Питър Уот
Едем (15)

14.

Денят Z дойде в Папуа преди Коледа. Денят Z беше кодовото наименование на евакуацията на всички европейски жени и деца от териториите на Папуа и Нова Гвинея, започнала на 18 декември 1941 година. От тях бяха изключени онези жени мисионерки, които сами избраха да останат, както и жените и децата от неевропейски произход.

Паул Ман изпращаше Карин и Анжелика, които отплаваха с парахода „Нептун“ за Кеърнс и Таунсвил. Притежаваха малък имот в Таунсвил и семейството му имаше къде да отседне до пристигането си в Австралия. Внезапно избухналата, но не и неочаквана, война в Пасифика коренно промени живота на всички. Джак, който стоеше до Паул в момента, постъпи като него и двамата облякоха униформите на Стрелците доброволци от Нова Гвинея (СДНГ). На ръкава си Джак носеше сержантски нашивки. През Първата световна той се беше издигнал до капитански чин, но нямаше нищо против да се върне назад в йерархията с чин по-нисък от този, с който се беше сражавал в окопите на Западния фронт. Като боец от СДНГ той имаше запазено място за висш офицер и без колебание се възползва от дадената му възможност. Ако не друго, поне отново щеше да носи униформа и да служи доблестно в редиците на подразделението, комплектувано с местни доброволци за защитата на Папуа и Нова Гвинея. Офицерите и войниците, съставляващи СДНГ, бяха набирани от всички прослойки на колониалното общество на острова: държавни чиновници, златотърсачи, търговци, плантатори и администратори, учени и много други. Ако повечето от тези мъже бяха опитали да се запишат в редовните въоръжени сили на Австралия, те най-вероятно щяха да получат отказ заради възрастта. А толкова много от тези войници и офицери бяха участвали в реални бойни действия преди двайсет години, в Първата световна война. Подразделение от СДНГ беше разположено и в Рабаул заедно с батальона, изпратен от Австралия. Джак на свой ред трябваше да се качи на самолета да отлети от Морсби за Лае, където се дислоцираше неговата част. По всичко личеше, че щеше да мине доста време докато той, синът му и приятелят му Паул Ман се съберяха отново заедно.

— Още не са евакуирали Сен и Айрис — горчиво каза Джак, застанал до приятеля си, и продължи да гледа как корабът излезе от канала, за да отплава от Порт Морсби. — Предполагам, че правителството си има своите съображения, за да ограничи достъпа на китайци до Австралия.

Паул остана на пристана, докато корабът не се превърна в малка точка на хоризонта. Макар че Джак стоеше до приятеля си, той нямаше търпение да се върне в хотела, тъй като пристигналите австралийски войници бяха запълнили бара и заради тях беше трудно човек да си поръча бира.

— Прочетох, че японците са бомбардирали Рабаул — каза Паул и тръгна по пристана обратно към града.

— Много скоро ще дойде редът и на Морсби.

— Въпрос само на време е — съгласи се Джак. — Лукас ще отплава за Рабаул утре. От флота са му дали някаква секретна задача да закара там техен човек със специална мисия.

— Трябва да… Лукас трябва много да внимава — предупреди Паул. — В момента морето е доста опасно място. Както и небето. Японците имат сериозни военновъздушни сили.

— Знаеш ли, никога не съм те питал какво мислиш за участието на японците във войната на страната на твоите сънародници, немците.

— Не бих могъл да се бия срещу моите сънародници, както се бие синът ми. Но японците са друго нещо. Не знам защо Хитлер е решил да сключи пакт с тях.

— Също както подписа пакт със Сталин в Русия. И виж какво стана. Изглежда, договорите на хартия не значат нищо за твоя хер Хитлер.

— Той не е моят Хитлер — сепна се Паул. — Този човек ще унищожи Германия в името на личните си амбиции. Особено след като сега и американците влязоха във войната.

Джак смени темата. Преди войната приятелят му беше изразявал известно възхищение от фюрера, върнал достойнството и самоувереността на неговата нация. Дори завоюването на Франция за него беше съвсем естествен начин за Германия да покори историческия си противник на континента, макар и той да не беше напълно съгласен с окупацията на такива неутрални страни като Холандия, Белгия и Норвегия.

— Ами да отидем тогава да пийнем по едно. Ако искаш, можеш да пренощуваш с мен и Лукас на „Индипендънс“ — каза Джак и потупа приятеля си по гърба, докато двамата се връщаха в града. — Дано скоро да се събереш с Карин и Анжелика в Таунсвил.

— Може да не е много скоро. Ще остана тук и ще направя всичко, за да не позволя на японците да стъпят в Папуа.

Джак доста се изненада от думите на приятеля си.

— И как ти, германец по произход, ще помогнеш за това?

— Имам си свои начини — загадъчно отвърна Паул. — Начини, които не мога да разкрия дори и на теб, приятелю, защото съм дал клетва да пазя тайна.

Джак го погледна крадешком и забеляза колко е сериозен. В каквото и да се беше замесил Паул, то миришеше на държавна тайна и той предпочете да не го разпитва повече.

Куонг Ю Сен предаваше по радиостанцията новата информация по график, но се боеше, че могат да го разкрият. Присъствието на снаха му Айрис само засилваше чувството му за вина, че е предал хората, които му имаха пълно доверие. Понякога му идваше да избяга от Папуа, но да не работи повече за японците. След като обаче имперските войски завладяваха по-голямата част от Азия и Северния Пасифик, този вариант отпадна. Не, той беше затворен като в капан в Папуа и тъй като японците бележеха успех след успех във войната, беше само въпрос на време един ден да окупират и Морсби. Какво можеше да ги спре? Единствената му утеха беше, че сега поне японците щяха да се грижат добре за семейството му, което беше в Сингапур.

Когато Айрис пристигна в Порт Морсби, тя беше посрещната от Сен, изненадан, че снаха му е сама.

— Радвам се да те видя, Айрис — приветства я той, както изискваше добрият тон. — Твоето завръщане е радостен миг за цялото семейство.

Айрис беше застанала пред него само с един малък куфар. Около тях пристанът кипеше от трескава дейност заради войната: товарни кораби разтоварваха оръжие, боеприпаси и войски, изпратени от Австралия да подсилят гарнизона на Порт Морсби. Капитан Федърстоун беше уредил транспорта на Айрис и Мари до Австралия, но прехвърлянето им в Папуа беше станало благодарение на Том Съливан. Майката и дъщерята му гостуваха в Сидни. „В знак на признателност към покойния лорд Спенсър“, отвърна Том и сви рамене, когато Айрис поиска да му благодари за щедростта и гостоприемството. През цялото време на пътуването Мари беше сърдита на майка си, но когато пристигнаха в Сидни, тя остана запленена от слънчевото настроение на града и непринудената приятелска нагласа на неговите жители. Том Съливан запозна младата жена с някои негови френски приятели, които с отворени обятия приеха в обкръжението си екзотичната млада красавица.

Когато дойде време да отпътуват от Сидни, Мари се приближи до майка си и й каза, че иска да остане тук. Папуа й се струвало прекалено примитивно място за нейния вкус. Айрис изслуша с разбиране молбите на дъщеря си. Тя се страхуваше, че любимата й Папуа може да попадне под яростните атаки на японците. Не желаеше да изложи Мари на огромна опасност. Разреши на дъщеря си да остане и Том Съливан, очарован от младата и красива французойка, любезно й намери работа в едно от предприятията на неговия проспериращ бизнес.

Въпреки настояването на Том Съливан Айрис да остане в Сидни при дъщеря си, тя изпитваше нужда да се върне и да остане в дома си в Папуа поне за кратко. Трябваше да прогони от съзнанието си духовете от миналото. Затова се сбогува с Мари и й обеща, че ще се върне при нея.

Докато пътуваха към къщата на Сен в околностите на Порт Морсби, Айрис се наслаждаваше на гледките, звуците и уханията на екзотичната страна. Затворила очи, тя си припомни как като малко момиче отиваше с коня си в най-близкото село, за да побъбри с местните жени и да набере цветя. Когато отново отвори очи, тя си каза, че само пейзажът не се е променил много през годините, в които беше отсъствала. Всичко останало беше изчезнало: сестра й и децата сега живееха в Сингапур, който беше заплашен от окупация. Зет й като че се беше състарил преждевременно от бремето да живее разделен от семейството си. Докато гледаше през прозореца на малкия форд на Сен, й се стори, че над земята сякаш се е спуснала ужасна сянка. Тя инстинктивно беше доловила хладината в поведението на Сен, когато я посрещна на пристана. Отчуждеността му може би се дължеше на стреса от мисълта, че семейството му е в Сингапур и живее под заплахата на японците. Каквото и да беше, то не беше от значение за нея. В момента най-много от всичко искаше и копнееше да види мястото, където беше срещнала и обикнала мъжа на живота си. Искаше само да постои на верандата с изглед към пищната тропическа градина и да си припомни високия англичанин. Пътуването до Папуа не беше като поклонението й в Мека. Защото за Айрис то беше духовен път, който трябваше да извърви, преди да се завърне в материалния свят и да приеме завещанието.

Утрото дойде заедно със заоблачилото се небе и умерено силния вятър. Джак лежеше на койката си в шхуната и съжаляваше, че беше пил толкова много предния ден с Паул, който хъркаше на койката срещу него.

С известно усилие Джак се надигна и бос отиде до мивката, за да се отърве от сухотата, причинена от прекомерната консумация на алкохол в кръчмата в Морсби. Той смътно си спомняше, че приятелят му не беше останал по-назад от него и старите им другари от златотърсаческия им период. Доста необичайно беше да видиш иначе сдържаният мъж да пие толкова много. Джак го отдаваше единствено на факта, че по този начин Паул се опитваше да удави в алкохол мъката от раздялата с жена си и дъщеря си.

— Вие двамата живи ли сте? — провикна се Лукас от палубата. Той не беше имал възможността да се напие заедно с баща си. Все някой трябваше да остане на шхуната и да наглежда подготовката за отплаването им.

— Едва-едва — изстена Джак и изми лицето си със студена вода. — Но за чичо ти Паул не съм много сигурен.

При споменаването на името му Паул Ман се обърна с лице към тях и примигна на първите лъчи на изгряващото слънце, проникнали между гъстите облаци на небето.

— Жив съм — изръмжа той и спусна краката си на пода, след което седна на ръба на койката. — Но ми се иска да не бях.

Джак вяло се усмихна.

— Никога досега не те бях виждал да се напиваш така — каза и подхвърли на приятеля си мокра хавлия да си освежи лицето. — Чакай само да кажа на Карин как се заигра снощи в бара.

— Нищо подобно. Няма такова нещо — шокиран отвърна Паул, преди да се усети, че Джак се шегува.

— Е, стари приятелю, време е да слезем на брега. Нашият пътник ще пристигне много скоро.

— Аз съм твоят пътник — тихо каза немецът, защото от силния шум щеше да го заболи още повече главата.

— Шегуваш ли се? Няма как да си човекът, който Лукас трябва да заведе в Рабаул.

Паул изпита удоволствие от реакцията, която предизвикаха думите му.

— Точно аз съм.

— Но защо, по дяволите, не ми го каза вчера? — попита Джак. Той знаеше само, че който и да беше, този пътник беше изпратен с благословията от най-високо правителствено ниво.

— Вашите военни ме накараха да положа клетва, че ще пазя тайна — отвърна приятелят му и разтърка очи. — Не можех да кажа дори на теб и на Лукас. Както добре разбираш, повече от това не мога да ти разкрия.

Джак изгледа приятеля си и внезапно изпита уважение към него. Каквато и да беше тази мисия, тя със сигурност криеше голяма опасност. Паул Ман, бившият офицер и носител на високи бойни отличия от армията на Кайзера, беше тръгнал да изпълнява мисия в Рабаул по поръчение на правителството, срещу чиито войници се беше сражавал навремето по фронтовете във Франция и Белгия.

— Каквото и да си намислил, със сигурност трябва да е много интересно — слисан изрече Джак. — И какво все пак си намислил?

Паул стана от койката и почувства лекото поклащане на кораба под краката си.

— Ако зависеше от мен, щях да ти кажа. Но се заклех да пазя тайна. Знам, че ще ме разбереш.

Джак кимна. Да, той разбираше необходимостта от секретност, но не беше съгласен. С каквито и задачи да беше натоварен Паул, те бяха опасни, а Джак се тревожеше за живота на приятеля си.

Избръснат, измит и отново в униформа, Джак метна раницата на рамо и тръгна нагоре към пристана. Момис и екипажът от островитяни се бяха върнали от селото в околностите на Морсби. Бяха отишли там, защото до тях достигна слух, че могат да намерят в селото алкохол и жени. В момента обаче представляваха жалка гледка, защото, изглежда, се бяха били. Устната на Момис беше подута, а едното око на всеки от другите двама беше подуто и полузатворено. Джак не започна да ги разпитва какво се е случило. Добре поне, че се бяха върнали живи, за да се заемат със задълженията си на шхуната.

Джак гледаше как корабът отплава. През последните двайсет и четири часа като че всички хора, които му бяха близки и не му бяха безразлични, отплаваха от живота му. Той изчака, докато шхуната се отдалечи достатъчно от брега, след което тръгна към летището, където трябваше да се качи на самолета.