Фатима добре са се погрижили за вас — каза Фриц с усмивка. — Боя се, че в Берлин ще трябва доста да обяснявате на Гестапо, хер Ман.

Значи все пак го беше предала, тъжно си каза Карл, вперил очи в люгера на Фриц, чиято цев беше насочена към корема му.

— Фатима спомена, че сте поискали от нея да се свърже с капитан Федърстоун — продължи той. — Чувал съм за него. Той работи в британската Служба за специални операции, поради което мога да заключа, че и вие работите за тази служба. Знанията ви за дейността на ССО ви прави ценна плячка, което оправдава риска да ангажирам подводницата да ви прибере. Така че в крайна сметка операцията за изтеглянето ви от Палестина няма да е загуба.

Карл никога не беше чувал за ССО. Поне когато започнеха да го измъчват, той нямаше да издаде нищо важно на Гестапо. Той наруга Федърстоун, който го примами в този потаен свят на интриги и смърт. Беше се записал в австралийската армия, за да се сражава на фронта, да води в бой войниците със своите умения и кураж, а не да бъде част от тази двулична игра. При разузнаването човек можеше да разчита само на късмета, за да оцелее, и сега Карл разбираше, че ще приключи жизнения си път по безславен и мъчителен начин.

Докато Абдул завързваше ръцете му отпред с въже, той не можеше да прогони от ума си мисълта, че беше измамен от жената, която някога баща му се беше опитал да спаси.

Карл беше избутан в тъмната и опустяла по това време на нощта улица. Заради комендантския час повечето хора си бяха по домовете и не смееха да излязат. Докато стоеше между Фриц и Абдул, той се запита как ли възнамеряват да го закарат до брега на морето. Вместо отговор чу в далечината шума на автомобилен двигател. Позна го веднага. Колата спря и на слабата светлина Карл можа да различи лицето на Пиер, седнал зад волана.

Без да кажат нито дума, Абдул и Фриц го натикаха на пода. Абдул седна до него и болезнено допря дулото на пистолета в ребрата му. Карл можеше само да се надява да ги спре някой британски патрул. Шумът на колата по улиците на Йерусалим със сигурност щеше да привлече вниманието. Може би все пак планът на немския агент не беше толкова добре обмислен. Дори и да беше така, дори и да ги спряха, Карл беше мъртвец. Не се изискваше много сила и време, за да дръпнеш спусъка. Утешаваше се с мисълта, че и неговият палач щеше да бъде убит от британските войници. По напрежението в колата се усети, че и неговите похитители си мислят абсолютно същото.

Скоростният лост, който отдавна се нуждаеше от реглаж, мъчително изстена и колата рязко потегли. Карл напрегна слуха си, за да чуе разговора на Фриц и Пиер отпред, но тъй като говореха на френски, той не можа да разбере почти нищо. В училище френският език не му беше от любимите предмети, нито пък латинският. Успя да разбере само, че двамата бяха много разтревожени, защото се излагаха на огромна опасност, за да го закарат до брега.

След около час каране извън града те стигнаха морето. Карл усети солената миризма на въздуха и чу нежните плясъци на средиземноморските вълни.

Абдул го подкани с пистолета да излезе. Карл се подчини и когато се изправи до колата, раздвижи крака. Отново му хрумна да се опита да избяга, но със завързани ръце нямаше да стигне далеч.

— Тръгвай — заповяда му Фриц.

Карл се препъна в тъмното, но Фриц го хвана и го изправи.

— С радост бих те застрелял още сега — процеди през зъби немецът. — За мен ти си предател и изменник на Отечеството, в което по всичко личи си се родил. Още си жив само защото знаеш за ССО.

Карл се запита дали не може още сега да накара немеца да го застреля, за да не попадне в ръцете на Гестапо. Вече си представяше как го вкарват в мрачна и влажна килия в Берлин, как кръвта му изтича, докато той крещи от болка и издава и малкото, което знае. Но едва ли Фриц би му направил тази услуга и би го отървал от мъките още сега.

Закараха го до брега на морето, където леко се поклащаше малка открита рибарска лодка с една мачта. Единственият фенер на кърмата осветяваше безлунната нощ. В лодката имаше двама мъже, облечени като араби. На дъното бяха захвърлени рибарски мрежи. Карл беше заставен да се качи в лодката и нечии силни ръце го притиснаха надолу, за да коленичи. Фриц изрече нещо и върху Карл хвърлиха рибарските мрежи. Под тежестта им той се просна по лице на дъното. Удари го силната миризма на риба и катран.

Чу как малкият двигател оживя и лодката отплава в морето. Ако не се лъжеше, Пиер и Абдул бяха останали на брега. Само Фриц и двамата безмълвни членове на екипажа щяха да го придружат до подводницата.

В продължение на около десет минути Карл усещаше вибрацията на мотора. Изведнъж моторът спря и лодката тихо се заклатушка сред вълните. Един от мъжете го издърпа рязко изпод мрежите. Карл вдигна поглед към морето. Зловещата форма на подводницата ясно се открояваше на фона на обсипаното като с брилянти звездно нощно небе. Стоманеният морски звяр се намираше на стотина метра от десния борд на рибарската лодка. На палубата му бързо изтичаха половин дузина мъже, готови да придърпат лодката към тях. За миг на Карл му се стори, че нещо във въздуха проблесна, последвано от свистене. Той добре познаваше този характерен звук. Коленичи на дъното на лодката и се сниши колкото можа.

Мината снаряд експлодира във водата и образувалите се пръски намокриха хората в лодката. По подводницата беше открит огън. Изведнъж мощен лъч на прожектор проряза мрака и се спря върху корпуса на подводницата. Екипажът се втурна към люковете на кулата мостик и подводницата се приготви за спешно потапяне, за да се скрие от изобличаващия лъч и от снарядите. Карл не се поколеба и с всички сили скочи върху Фриц, който не успя да реагира навреме. Карл лесно си проби път до борда на рибарската лодка и се гмурна в мастиленочерните води.

Щом се озова под водата, Карл бързо заплува. Искаше да увеличи дистанцията между себе си и похитителите си. Чу как отново се включи моторът на лодката и тя отплава към прикритието на нощта. Лъчът на прожектора се беше заковал върху подводницата и не последва лодката.

Карл започна да гребе с ръце. Не знаеше колко ще издържи така, със завързани китки, но беше решен да не се дава на смъртта, на грозната самотна смърт, толкова далеч от неговия Едем. Успя да се задържи на повърхността, докато снарядите продължаваха да се сипят около подводницата, която бързо изпразни въздушните резервоари, за да поеме вода и рязко да се гмурне в безопасните морски дълбини. Но след поредния проблясък в мрака последва силна експлозия — знак, че невидимият кораб, обстрелващ подводницата, я беше улучил. Покрай него полетяха парчета метал, докато той се мъчеше да се задържи на повърхността. Карл обаче не беше въодушевен от експлозията. За него това означаваше, че ще се нагълта със солена морска вода. Дали беше по-приятно да умреш от удавяне, отколкото от куршум? Той нямаше намерение да проверява.