Питър Уот
Едем (2)

1.

Пристанищният град на Порт Морсби не се беше променил много. С такова впечатление остана старши матрос Фуджи Комине от имперските военноморски сили на Япония, докато гледаше замислено към приближаващия бряг на Ела Бийч и стърчащия пристан, където един параход на „Бърнс Филип“ разтоварваше стоката си. Голите хълмове бяха огрени от горещото тропическо слънце. Столицата на Папуа все още приличаше на граничен укрепен пункт.

Но Фуджи не носеше униформа и за целите на конспирацията не се отличаваше с нищо от останалите членове на азиатския екипаж на неговия параход. Носеше само препаска на бедрата си и двайсет и пет годишното му тяло имаше развита мускулатура. Само тъмните му очи издаваха високия интелект, а зад тях се криеше пламенният фанатизъм на човек, изпратен на свята мисия в името на Бог. Или в случая на японския моряк — в името на Императора.

— Глейте се върне всички довечера — извика от мостика капитанът европеец на моряците, които се канеха да слязат на брега и да разгледат улиците и магазините на Порт Морсби. — Не правете проблеми на белите — предупреди той с престорения си развален английски екипажа, състоящ се предимно от филипинци и китайци. — Праите ли проблеми, белите ще ви затворят. Чухте ли?

Моряците закимаха. Те много добре съзнаваха, че слязат ли на брега, австралийските власти, изпитващи вродена омраза към азиатците, щяха да ги смятат в най-добрия случай за не повече от животни.

Фуджи се намръщи на подигравателния тон на червендалестия капитан, но с нищо не показа, че владее английския по-добре от него. Защото старши матрос Фуджи Комине беше роден в Папуа и дори в момента си мислеше как ще се срещне с баща си Изокиши Лодкаря, както беше известен на варварите от Папуа и Нова Гвинея.

Фуджи слезе в трюма, за да се преоблече в дрехите на китайски черноработник: памучен панталон и риза. На мнозина европейци промяната в облеклото и националността не би направила никакво впечатление — за тях всички азиатци бяха еднакви.

Параходът застана до пристана, спуснаха трапа и след седем години Фуджи отново стъпи на папуаския бряг. Тогава беше принуден да избяга в чужбина заради жестоката развръзка на спора му с престъпника О’Лиъри. Вече четвърти месец тайно обикаляше островите около Папуа — Нова Гвинея и протока Торес и търсеше подходящи места за стоварване на гориво и запаси за японските подводници, кръстосващи Южните морета. Той и други военни от флота бяха плавали на стар, но здрав японски риболовен траулер. Представяха се за рибари, което не предизвикваше никакво подозрение. Слизаха на брега под прикритието на нощта, а през деня Фуджи фотографираше и отбелязваше местата върху морската карта. Когато приключеха с разузнаването, той се дегизираше като скитащ моряк работник и започваше работа на някоя плантация из островите, разпръснати между Австралия и Папуа. Така се беше сприятелил и беше вербувал няколко местни, като им беше обещал да ги възнагради богато, ако му потрябват услугите им. Той се възползваше от омразата им към европейците, които се имаха за господари на островитяните, но внимаваше изключително много с жителите на островите Торес, които бяха лоялни към австралийските си господари. Малко невнимание и веднага щяха да го предадат на полицията.

Макар и с нисък чин в японския флот, Фуджи беше член на елитното военноморско разузнаване и при успешно изпълнение на задачата за награда щеше да получи повишение. За японеца, посветил се на военното дело, при провал имаше само един начин да не попадне в ръцете на врага — самоубийството. Такъв беше пътят на Бушидо. Началниците му го бяха снабдили с достатъчно австралийски пари и фалшиви документи, според които той беше морски инженер. И това бяха единствените му оръжия в опасния му шпионски занаят. Парите и документите му помогнаха да си намери работа на парахода, който тръгна от Търсдей Айлънд за Порт Морсби. Заместник-капитанът, филипинец, взе младия китаец в екипажа, макар и да не се нуждаеше от втори инженер. Но парите го накараха мигом да склони и той предпочете да не любопитства защо един китайски инженер иска да се качи на кораб чрез подкуп. Само сви рамене и прие. Предположи, че Фуджи сигурно бяга от някоя от опасните китайски банди от Шанхай, и го пусна да се качи. Беше настъпил последният етап от мисията на Фуджи и благодарение на срещата му с човека за свръзка в Порт Морсби щеше да се сдобие с място на някой от мощните бойни кораби от Тихоокеанския флот. Фуджи изпитваше силно вълнение. Разбира се, не заради предстоящата среща с агента в Порт Морсби, а заради срещата с баща си. Макар и да не се боеше от смъртта, баща му имаше решаващо влияние върху него. Поне сега се връщаше на родната си земя като воин от една от най-великите морски сили в Тихия океан. Баща му със сигурност щеше да се гордее с него.

Баща му живееше в колиба от набързо сглобени трупи и сламен покрив, която се намираше на метри от океана. Около къщата се разполагаха скелетата за неговите лодки, много ценени от европейците заради тяхната издръжливост във водата. По двора бяха разпръснати дървени парчета и стружки, а върху тях се разхождаха кокошки и кълвяха червеи и други насекоми, каквито в тукашните тропически гори имаше в изобилие.

Пътят до дома на Изокиши Лодкаря отне на Фуджи цял ден. Пристигна по залез-слънце и отдалече видя слабата светлинка в прозореца на колибата. Къщата на баща му не се беше променила за седемте години на неговото странстване. При тази мисъл Фуджи въздъхна с облекчение. Още пазеше приятни спомени за бедното, но уютно жилище. Спомняше си как майка му тихо шеташе из къщата и се грижеше за баща му — по-скоро с искрена любов, отколкото от традиционното задължение за подчинение, което се изискваше от всяка една порядъчна японска съпруга.

Фуджи си пое дълбоко дъх. Застана пред колибата и се провикна:

— Почитаеми татко!

След пауза, която сякаш продължи цяла вечност, бащата излезе от колибата и застана пред сина си.

Фуджи уважително се поклони, но забеляза, че баща му като че не го позна. Лодкарят беше нисък и набит, а Фуджи, който приличаше на майка си, беше висок и слаб.

— Може ли да вляза? — попита Фуджи.

Баща му леко кимна, обърна се и го поведе към вътрешността на къщата. Щом влезе вътре, Фуджи веднага видя майка си. Тя беше толкова щастлива да го види. Фуджи се поклони и пред нея, но тя пренебрегна традицията и протокола и го прегърна.

— Много си отслабнал, сине — промърмори, когато той се освободи леко от прегръдката й, изненадан от липсата на достойнство в поведението й.

— Добре съм — отвърна и хвърли поглед към баща си.

Без да обръща внимание на сина си, Изокиши се настани пред традиционната ниска масичка и взе клечките за хранене. Настъпи напрегната тишина и Фуджи усети нещо нередно. Почувства се неловко, сякаш отново беше невръстен хлапак и беше извършил някаква пакост.

— Знам защо си дошъл — каза баща му и поднесе с клечките храна към устата си. — Ти си шпионин.

Фуджи се изуми от проницателността на баща си. Но откъде знаеше? Как беше разбрал? И сякаш прочел мислите на сина си, Изокиши продължи:

— От местните, с които търгувам, чух, че някакъв млад японец обикалял островите и говорел за бунт срещу австралийците. Казаха, че той говорел перфектно английски и че бил папуас като тях.

— Аз съм войник на императора — отвърна пламенно синът. — Моята мисия е да подготвя пътя за завоюването на варварите, поробили чернокожите и унижили моето семейство и страната ни. Няма да се извинявам за това, което върша. Мислех, че ще те зарадвам със завръщането си. Или ти вече не си верен син на Япония?

Изокиши бавно остави клечките в купата и Фуджи се уплаши. Макар и да беше по-млад, той все още се страхуваше от гнева на баща си. Застана сковано в очакване да види как ще реагира старият Изокиши.

— Видял съм с очите си войната, преди ти да се родиш — тихо каза баща му. — Като много млад моряк в императорския флот аз се бих срещу руската ескадра при Цушима през 1905 година. Видях смъртта във всичките й форми. После се върнах в страна, където хората гинеха от глад, докато ние бяхме добре нахранени, защото бяхме изпълнили волята на императора. Напуснах родината си, за да търся мир и благоденствие за себе си и за майка ти. И ги намерих тук. Да не мислиш, че войната ще направи от света по-добро място за живеене?

Фуджи беше потресен от разкритието на баща си. Никога досега не се беше усъмнявал нито за миг в лоялността на Изокиши към Императора. И сегашното признание граничеше направо с измяна и предателство, беше позорно петно за честта на фамилията. В очите на майка си той видя единствено тъга и осъзна, че тя таеше същите предателски чувства като баща му.

— Ще си тръгна от дома ви — горчиво изрече Фуджи. — И ще се върна само като завоевател, за да науча варварите европейци да се отнасят с уважение към нашата империя.

— Няма да съобщя на австралийците за твоята дейност — отвърна Изокиши. — Майка ти ще ти приготви храна за из път — накъдето и да си тръгнал.

— Не ми трябва храната ви — процеди през зъби Фуджи и им обърна гръб. — От сега нататък двамата сте мъртви за мен — добави, но не намери сили да погледне майка си. Ако го беше сторил, сигурно щеше да се размекне и да се разплаче. А това не беше според каноните и правилата на пътя на Бушидо. Изглежда, баща му беше възприел женственото и емоционално поведение на варварите, но с него подобно нещо нямаше да се случи. Той затръшна силно вратата и ядосано закрачи в нощния мрак.

Изокиши с мъка сподави сълзите, които напираха в очите му. Не искаше да показва слабост пред жена си. Защо синът им не можеше да разбере, че сега това беше тяхната страна? Та не беше ли се родил той на земята на големия остров южно от Япония? Лодкарят още обичаше истинската си родина, но я беше напуснал преди толкова много години, че вече не чувстваше никаква носталгия. Каква ирония само — той беше на страната на Папуа, докато синът му, който беше роден тук, беше предпочел да служи на страната, която беше видял за пръв път едва преди седем години.

Фуджи подмина скелетата на брега. Повече не можеше да сдържа сълзите си. Слава богу, в момента никой не виждаше, че плаче. Но той ридаеше не защото родителите му бяха на страната на варварите, а понеже беше изгубил баща си, на когото толкова много искаше да донесе чест и достойнство, да го накара да се гордее със сина си. Уви, за пореден път беше отхвърлен и шестгодишната му служба във флота не му донесе родителското признание, за което толкова много копнееше. Сякаш не бяха родени в Япония. Държаха се като истински варвари. Той беше чужденец с японска кръв и беше принуден с много труд и старание да си пробие път до сегашния си морски чин. Поне за това си усърдие той беше получил заслужено признание. Тази опасна мисия щеше да затвърди още повече репутацията му. Довечера щеше да спи в джунглата. Беше готов, обучен в най-суровата военна школа в Япония. На сутринта щеше да се срещне с най-важния агент в Папуа — човек, разполагащ с богатство и власт, приеман безрезервно от австралийците.

Фуджи откри поток и се изми. Целият беше изпохапан от комари и се страхуваше да не се зарази от малария. Но си даваше сметка, че трябва да поеме риска, ако иска да изпълни мисията си, преди да се върне в Япония.

С тежки стъпки тръгна по пътеката, която познаваше още от детството си. Накрая откри място, където можеше да се срещне с агента — дървено бунгало с широки веранди и красива тропическа градина — уединена къща, която поради своята изтънченост издаваше значително богатство.

В градината пред къщата работеше стар папуас, облечен с традиционна пола препаска, наречена „лап-лап“. Черната му кожа беше покрита с белези, свидетелстващи за тежкия му живот. Градинарят забеляза, че Фуджи го наблюдава, и му извика на развален английски:

— Махай оттук!

Сякаш не го беше чул, Фуджи забърза към него и го сгълча:

— Дошъл съм да говоря с Куонг Ю Сен, черен глупак такъв!

Парцаливият жълтокож говореше перфектно английски и това силно изненада градинаря, който смутено отстъпи назад.

Преди папуасът да се окопити и да реагира, от тръстиковия стол на верандата се изправи китаец, облечен в чист бял костюм и бяла шапка. Когато видя Фуджи, се намръщи.

— Това да не е Фуджи Комине? — попита.

— Същият, господин Куонг — отвърна той. — Дойдох да обсъдя с вас важни дела на четири очи.

Сен му махна да го последва в къщата.

— И през ум не би ми минало, че вие пръв ще установите контакта — каза уморено, сякаш с идването си младежът вече го беше изтощил. — Когато преди много години изчезнахте от Папуа, плъзна слух, че работите за онзи убиец О’Лиъри. Но от новините, които получих от моите германски господари, визитата ви по всичко личи не е случайна.

Фуджи се огледа, за да се увери, че са сами. В къщата беше чисто и уютно, обзаведено със скъпи европейски мебели, които да направят живота на обитателите й още по-приятен.

— От сега нататък ще докладвате на мен — рязко изрече Фуджи, тъй като искаше да стресне китайския търговец. — Не смятам за необходимо да давам обяснения защо ще работите с мен.

Сен се настани на един от фотьойлите. Нямаше желание да напусне Сингапур и да се върне в Папуа с цяла година по-рано от предвиденото, но така му бяха наредили неговите немски началници от разузнаването. Нацистите, които контролираха цяла Европа, в крайна сметка щяха да спечелят войната. Ако Сен признаеше на австралийците, че ги е шпионирал, те щяха да го открият под дърво и камък и да му видят сметката. И в единия, и в другия случай беше обречен. Беше му минавала мисълта да разкаже всичко, което знае, но така щеше да изложи на голяма опасност семейството си.

— Не те ли е страх, че ще те познаят в Папуа? — попита Сен.

Фуджи се усмихна.

— Има риск. Но аз трябва да го поема, за да изпълня мисията, възложена ми от Императора.

— С Япония още не сме влезли във война. Защо германците искат да работя с теб, след като те самите са във война с австралийците?

— Не съм дошъл да обсъждам стратегията и политиката с теб. Твоята страна воюва с Япония, а ти в същото време си живееш спокойно и в безопасност тук, на австралийска територия. Това не те ли притеснява?

Сен изтри потта от лицето си. От присъствието на този млад японец му призляваше, а още повече като се замислеше какво го чакаше занапред. Защото това означаваше, че ще е принуден за пореден път да предаде онези, които му вярваха. Но най-трудното беше да работи с враг, истински враг на неговия народ, на китайците. Сен беше чул за ужасните злодеяния, извършени от японските войски в Манджурия, Нанкин и други места в Китай, където бяха стъпили японските окупатори. Неговите немски господари се бяха погрижили семейството му да остане в Сингапур и бяха намекнали, че може да им се случи нещо, ако той не изпълнява нарежданията им. Но при вида на този надут и арогантен млад японец, който идваше ей така в дома му и му заповядваше да му се подчинява, чашата преля. И въпреки това, ако искаше да запази всичко, което беше постигнал в името на семейството и близките си, трябваше да преглътне унижението и да се подчини.

— Какво се иска от мен? — попита.

— Много скоро ще получиш пратка, товар от Хонконг. В тази пратка ще има сандък, обозначен като изсушен джинджифил. В сандъка ще бъдат скрити радиостанция и инструкции за боравене с нея. Твоето кодово име, позивната ти ще бъде „Крайт“. — Крайт беше малка силно отровна азиатска змия. Сен изненадано примигна. — Останалото ще разбереш, когато му дойде времето.

— Това ли е всичко?

— Не. Преди да си тръгна, искам да се изкъпя и да хапна. Повече няма да ме видиш, освен ако не се наложи и не ти наредят.

Старши матрос Фуджи Комине изпълни мисията си. Доколко успешна беше тя, щяха да преценят неговите началници. Но той знаеше, че беше извършил нещо необикновено и изключително. Много скоро из Тихия океан и Азия, в района, в който европейците имаха стратегически интереси, десетки хиляди млади японци щяха да пристъпят към изпълнението на подобни разузнавателни задачи. Към втория етап — диверсии и подривна дейност — щяха да преминат, когато Япония официално обявеше война на Тихоокеанските сили. И макар Фуджи да не знаеше кога точно щеше да стане това, той беше сигурен в неизбежността на събитието, така както беше сигурен, че след нощта винаги настъпва ден. От разузнавателния отдел, в който работеше, знаеше, че американците си даваха сметка за това, но нямаха никаква представа нито кога, нито къде точно ще ги застигне войната.