Питър Уот
Едем (6)

5.

Капитан Федърстоун стоеше облечен в чиста бяла униформа на флотски офицер, когато Карл влезе в стаята в хотела, обозначена като офицерска столова. Тя беше украсена с традиционни сребърни сервизи и един-два бойни трофея, пленени в колониалните кампании от времето на кралица Виктория. Младият британски офицер държеше чаша с джин и тоник и разговаряше с армейски майор от щаба, който отговаряше за снабдяването на фронтовите подразделения в Сирия. Карл се почувства неловко в столовата, която ненадейно започна да се пълни с офицери с високи чинове, закичени с бойни отличия от последната война. Повечето от тях бяха англичани, но имаше и неколцина от силите на Свободна Франция.

— Ела при мен, друже — повика го Федърстоун, когато свърши разговора с майора. Карл въздъхна облекчено, след като поне един от присъстващите показа, че го познава. — Какво ще пиеш?

— Джин, ако може — отвърна и англичанинът махна на сервитьора, който чакаше отстрани и веднага отиде да донесе две чаши.

— Настани ли се? Оправи ли си багажа? — попита капитанът.

— Няма много за оправяне. Но сегашното ми жилище е отлично в сравнение с условията, при които живеех в Сирия.

— Сигурно ще ти е интересно да научиш, че вашите са свършили добра работа при атаката срещу жабарския форт. И взводът ти не е понесъл големи загуби. Ще гледам да ти издействам доклада утре, ако искаш.

— Благодаря ви, сър. Много ще съм ви задължен. Честно казано, съвестно ми е, че ги изоставих така — отвърна Карл.

— Ако това ще те утеши, имай предвид, че нямаше избор. Засега ще си ни нужен тук.

Сервитьорът се върна и поднесе чашите на двамата. Федърстоун извади кутия цигари и предложи на Карл.

— Не, благодаря — отвърна той.

Англичанинът си запали и вдиша дима.

— Хубаво правиш. Пушенето е вреден навик — каза и въздъхна. — Но човек не може да няма никакви пороци.

Карл огледа бързо изпълващото се помещение. Беше станало малко по-шумно, но атмосферата беше приятна и спокойна. Трудно беше да си представиш, че само на някакви си километри оттук неговите войници най-вероятно отново копаеха окопи.

— Обикновено не говоря по работа в столовата — каза Федърстоун и се наведе по-близо до него. — Но събитията приеха внезапен обрат и затова сега ще те инструктирам накратко защо си тук. За съжаление нямам право да ти кажа какъв е този внезапен обрат. Законът за военната тайна ми го забранява. Сигурно си наясно, че тази кампания преминава малко объркано предвид стратегическите цели, които си бяхме поставили.

— Стратегията не е в прерогативите на обикновените лейтенанти. — Карл се усмихна. — Ние имаме грижата да мислим само за тактиката и оцеляването на бойното поле, като правим всичко възможно да лишим противника от живота му.

Федърстоун реагира на прагматизма на австралиеца с усмивка.

— Ами, с две думи, затънали сме в страшна бъркотия и основният проблем е, че оказваме сериозна помощ на франсетата, и то по настояване на оня тип Дьо Гол, който държи на своето, че Ливан на всяка цена трябва да бъде овладян. От наша гледна точка националистите в Ирак могат да се окажат по-голям проблем. Ако вземат властта, те могат да се съюзят с германците и да разрешат на техните войски да се настанят в страната. Петролът трябва да остане в наши ръце на всяка цена. Но стига съм се отклонявал от същността на нещата — добави Федърстоун, след като се усети, че лесно може да се отплесне в разсъждения за близкоизточната политика. — Тук, в Йерусалим имаме неприятности с нацистка шпионска група. Затова искаме от теб да работиш под прикритие, за да разкрием водачите на групата. Моята идея е да се представиш за германски офицер, избягал от един от нашите лагери за военнопленници. Офицерът наистина избяга, но беше убит от еврейската съпротива, с която работим съвместно. За наше щастие ти много приличаш на него, а и той като теб е бил роден в Мюнхен. Не е необходимо да ти казвам, че не просто те моля да изявиш желание да участваш в тази опасна задача, а ти заповядвам като военен да изпълниш дълга си към краля и отечеството.

— Това, последното, вече го разбрах. Ще направя всичко възможно да изпълня задачата, ако ми гарантирате, че след като мисията приключи, ще ме върнете в моята част.

— Ще го имаш, както ще имаш и признателността на Негово величество. Или най-малкото признателността на британското разузнаване. — Англичанинът се усмихна широко и протегна ръка. — Както казваме във флота: добре дошъл на борда.

Карл осъзна с ирония, че преди още да си е допил джина, официално вече се числеше като шпионин към разузнавателната служба — независимо дали му харесваше или не.

 

 

Подробно инструктиран за мисията и снабден с необходимите документи и принадлежности на немски пилот на бомбардировач, укриващ се от британците, Карл седеше на масата пред едно от кафенетата в старата част на Йерусалим. Единственото, което британското разузнаване знаеше по случая, беше, че именно това кафене беше свързано по някакъв начин с германската разузнавателна мрежа. Известно им беше също така, че заведението се държи от един подозрителен корсиканец на име Пиер Шер. Знаеше се, че Шер, як и набит мъж около четирийсетте, в началото на войната се беше преместил от родината си в Северна Африка и оттам в Йерусалим. Жена му не беше известна на британците. Имаше дъщеря на седемнайсет години. Макар и френски гражданин, подозираха собственика на кафенето в пронацистки възгледи и симпатии към правителството на Виши. Федърстоун беше предпочел да не интернира корсиканеца и семейството му с надеждата, че той щеше да ги отведе до останалите участници в шпионско — диверсионната организация. В края на краищата, беше се аргументирал Федърстоун, Корсика беше родина на Наполеон Бонапарт, а неговите заслуги за нестабилността на европейския континент през деветнайсети век бяха добре известни на англичаните.

Карл беше облечен в зле скроен широк костюм с петна по него. Беше небръснат и със зачервени очи — образ на изпаднал човек, какъвто шефовете от разузнаването съзнателно целяха да изградят. Слънцето напичаше и в далечината от едно от многобройните минарета на стария град се чуваше зов към мюсюлманите за молитва. Карл се огледа наоколо. Покрай него по тясната улица, оградена с каменни стени, минаваха предимно араби. Колко ли други раси и народи бяха минавали по тези улици през вековете? Колко ли пъти беше завоювана тази земя? Асирийци, римляни, византийци, че дори и австралийци през Първата световна война бяха оставили следите си тук.

— Искате ли кафе, мосю? — попита го някаква жена, застанала до него, и прекъсна размислите му за историята — предмет, който му беше любим. Карл вдигна глава към младата жена и беше поразен от очарователните сини очи, които го гледаха иззад фереджето. Не беше на повече от двайсет години.

— Не говори френски — отвърна австралиецът.

— Говорите ли английски? — попита го момичето.

— Найн, бите, само малко.

Сините очи потъмняха.

— Германец ли сте? — попита го на немски със силен акцент и боязливо се огледа, да не би да ги е чул някой от останалите посетители, които седяха, отпиваха от гъстото турско кафе и играеха табла на очукани и видели по-добри времена дъски.

— Да, германец съм и имам нужда от помощ — отговори той.

Момичето го разбра, но колебливо застина над него, сякаш се двоумеше как да постъпи. После се обърна и влезе в кафенето. По гърба на Карл изби пот и той се запита дали беше успял да убеди момичето. И дали тя щеше да съобщи за него на някого, който би представлявал заплаха за него? Сам-самичък, невъоръжен и без подкрепа, той имаше съвсем основателна причина да се уплаши. Шпионажът беше опасна игра във всички времена — най-вече по време на война — а той беше още начинаещ в този занаят.

След няколко минути на вратата се показа някакъв мъж, който му кимна да влезе вътре. Карл забеляза, че мъжът имаше латински черти и изглеждаше застрашително, което още повече го разтревожи.

Беше дошъл невъоръжен съгласно инструкциите, дадени му от Федърстоун. Той също така го беше предупредил, че няма да могат да му окажат помощ в тази част на Йерусалим. Арабите можеха да съобщят на всеки, действащ срещу британците. А и беше невъзможно да скриеш нещо от тях в тесните и криволичещи улички на града, обясни му англичанинът с обичайния си ведър тон.

Карл предпазливо влезе в слабо осветеното и изпълнено с цигарен дим помещение. Вътре беше пълно с араби, които го изгледаха накриво.

— Германец ли си? — попита го мъжът на развален немски.

— Да — отвърна Карл и набързо огледа кафенето с неговите старинни каменни арки. Изненадващо, но то беше много просторно.

— И какво ме интересува мен това? — попита корсиканецът с леко враждебен тон. — Ако е така, съм длъжен да съобщя на британското разузнаване.

— Разкрих се, защото момичето говореше на френски. Надеждата ми е, че сте един французин, верен на маршал Петен и на фюрера. Ако ли не, ще платя скъпо за грешката си.

— Кой си ти?

— Аз съм военен пилот, офицер. Казвам се Карл Хармщорф. Заедно с останалите членове от екипажа на моя самолет бяхме свалени преди три месеца при съвместен полет с италианците над Ливан. Британците ме плениха, но преди две седмици успях да избягам и да се добера до Йерусалим. Казах си, че оттук ще имам възможност да се върна в Германия.

— И какво ви кара да мислите така, хер Хармщорф, ако това е истинското ви име? — попита корсиканецът със скръстени ръце.

Карл сви рамене. Щеше да играе ролята на човек, изгубил и последната надежда:

— Силите ми са на изчерпване, господин…

— Обикновено не си казвам името на всеки срещнат. Но сигурно ще го разберете, защото това заведение е мое. Казвам се Пиер.

— Мосю Пиер, дойдох в тази част на града, защото вярвам, че сте истински патриот на Франция и можете да ми помогнете да избягам от британците.

— А мога и да ви предам на тях — отвърна Пиер, но вече не толкова враждебно. — В момента обаче ме излагате на опасност от проклетите британци, защото сте тук. Дъщеря ми ще ви заведе на друго място, докато не реша какво да правя с вас, хер Хармщорф.

Карл почувства внезапно облекчение. Явно добре се беше справил. Или поне така се надяваше той. Но в същото време го обзе тревожно предчувствие, че жената може да го отведе към собствената му гибел. Ами ако корсиканецът се съмняваше в него и не му вярваше? Тогава щеше да свърши с куршум в главата някъде в покрайнините на града. Ако можеше само да установи контакт с Федърстоун.

— Виждам, че не ми вярвате, хер Хармщорф — отбеляза Пиер.

Въпросът криеше заплаха и Карл я долови.

— Не съм спал и ял от доста време — отвърна бързо той и потърка лицето си. — Заради това е.

Пиер махна на момичето и то се приближи. Корсиканецът й каза тихо нещо на френски. Карл не се съмняваше, че ставаше дума за него, но за съжаление не можеше да разбере нищо.

— Ела с мен — каза момичето на английски. — Хайде ела.

Карл кимна и я последва към кафенето. Следващите няколко часа щяха да са съдбоносни за него. Ако всичко минеше успешно, щеше да се върне в батальона си и да се сражава с противника, който беше ясно определен, или щеше да приключи дните си в безименен гроб и никой никога нямаше да чуе за него — тук, далече от Папуа, където беше неговото семейство.

 

 

Карл доста се изненада от промяната на Мари от традиционно облечената в арабски дрехи жена в модерна млада французойка. Тя се беше преоблякла, за да го закара на новото място, намиращо се извън града, и сега изглеждаше съвсем различно. Когато забеляза озадачената му физиономия, тя каза:

— Така минавам по-лесно, когато карам. В тази страна арабките не управляват коли. Предполагам разбирате какво имам предвид.

Той само се усмихна и кимна, сякаш не беше разбрал нищо, но не искаше да се покаже нелюбезен.

Повървяха малко из тесните улички и излязоха на широка улица, пред ярко осветена от слънцето къща. Там Мари каза нещо на френски на някакъв мъж, който им отвори вратата. Тя махна на Карл да влезе с нея и го упъти към дъното на къщата, където в закрития гараж беше паркиран стар очукан седан със съмнителни технически качества. Той седна на тясната седалка отпред, а Мари отново се настани зад волана. Младата жена умело изкара колата на улицата.

По време на пътуването не разговаряха и Карл имаше възможност да прецени по-отблизо момичето. То имаше гладка и нежна кожа с леко смугъл тен и гъста черна коса. Очите й бяха изумително красиви и сини и той можа да се убеди, че произходът й не беше чисто европейски. В тази красавица имаше нещо изключително екзотично и това го заинтригува.

Движеха се така, че да избегнат армейските постове. Явно Мари и преди беше минавала по този път, каза си Карл. След около час пристигнаха в мизерно арабско село с къщи, измазани с кал, с много кози и изглед към Средиземно море. Когато излязоха на осеяния с дупки коларски път, арабите от селото ги изгледаха враждебно. Карл се почувства неловко.

— Дотук сме — каза Мари повече на себе си, отколкото на пътника. — Можете да слезете, хер Хармщорф.

Той предпазливо пристъпи на прашната улица и инстинктивно се огледа за евентуални пътища за бягство, в случай че нещо се обърка.

— Последвайте ме — нареди му Мари и леко се намръщи. — Ще влезем вътре.

Карл я последва до къщата. Вътре цареше полумрак и на него му трябваха няколко секунди, за да свикне след ослепяващото слънце навън. Забеляза паянтовата дървена маса в средата на помещението. Но по-важното беше, че зад масата седеше русокос мъж, облечен в европейски дрехи, и го гледаше изпитателно. На масата пред него лежеше пистолет „Люгер“.

Карл остана на вратата, а мъжът извади кутия турски цигари от джоба на мократа си от пот бяла риза. Беше на трийсет и няколко години и изглеждаше много опасен. Студеният му поглед всяваше смут у стоящия пред него. Непознатият съвсем леко омекна, когато видя Мари. „Красотата й може да доведе до подобна промяна у всеки мъж“ — каза си Карл, докато наблюдаваше русокосия.

— Седнете, хер Хармщорф — каза мъжът на немски и побутна с крак стола към него. — Цигара?

— Благодаря — отвърна Карл, седна и си взе цигара от кутията, която непознатият сложи на масата до люгера. Карл напълно съзнаваше цялата сериозност на положението и се изкушаваше да грабне пистолета. Но оръжието можеше и да не е заредено, за да го изпробват, каза си той. Засега щеше да остави събитията да следват своя ход. Подозираше, че непознатият му събеседник силно би заинтересувал капитан Федърстоун. Вероятно това беше и същият този агент, който флотският офицер търсеше под дърво и камък. Очевидно мъжът беше германец, съдейки по говора и външността му.

Онзи подаде клечка кибрит, за да запали цигарата на Карл.

— Като офицер от военноморските сили вие със сигурност сте запознат с този модел пистолети — каза той и се облегна назад в стола си.

Карл с безпокойство отбеляза, че Мари е излязла от стаята.

— Да, запознат съм — отвърна австралиецът и пое от тютюневия дим.

— Значи за вас няма да е проблем да го разглобите и сглобите — продължи мъжът, без да изпуска от поглед лицето му, за да види реакцията му.

Люгерът не беше просто автоматичен пистолет, а с доста по-сложно механично устройство в сравнение с последните модели немски пистолети като „Валтер“. Карл гледа за секунда-две оръжието. Малцина от неговата армия познаваха механизма му. Той си даде сметка, че ако само леко се поколебаеше при разглобяването и сглобяването, щеше да се издаде. Взе пистолета и умело го разглоби, поставяйки частите по реда на тяхното сваляне на масата. Мъжът явно остана доволен, когато Карл вдигна въпросителен поглед към него. Германецът кимна и Карл бързо сглоби пистолета.

— Подобно умение се усвоява трудно от немски офицер, да не говорим от британски агент — каза мъжът, дръпна от цигарата и изпълни въздуха на тъмната стая с дим. — Споменахте, че сте били свален, докато сте летели заедно с италианците.

Карл се изненада колко бързо беше стигнала информацията до немеца. Той лично не беше казвал нищо до момента и вероятно немецът и корсиканецът имаха някакво средство за комуникация. Най-малко две радиостанции. Не беше телефон, защото при идването си не беше забелязал никъде из селото телефонни кабели. Постепенно възвърна спокойствието си, и то благодарение на това че баща му го беше посветил в тънкостите на люгера, който беше купил от един златотърсач в Папуа. Паул Ман се беше сдобил с оръжието от носталгия, но и за защита от канибали и ловци на глави. Карл беше прекарал часове в сглобяване и разглобяване на деветмилиметровия пистолет в дневната на къщата им в Папуа. Размина се на косъм. Германецът на масата срещу него можеше да го накара да извърши тази операция с някой от по-новите модели пистолети на въоръжение във Вермахта. Ако това се беше случило, Карл вече щеше да е труп.

— Да, но избягах от британците и вече повече от седмица се крия от тях — отвърна Карл.

— И сигурно нямате в себе си никакви документи, за да удостоверите самоличността си. Но пък сте облечен в европейски дрехи. Ако парцалите на вас могат да се нарекат дрехи.

— Обрах къщата на едни евреи. — Той се надяваше легендата, която Федърстоун му беше скалъпил, да издържи на разпитите. Макар и въпросната къща да не беше обрана, обитателите й щяха да потвърдят думите му, ако се наложеше. Те бяха от платените агенти на Федърстоун — както и много други, наети, за да потвърдят историята на сваления и избягал немски пилот.

— За теб съм само Фриц — каза немецът, без да му подаде ръка. — Ще те върнат в Йерусалим и там ще те заведат в тайна квартира. Ще седиш там до второ нареждане.

— Ще ми помогнете ли да се върна у дома? — попита Карл с престорено вълнение.

— Да — отвърна Фриц, взе пистолета от масата и сложи пълен пълнител. — Или ще те убия, ако се окаже, че не си този, за когото се представяш. Нищо чудно да си някой от онези проклети еврейски агенти на служба на британската Служба за специални операции в Палестина. Засега ще останеш под наблюдение и те съветвам да не правиш никакви опити за бягство, нито да се свързваш с друг, освен с мен. — И сякаш се бяха наговорили, в стаята влезе млад арабин и застана зад Карл. — Абдул ще бъде твоят придружител, хер Хармщорф. Той и Мари ще те откарат обратно в Йерусалим.

Карл бавно се обърна назад, за да види арабина. Мъжът беше въоръжен с люгер и зловещо изглеждаща извита кама.

— Можеш да тръгваш — добави Фриц, без да става от масата. — Ще се срещнем отново.

Карл стана и изгаси цигарата си в ръба на масата. Когато излезе от къщата и тръгна по калната улица, арабинът се стремеше през цялото време да е зад гърба му. Мари ги чакаше до колата и разговаряше на перфектен арабски с три местни деца. Тя дори се смееше. Той беше поразен от противоречивия образ: младата жена изглеждаше толкова красива и божествена, но очевидно сътрудничеше на нацистка организация, известна със своята бруталност. Тя погледна към него и тогава му се стори, че долови у нея мигновена реакция на любопитство и изненада — че беше излязъл от къщата жив. Карл се наруга, задето така лесно се беше увлякъл по Мари. Защото тя също беше врагът.