Питър Уот
Едем (35)

34.

За Меган най-лошият кошмар беше да докарат неин любим човек в болницата, докато тя е на смяна. Кошмарът й се сбъдна през нощта, когато армейски патрул докара в болницата Лукас Кели. Патрулът се беше натъкнал случайно на сержант Гроувс, който се опитвал да пренесе тежко ранения младеж до Порт Морсби. Превит на две върху коня, който сержантът водел за повода, Лукас беше в безсъзнание.

Военният лекар беше повикан от стаята му, а Меган подготви операционната. Лукас я позна, въпреки силната болка и понечи да се усмихне, когато видя шокираната й физиономия.

— Когато изляза оттук, може да отидем на пикник надолу по брега — изрече с големи усилия и изкашля съсирена тъмна кръв.

— Не говори — каза тя и несъзнателно стисна ръката му, докато двама санитари внимателно го поставиха на операционната маса. — Лекарят ще дойде скоро. Много е добър. Ще говорим после, когато започнеш да се възстановяваш.

Лукас затвори очи, сякаш така щеше да отхвърли ужасната болка. Меган продължи да държи ръката му и да гледа измъченото му лице, сдържайки сълзите си. Тя беше медицинска сестра и сега не беше време да се отпуска. По-късно, когато останеше сама в сестринската стая, щеше да има възможност да се отдаде на мъката си, но в момента беше само професионалистка, която трябваше да си свърши работата.

От огледа тя разбра, че Лукас е прострелян от дясната страна на гръдния кош. Раната беше причинена от куршум. Кръвта по устата му и затрудненото дишане свидетелстваха за това, че куршумът е пробил белия му дроб. Той обаче също като баща си беше издръжлив и единствено благодарение на силата на волята си продължаваше да диша. Въпреки че всичко навеждаше на заключението, че той ще умре, Меган продължаваше да изпитва малка надежда, че раната не е смъртоносна и че той ще оживее. Само Бог знаеше какво е писано на нейния любим и тя тихо помоли Бог да не й го отнема.

Лекарят пристигна разрошен и с измачкани дрехи. Очевидно го бяха събудили от дълбок сън. Той набързо даде нареждания на присъстващите:

— Сестра Кейн, вие ще обработите оперативното поле и ще ми асистирате — каза и погледна малкото тъмно петно на мястото, където куршумът беше проникнал. — Къде е анестезиологът, дявол да го вземе? — изръмжа той.

Сякаш по команда анестезиологът се появи на секундата, също измъкнат от леглото. За броени минути Лукас беше подготвен за операцията. Съдбата му беше в ръцете на Господ и на хирурга.

* * *

Капитан Кеншу започна да се разкайва за деня, в който се беше заклел да потопи „Индипендънс“. Над него бучеше австралийска фрегата, която за втори път минаваше над потопилата се подводница. И-47 вече беше изтърпяла ужасните експлозии от дълбочинните бомби, които бяха стиснали подводницата като в клещи. Навярно взривът от торпедото, потопило шхуната, беше привлякло вниманието на австралийския боен кораб към него. Егоистични амбиции го бяха подтикнали да унищожи шхуната, която го дразнеше със своята неуязвимост и предизвикваше мощта на имперския флот. Сега от морските дълбини, които щяха да бъдат техен гроб, сякаш духът на шхуната си отмъщаваше за своята гибел.

Кеншу стоеше в контролната зала за управление, стиснал дръжките на перископа, докато членовете на екипажа му бяха вперили уплашени погледи в него. Колкото и да им беше втълпявано, че е гордост да загинат в името на императора, когато се изправеха пред смъртта, те все пак си оставаха хора. Капитанът изпита симпатия към уплашените млади моряци.

— Ще се измъкнем — каза. — Скоро нещата ще се обърнат и ние ще подгоним австралийския кораб.

Думите му бяха заглушени от поредния взрив на дълбочинните бомби, спуснати надолу в тъмните тропически води и нагласени да избухнат на определена дълбочина.

Взривът удари с експлозивната си вълна корпуса на подводницата, която се беше спуснала на максимално допустимата дълбочина. Последва съскането на проникващата през пробойната вода. Изведнъж лампите угаснаха — повреди се електрическата система. Един от екипажа извика панически и Кеншу благодари на Бог, че не може да види кой е, защото иначе щеше да приложи императорския морски закон и да го накаже за страхливост. Но как би могъл да наложи каквото и да е наказание, след като всеки нерв в неговото собствено тяло копнееше да е далеч от това ужасно място на смъртта?

— Матрос Хори — извика той. — Върви да отстраниш аварията в електричеството.

— Слушам — отвърна електротехникът с приглушен глас и включи фенерчето, което винаги носеше със себе си.

Младият помощник-капитан стоеше до Кеншу.

— Какво ще правим, господин капитан? — попита, стараейки се да скрива страха си.

— Ще чакаме — отвърна той. — Врагът няма да знае със сигурност дали ни е потопил.

Лампите в контролната зала мигнаха няколко пъти и светнаха. Кеншу похвали електротехника, който се беше представил добре при тези критични обстоятелства. Видя, че помощник-капитанът реагира скептично.

— Или ще чакаме, или ще умрем в името на императора — добави той.

Помощник-капитанът беше само на двайсет и три години, имаше жена и малка дъщеря в Нагасаки. Той не беше убеден в правилността на идеята да умре за императора, но имаше вяра в своя капитан.

На повърхността австралийската фрегата мина още два пъти над предполагаемата позиция на подводницата, която беше засякла със сонара си. Всичките дълбочинни бомби, с които фрегатата разполагаше, бяха използвани и на разочарования капитан не му оставаше нищо друго, освен да повика помощ по радиостанцията.

Кеншу забеляза промяната в курса на фрегатата. Време беше той да атакува.

— Торпедният ни отсек претърпя прекалено много поражения, за да можем да изстреляме рибата — докладва офицерът торпедист от носа.

Кеншу беше разочарован и обзет от безсилие. Можеше да изплува на повърхността и да открие огън с палубното оръдие, но силите щяха да са неравностойни. Освен това американските или австралийските военновъздушни сили сигурно вече бяха предупредени и той щеше да е лесна мишена за тях.

— Готови за подводен преход, курс четирийсет и седем градуса на изток — тихо заповяда той на щурманите. — Ще се върнем в Рабаул за ремонт.

Забеляза облекчението, изписало се по лицата на подчинените му. Мисията му да прибере старши матрос Комине се беше провалила. Младият шпионин не беше отговорил на светлинния сигнал. Но каквато и да беше участта на Фуджи, на първо място беше безопасността на поверения му съд и на екипажа. Бяха оцелели след сблъсък с австралийските военноморски сили в залива на Папуа. Сега поне подводницата щеше да бъде поправена и готова за голямата инвазия в Порт Морсби, която той знаеше, че щеше да започне много скоро, съдейки по сегашната стратегия на флота. Не беше необходимо да си гениален пълководец, за да се досетиш, че най-ефективният начин да лишиш американците от морските им пътища беше да завладееш ключовите пристанищни съоръжения на Порт Морсби. Когато Морсби паднеше, австралийците щяха да бъдат отрязани от всякаква американска помощ, а това неминуемо щеше да доведе до покоряването на Австралия от Япония.

— Капитане! — извика младият моряк, който направляваше подводницата. — Потъваме неконтролируемо.

Кеншу рязко се извъртя към него.

— Какво има? — попита, съзнавайки, че матросът едва ли можеше да му даде отговор. — Кажи на главния инженер да се качи при мен — изкрещя Кеншу и дори в този миг усети как наклонът под краката му се увеличи.

— Предните отсеци са наводнени! — извика някой панически.

Капитанът си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Бомбите бяха нанесли поражения, които те едва сега забелязваха. Зад него един напрегнат глас съобщаваше дълбочината:

— Двеста, двеста и петдесет, двеста седемдесет и пет…

— Оправете рулевия механизъм — спокойно нареди Кеншу. Пребледнели, подчинените му се струпаха около него в контролната зала. Слабата светлина отново примигна — водата беше предизвикала късо съединение някъде по електрическата система. После осветлението изгасна напълно и подводницата потъна в непрогледна тъмнина, каквато имаше само в гроб.

— Остави фенерчето включено — извика капитанът в тъмното и в същия миг чу силно изскърцване, стенанията на метала, характерни за предсмъртните минути на една подводница. Металният корпус започна да се сплесква под силното налягане на огромните водни маси около него. Лъчът на фенерчето осветяваше ужасените лица, плувнали в пот, въпреки че в контролната зала цареше студ. Помощник-капитанът се обърна към командира си и се поклони — последен жест на бойно другарство. Спускаха се прекалено бързо и прекалено дълбоко, за да избегнат края. Съскането на водата под силното налягане заглуши молитвите на моряците и тихия плач по онези, които щяха да останат без бащи, съпрузи, братя.

Подводницата достигна дълбочина, на която щеше да бъде сплескана като консервена кутия. Последната мисъл на Кеншу беше, че духът на „Индипендънс“ е успял да си отмъсти. В този миг корпусът рязко се сплеска навътре и студената морска вода за части от секундата запълни всичко. Той и неговият екипаж намериха вечен покой на морското дъно.

Тъмните облаци, идващи от морето, бързо закриха звездите. „Ще има проливен дъжд“ — каза си Фуджи, застанал на ръба на малка скала, в подножието на която се разбиваха вълните. Оттук той имаше добър изглед към мангровите гори. От далечината на запад отекнаха взривовете на дълбочинни бомби. Той потрепери. Може би бягството му беше напразно. Единствената му останала надежда беше Кийла да успее с плана.

Фуджи остана на наблюдателния си пост през цялата нощ. Бореше се със съня, като си тананикаше японски песни, които бяха популярни там преди година, когато замина. Но Кийла не дойде и японският моряк загуби надежда. Какво да прави? Поне сега можеше малко да поспи, преди да реши каквото и да било.

С първите лъчи на изгряващото слънце той излезе от малкото си скално убежище, за да търси място в джунглата, където да установи лагера си за през деня. Знаеше за едно малко заливче зад мангровото блато, където водата не беше много солена и можеше да се пие. Освен това имаше още запаси от сушена риба и ориз. Фуджи въздъхна и влезе в джунглата.

Не знаеше колко време е спал, но когато се събуди, не беше сам. Късо подстриганата му коса настръхна инстинктивно и ръката му стисна пистолета.

— Фуджи!

Той се обърна с насочено оръжие, готов да посрещне заплахата.

— Кийла! — извика изненадан, когато пред него застана жената, която мислеше, че няма да види никога повече. — Как… — не довърши въпроса си, защото тя коленичи до него със светнало от радост лице.

— Когато откраднах лодката, трябваше да се скрия — каза Кийла. — Знаех, че хората от моето село ще започнат да ме търсят, когато забележат липсата на кануто. Затова го скрих сред дърветата. После видях един кораб да хвърля бомби в морето и се уплаших да изляза от гората. Когато се стъмни, забелязах хора от моето село с канута, но щом зърнаха големия кораб, хвърлящ бомби в морето, те обърнаха обратно. Вървях цяла нощ, докато стигна мястото, на което се уговорихме да се чакаме. Там не те открих и започнах да те търся из джунглата. И ето — намерих те заспал тук.

Фуджи седна с пистолета между краката, поклати глава и се усмихна. Тази жена беше много смела.

— От теб щеше да излезе добър войник за императорската армия — каза и вдигна очи към нея. — Може би синът ни ще стане велик воин в служба на империята. Сега ще приготвя храна за двама ни и довечера ще се върнем за кануто.

Кийла падна на колене до него. Щом беше със своя мъж, не се боеше. Двамата заедно щяха да отплават към островите, където хората от нейния род и племе нямаше да я намерят. Щяха да отидат в Рабаул — макар и той да не го знаеше още. След време щеше да го убеди да не се разделят никога повече.