Питър Уот
Едем (27)

26.

Когато Джак Кели се върна на пристана на Порт Морсби, трима новонаети от местните жители членове на екипажа товареха провизии на борда на „Индипендънс“. Лукас, гол до кръста и по шорти, контролираше товаренето.

Джак скочи на борда и поздрави сина си, след което му направи знак да го последва долу. Лукас нареди на Момис да поеме контрола върху товаренето и слезе с баща си.

— Имам новини за чичо ти Паул — каза Джак.

— Какви новини? — попита младежът, търсейки в шкафа кърпа, за да избърше потта от челото си.

— Той е жив и се намира някъде на юг в Нова Британия.

— Значи ще бъде евакуиран — с облекчение изрече Лукас. — Слава богу!

— Боя се, че не. Изглежда се намира твърде на юг, за да го вземе спасителният отряд. Японците са затегнали обръча си около острова и последно чух от мои хора от щаба, че единственият кораб, който ще участва в операцията, след като прибере оцелелите, трябва да се насочи към Таунсвил или Кеърнс. Рискът е много голям и южната част на острова е отписана от плана. Паул не може да се измъкне.

Повече думи не бяха нужни. Лукас разбираше, че да си хванат натясно в окупираната от японците Нова Британия, е равносилно на смъртна присъда. Паул Ман не беше млад. Суровите преходи, за да избегнат японските преследвачи, щяха да го изтощят до такава степен, че лесно щеше да допусне грешка, която да му коства живота.

— Какво ще правим? — попита Лукас. Беше сигурен, че баща му вече беше измислил план.

— С теб ще отплаваме за Нова Британия, ще спуснем Момис на брега и той ще разпита хората от неговия род за южната част на острова. После ще отидем да намерим Паул и ще отплаваме за Таунсвил.

— Звучи просто. — Лукас се усмихна иронично. — Най-напред кой ще ти разреши да проведеш толкова опасна мисия? Ти също като мен си на активна военна служба в СДНГ. Не можем да плаваме насам-натам без разрешение.

— Няма да искаме разрешение. Ако поискаме, командирът категорично ще отхвърли мисията като самоубийствена и ще направи всичко, за да ме спре.

— И аз така разсъждавах. Шансовете ни да успеем са много по-малки от вероятността да ни убият.

— Преди много време обещах на Карин, че никога няма да позволя с Паул да се случи нещо лошо — тихо отвърна Джак и погледна през илюминатора към залива на Морсби. — Обещанието ми още е в сила. Освен това знам, че и той би сторил същото за мен. Никой не те кара да идваш с мен.

— Да не мислиш, че няма да дойда? — изрече синът му и поклати глава. — Досега много пъти сме се изправяли срещу съдбата и шансовете не са били на наша страна, но винаги сме побеждавали. Както когато купихме „Ерика-Сара“ преди години.

— Може да е по-добре да останеш този път — каза Джак. — Не знам дали бих могъл да живея с мисълта, че съм те повел към гибел.

— Война е, татко. — Лукас сложи ръка на рамото му. — Двамата имаме по-големи шансове.

Джак се вгледа в лицето на сина си и видя срещу себе си един мрачен, но решителен млад мъж. Това изражение му беше добре познато.

— Мисля си обаче, че на старата красавица ще й трябва по-мощно въоръжение — каза. — Ще отплаваме до двайсет и четири часа. Ще взема разрешение от началника на пристанището и ще се опитам да издействам нещо за защитата на шхуната.

Джак наистина умееше да постига и непостижимото. Върна се привечер с широка усмивка на лицето, която свидетелстваше, че денят му е минал успешно и на чашка с този и онзи важен човек. До шхуната пристигна с джипа на един американски офицер от инженерните войски.

— Лукас — провикна се от пристана. — Кажи на Момис и момчетата да дойдат да ми помогнат.

Младежът си показа главата на палубата и видя, че екипажът вече се събираше. Джак стоеше и пушеше пура, докато хората му разтовариха дървените сандъци от джипа. Лукас се почуди какво ли има вътре.

— Искам да те запозная с моя стар приятел, капитан Мадисън — каза Джак, когато Мадисън се присъедини към тях. — А това е моят помощник-капитан, синът ми Лукас Кели. С капитан Мадисън прекарахме ползотворен ден.

Лукас кимна за поздрав на американеца.

— Приятно ми е — изрече американецът с гърлен акцент. — Твоят старец казва, че преди е имал златна мина тук.

— Вярно е — потвърди младежът.

— Готов ли си да подпишеш тези документи? — попита го капитан Мадисън и извади няколко смачкани листа, които приличаха на нотариален акт. Лукас погледна към баща си, който му намигна.

— Тези книжа за златната мина на татко ли са? — попита Лукас, когато Мадисън му подаде документите.

— Той казва, че са — отвърна американецът. — Понеже жълтите така или иначе скоро ще са тук и ще завземат мината, баща ти се съгласи да ми предаде документите за собственост в замяна на някои неща, които успях да му набавя.

— Тогава за какво са ти?

— Някой ден Чичо Сам ще изрита малките негодници с дръпнати очи чак до Япония. И когато дойде този ден, аз ще стана собственик на златна мина тук, в Нова Гвинея.

— Да, предполагам, че така ще стане — отвърна Лукас, изненадан от оптимизма на американеца. — Щом такава е волята на баща ми, и аз ще подпиша. Но само още един въпрос: откъде знаеш, че документите не са фалшиви?

— Преди войната бях адвокат в Тенеси. Мога да различа един истински от фалшив документ.

Лукас подписа книжата, след което с американеца си стиснаха ръцете. Американецът се качи в джипа и си замина.

— Качвайте всичко на борда — нареди Джак и туземците натовариха сандъците на палубата. По техните лица и по лицето на Лукас се изписа любопитство. Джак хвърли фаса от пурата и с помощта на един лост отвори първия сандък. В сандъка лежеше 50-калиброва картечница с водно охлаждане.

— Гледай каква красота само! — възкликна синът при вида на мощното оръжие. — Откъде е?

— От един свален бомбардировач на янките. — Джак отстъпи назад, за да може и екипажът да зърне далекобойната картечница. — Има и още. — Той отвори следващия сандък, в който бяха наредени два картечни пистолета „Томпсън“, 45-и калибър. Погледът на Лукас светна от видяното и той извади единия от картечните пистолети. Баща му продължи да отваря сандъците. Единият беше пълен с ръчни гранати „Милс“, два пистолета „Браунинг“, 45-и калибър, а другият — с кутии с боеприпаси за оръжията.

— Опитах се да взема и едно четирийсетмилиметрово оръдие „Бофорс“, но капитан Мадисън отказа. Каза, че прекалено се набива на очи. Успях обаче да напипам ето тези. — И той показа някакво странно изглеждащо устройство. — Те се завинтват на цевта на пушката и могат да изстрелват гранати. За заряд се използват халосни патрони. Така пушката се превръща в нещо като минохвъргачка.

— И всичко това успя да вземеш за бедната мина „Хинденбург“? — Лукас се засмя. — Нейните залежи се изчерпаха преди години. Дори книжата за собственост струват повече от нея.

— Документите са си истински — отвърна баща му и запали нова пура. — Освен това човек никога не знае. С техническите чудеса на янките може и да намерят още злато в нея. Ако, разбира се, спечелим войната. Ако ли не, адвокатът си го заслужава. Сигурен съм, че и в Щатите са такива кръвопийци като тук. Дай сега да приберем тези неща в трюма. Щом излезем от залива, ще покажем на Момис и момчетата как да боравят с тях. Доколкото разбрах от думите ти, Момис е станал доста добър с картечницата. Затова си мисля, че заслужава да го назначим за първи картечар на петдесеткалибровата красавица.

Момис реагира на похвалите с усмивка и любовно погледна към голямата картечница. С такова оръжие можеше да очисти целия японски флот и военновъздушните им сили.

— Ще получа разрешение да отплаваме в един през нощта — продължи Джак. — Сега ще се върна в града и ще видя откъде мога да намеря кашон с бира за пътуването. Чичо ти Паул ще е жаден, когато го приберем. Така че не очаквай да се върна преди полунощ. Може би ще ударя по едно-две с момчетата.

Лукас насочи вниманието си към преместването на оръжията в трюма, а баща му слезе на пристана и тръгна към града. Имаше още много работа да се свърши, преди да отплават.

Само на няколко километра от него Елза Щал работеше по първата задача. Провеждаше анкета с войниците от американското инженерно подразделение, разквартирувано на летище „Севън Майл“. Командирът на подразделението й беше разрешил да разпита войниците за мненията им за войната в Пасифика. Войниците бяха запленени от нейната красота и чаровен акцент и бяха откровени — колко много им липсва семейството, приятелката или съпругата. Елза си водеше записки, докато Джийн Фей стоеше настрана и гледаше към пистата и лятната мараня от силното тропическо слънце. Покрай пистата на отделни места бяха поставени зенитни оръдия, чиито дълги цеви стърчаха към небето, а самите оръдия бяха оградени с чували с пясък. Извън пистата, в храстите, лежаха разбитите останки на самолети, поразени от японски изтребители и бомбардировачи. Ниските хълмове в далечината сякаш трептяха от силната горещина. С малко късмет можеше да си издейства да го изпратят в Лондон, където се водеше истинската война, помисли си Джийн. Въпреки че там нощните бомбардировки се бяха превърнали в обичайно явление, поне банята и бутилка хубаво уиски не бяха проблем като тук. Порт Морсби беше на края на света.

— Събрах достатъчно за статията — каза Елза и тръгна по прашната писта, облечена в широк панталон и униформена риза, която не й беше по мярка. Джийн се улови, че зяпа неприлично младата жена, но същото бяха правили и мъжете, при които тя беше стояла досега.

— Говорих с един познат австралиец — каза Джийн и тръгна след нея към колата. — Той е полицейски сержант от Морсби. Казва се Гроувс и служи като свръзка с австралийската армия. Той каза, че познава добре чичо ти и неговото семейство.

Елза се обърна към журналиста.

— Знае ли къде е той сега? — попита го.

— За съжаление леля ти е в Таунсвил, а чичо ти бил пратен с някаква мисия в Рабаул по същото време, когато японците нападнали града. Никой не знае какво е станало с него.

Момичето видимо се разочарова и американският репортер побърза да добави:

— Но имам добри новини за другия човек, за когото ме помоли да проверя — Джак Кели. Сержантът каза, че го видял в Морсби. Бил изпратен от военната си част в отпуск заради болест.

Този път Джийн не можа да разчете изражението на лицето й. Когато стигнаха колата, той хвърли фаса си встрани.

— Твоят сержант знае ли как мога да се срещна с него? — тихо попита тя.

— Разбира се. Ти си пристигнала от Финшхафен с шхуната на сина му. Изглежда, Джак Кели в момента е на шхуната със сина си и двамата са в Морсби.

Елза стисна вратата на колата, за да не припадне от вълнение. Лукас Кели! Тя не знаеше, че фамилията му е Кели, докато плаваха на шхуната. Сега излизаше, че капитанът й е брат!

— Добре ли си? — попита я Джийн.

— Слънцето е доста силно — отвърна тя и се съвзе от вълнението. — Това е всичко — добави и седна на мястото до шофьора.

През целия път обратно към палатката им в подножието на планината тя не пророни дума. Беше потънала в мисли и се питаше дали да се срещне с биологичния си баща.

Джак Кели се върна на пристана в дванайсет и половина през нощта. Беше тъмно и наоколо обикаляха изнервени пазачи.

— Отивам на „Индипендънс“ — каза той на войника, който го спря. Пазачът го позна и го пусна да мине.

Джак тръгна пеша към големите товарни кораби, чиито силуети стърчаха на фона на безлунното небе. Когато стигна до мястото, където стоеше „Индипендънс“, той се вцепени. Шхуната я нямаше.

— Отплава преди около час — каза му пазачът, който изтича при Джак. — Мислех, че знаеш.

Джак поклати глава и изруга. Значи малкият нехранимайко си беше въобразил, че ще може и сам да се справи. „Дявол да те вземе, Лукас! — изръмжа той. — Глупаво момче, така само ще те убият!“