Питър Уот
Едем (31)

30.

Капитан Карл Ман познаваше добре Сидни. Като малък двамата с Лукас бяха изпратени от Папуа на пансион — интернат в града и когато си тръгнаха обратно за Папуа, вече имаха много приятели сред австралийските си връстници. Когато Карл слезе от влака от Мелбърн на Сентръл Стейшън, той реши да потърси един-двама стари приятели, преди да продължи пътуването си на север към Куинсланд.

Бяха му дали два дена отпуск в Сидни и той не се колеба много с кого да се свърже най-напред. Порови в джоба на униформения панталон и извади няколко монети за телефон. Първото му обаждане беше до кантората на Том Съливан. Ако някой можеше да му каже новини за Папуа, това беше Том.

Свързаха го с кабинета на Том и адвокатът го поздрави сърдечно.

— Довечера организирам парти в кантората — каза Том. — Радвам се, че ми се обади. Ще празнуваме сключването на голяма сделка. Заслуги за това има един от най-добрите ми служители.

Двамата си побъбриха известно време за Джак Кели, за Лукас и Айрис.

— Знаеш ли какво стана с Мари? — попита го Карл.

— Аха! Ела довечера и ще разбереш.

Преди младежът да е задал още въпроси, Том Съливан каза, че има среща с клиент, и се извини, че трябва да прекъсне разговора им.

— В шест часа в кантората ми. И гледай да не закъсняваш.

Карл затвори телефона и излезе от будката. Козирува на войник, който мина покрай него. Щеше да се регистрира в хотела, да си остави багажа в наетата за него стая и да отиде на кино. Много искаше да се срещне с адвоката, в чийто дом беше прекарал много весели дни във времето, когато Лукас ходеше със Сара Съливан, дъщерята на Том.

Когато Карл излезе от Кепитъл Тиътър в центъра на града, беше малко след пет следобед. Вечерта беше чудна и Сидни изобщо не изглеждаше като град, заплашен от японска инвазия. Хората вършеха обичайните си дела, сякаш нямаше война. Изключение правеха отделни минувачи, които носеха преметнати през рамо торби с противогази. Естествено, по улиците имаше много повече униформени австралийци и американци. И когато слънцето залезеше, градът щеше да потъне в тъмнина, за да се спази нареждането на властите.

Той се качи на трамвая и стигна до кантората на Том Съливан броени минути преди шест часа. В антрето го посрещна самият Том, който закуца към Карл с усмивка и протегната ръка.

— Драго ми е, капитан Карл Ман, носител на военен кръст — каза той и се здрависа с него. — Как си за бога, стари приятелю?

Хватката на адвоката все още беше доста здрава. Карл трепна, все едно че беше юношата, който навремето заедно с Лукас гостуваше на Съливан през уикендите. Заради високото положение, което заемаше в обществото на Сидни, Том Съливан се ползваше с уважение и дори страхопочитание. Бащата на красивата разглезена Сара беше влиятелна фигура в дните преди войната. Сега той и Карл имаха нещо общо помежду си — и двамата бяха наградени с престижното отличие „Военен кръст“.

— Добре, благодаря, господин Съливан — отвърна Карл. — Аз също се радвам да ви видя. Как е госпожа Съливан? Сара?

— Жена ми е в провинцията, реши да постои малко там — отвърна той и покани младежа да влезе. — Страхува се, че японците всеки момент ще стоварят десант и едва ли не ще маршируват по Пит стрийт. А Сара, ами тя се омъжи за един млад банкер, който е доста добре материално.

Зад вратата се чуха гласове и грамофон, който свиреше популярен шлагер. Когато Том отвори, погледите на всички се приковаха в двамата.

— Моля за внимание, искам да ви представя този млад мъж — капитан Карл Ман.

Карл кимна и огледа стаята. Събралите се бяха мъже и жени на различна възраст, всичките облечени в официални цивилни дрехи. Очевидно работеха в адвокатската кантора. Те му се усмихнаха и когато очите му се спряха върху най-красивата млада жена в стаята, той сякаш беше ударен от гръм.

— Нали питаше за Мари — продължи Том и го потупа по гърба. — Партито е в чест на договора, който тя помогна да сключим с една голяма търговска верига магазини в щата.

Карл видя, че Мари също е изненадана. Тя беше в компанията на двама добре облечени млади господа в скъпи костюми и ахна от изненада. Едва не разля шампанското върху дебелия килим на пода.

— Иди и й напомни за себе си — каза му Том и му смигна. — Мари не ми казва какви сте ги вършили в Палестина, но подозирам, че между двама ви е имало някаква афера.

Карл едва не избухна в смях. Как можеше да обясни на адвоката, че същата тази млада дама като нищо можеше да го убие, ако обстоятелствата го изискваха. Вместо това само промърмори в отговор, че ще си помисли, и взе чашата с шампанско, която му подадоха. Преди да предприеме следващата стъпка, той се заприказва с един от съдружниците на Том във фирмата. Обсъждаха военната кампания в Сирия. По-възрастният от него мъж беше служил в Палестина с Леката кавалерия през Първата световна война и разговорът се завъртя около спомените за най-известните места за забавления в Йерусалим.

Карл продължи да поглежда към другия край на стаята, където Мари все още стоеше с двамата млади мъже. Надяваше се погледите им да се срещнат, но тя като че съзнателно избягваше да се обърне към него.

— Мари има бляскаво бъдеще в бизнеса на Том — каза възрастният му събеседник. — Благодарение на екзотичната си красота и владеенето на френски език тя е в състояние да убеди и дявола.

Карл беше съгласен с това твърдение. Мари беше олицетворение на модерната млада делова жена. Той беше запленен от нейната хубост още когато за пръв път я зърна в йерусалимското кафене. Но сега тя направо сияеше. Той заключи обаче, че Мари очевидно проявяваше по-голям интерес към двамата младежи, които й правеха компания, и бързо си изпи шампанското. Вечерта минаваше в разговори с познати и колеги на Том, които сами идваха при Карл и се представяха, силно интересувайки се от военния му опит в Близкия изток.

Тъй като не беше свикнал със силно вино, Карл се извини и излезе от стаята. Беше забелязал, че от антрето се излиза на балкон, който гледаше към града. Реши, че това място е подходящо, за да се измъкне за известно време от въпросите за войната, задавани му от напълно добронамерените, но скучни хора. Промъкна се незабелязано и излезе на потъналия в мрак балкон. Запали цигара и се подпря на перилата, загледан към една пролука между високите сгради, през която се виждаха водите на залива. За миг се наслади на тишината и спокойствието. Зад него продължаваха да се чуват смехът от партито и дрънченето на кристалните чаши с шампанско.

— Не те заговорих на моето парти — обади се познат глас. — Бях изненадана.

Карл се обърна и видя Мари, застанала на балконската врата.

— Здравей, искаш ли да ми правиш компания — попита я той.

Тя колебливо пристъпи напред и застана до него. Стисна перилата и се загледа в залива.

— За мен беше изненада да те видя тази вечер — тихо добави тя. — Мислех си, че за мен Палестина е вече минал период.

— За мен също беше доста изненадващо.

— Сега си капитан, нали? — попита тя.

— Да. Чух, че Том Съливан е много доволен от теб и те е направил директор по продажбите. Това е доста голям напредък от арабското кафене на баща ти.

— Пиер не ми е истински баща — тихо отвърна Мари. — Баща ми е бил немец от Чуждестранния легион.

Карл се изненада.

— Значи имаме една кръв.

— Аз винаги ще си остана французойка. Израснала съм като такава.

— От каквато и националност да си, за мен ти си една изключителна жена — каза той и издиша дима от цигарата.

— Би ли ме почерпил една цигара? — попита тя.

— Мислех, че не пушиш. Това е лош навик. За съжаление аз се пристрастих, защото пушенето успокоява нервите ми.

— Не пуша, но в момента имам нужда да запаля.

Карл й подаде кутията и тя си извади цигара, след което той услужливо й я запали с клечка кибрит. Мари взе дланта, в която той държеше клечката, и я придърпа към себе си.

— Мисля, че в момента и аз съм изнервена. — Тя дръпна от цигарата и издиша. — Но след тази вечер няма да продължа да пуша.

— Нямаш причина да се ядосваш на мен. Скоро заминавам с влак за Бризбейн.

— Отново ли ще воюваш?

— Така изглежда — отвърна Карл, без да я поглежда в очите.

— Благодаря за комплимента, който ми направи, капитан Ман. Боях се да се доближа до теб заради случилото се между нас в Палестина. Боях се, че сигурно ме мразиш заради моята роля в мрежата на германския агент.

Карл отстъпи назад и тихо се засмя.

— Това е част от голямото зло, наречено война. — Той погледна Мари и за пръв път забеляза колко уплашена и изнервена е тя. Не я беше виждал толкова уязвима дори в Палестина. — Не виня нито теб, нито майка ти за случилото се. Дори сега нямаше да водим този разговор, ако майка ти не беше проявила смелост и не се беше свързала с британците.

— Да, прав си. Мисля, че съдбата те изпрати, за да промени моя и на майка ми живот към по-добро.

Карл изпита уважение и нежна любов към тази млада жена. Животът й, преди да дойде в Австралия, очевидно е бил доста суров, но духът й беше достатъчно силен, за да се утвърди на новото място, като в същото време скъса със старото си битие.

— Искам да те видя отново — каза той.

Мари импулсивно докосна с длан лицето му.

— И аз — отвърна. — Ще споделя нещо с теб. Когато те срещнах за пръв път, си казах, че си красив мъж. А сега тук, далеч от Палестина, пред себе си виждам все същия красив мъж, за когото чувствата ми подсказват, че има нежна душа. — Тя се доближи и го целуна по устните. — Това е, за да ти благодаря, капитан Ман.

— Името ми е Карл. Капитан е военен чин и той е само част от мен.

— Карл… силно име. Харесва ми. Но сега трябва да се върна на партито, защото скоро ще започнат да ме търсят.

— Да, предполагам, че трябва — съгласи се неохотно той.

— До следващата ни среща! — сбогува се Мари и се върна на партито.

Карл я изгледа в гръб и въздъхна. Времето отново работеше против него. Той се обърна, запали цигара и впери очи в залива. В живота му се беше случило нещо необяснимо, нещо вълшебно. Каквото и да беше, той знаеше, че то ще го следва в джунглите и по бойните полета на Папуа. Рано беше да се каже дали е любов, но беше сигурен, че привличането между него и Мари е взаимно.

Когато изпуши цигарата си, той се върна на партито, за да се сбогува с Том. Мари отново стоеше в другия край на стаята. Тя го видя и му се усмихна.

Той се върна в хотела по тъмните улици на града. Когато се просна в леглото, главата му се беше замаяла от шампанското и спомените му за случилото се на балкона бяха неясни. Колкото и кратка да беше срещата им, тя му даде оправдание да се върне и да се види с красивата жена. Странно, мислеше си той, че двамата ги беше събрала войната. Надяваше се само войната да не ги и раздели.

 

 

— Казах си, че ще ти харесат — неловко произнесе Карл, застанал в антрето в кантората на Том Съливан.

Мари погледна букета от бели гладиоли, който той й поднесе, и му се усмихна.

— Мерси, Карл — отвърна тя и взе цветята. — Откъде знаеше, че ще съм тук?

— Том ми каза, че има среща с теб тази сутрин, и си помислих, че така и така днес е последният ми ден в Сидни, защо да не го прекараме заедно.

— Но аз имам работа.

— Не, напротив, млада госпожице, нямаш — намеси се Том Съливан зад нея. — Вземи си отпуск днес и прекарай приятно времето.

Мари се обърна към адвоката, застанал на вратата на неговия кабинет, и му се усмихна благодарно.

— Благодаря, Том — каза Карл и отново се обърна към Мари: — Как ти се струва предложението да отидем с кораб до Манли и да обядваме на плажа?

— Страхотно — отвърна тя, все още с букета в ръка. — Но с тези дрехи мога ли да отида на обяд?

На лицето на вечно сериозния Карл грейна усмивка.

— За риба и пържени картофи става.

Мари връчи букета на Том и взе дамската си чанта. Хвана Карл под ръка и го поведе към външната врата. Той се почувства много щастлив.

 

 

Малко по-късно те стояха на ферибота, който пресичаше залива. Беше чудесен слънчев есенен ден, а въздухът беше прохладен. Малкият ферибот подминаваше един след друг големите бойни кораби на Австралия и на съюзническите сили. Но сред тези колоси, напомнящи за войната, имаше и няколко крехки на вид яхти, танцуващи върху водната повърхност на залива. С тях плаваха онези, които бяха предпочели да избягат от офисите в града и да се насладят на красивия ден.

Мари стоеше близо до Карл, хванала се за перилата на кораба. Бумтенето на корабния двигател наподобяваше туптене на сърце. Карл видя радостта и вълнението, които Мари изпитваше, докато фериботът плаваше към пристана на Манли, подминавайки пясъчни носове, осеяни тук-таме с ниска растителност.

— Остава още малко — каза той. Екипажът вече подготвяше въжетата и траповете за акостиране.

— Много красив град — въздъхна Мари. — Радвам се, че дойдох тук.

— Била ли си в Манли досега? — попита я Карл, докато фериботът приближаваше пристана.

— Не — отвърна тя и се хвана за ръката му, за да не падне, когато фериботът леко се удари в стената на пристана. — Но господин Съливан ми каза, че ти и приятелят ти Лукас Кели сте прекарвали доста време тук по време на училищните ваканции.

— Виждам, че Том доста ти е разказал. — Карл се усмихна.

— Защото аз го попитах — напълно сериозно отговори момичето.

Слязоха от ферибота и тръгнаха по пристана. Кацналите пред тях чайки се разтичаха. Излязоха на една улица с хотел. Двамата продължиха разходката си по улицата, минавайки покрай малките магазинчета. От време навреме Мари се спираше, за да погледне някоя рокля или шапка на витрината. Карл виждаше, че мъжете се заглеждат по нея, а Мари забелязваше завистливите погледи на жените. Бяха чудесна двойка: висок и добре сложен капитан с орден на широките си гърди, свидетелство за проявена във войната храброст, и дребната, красива Мари.

Карл се спря пред един магазин за рибни деликатеси, поръча две порции и продавачът му подаде два пакета, направени от вестникарска хартия, излъчващи аромат на риба и солена вода. Подаде единия пакет на Мари и продължиха към края на улицата, където Тихият океан отмиваше жълтия пясък от плажа.

— Ако не обичаш пържени картофи, можем да седнем на плажа и да нахраним чайките — каза Карл.

— Обичам картофи. Опитвала съм ги.

Седнали мълчаливо един до друг, той с навити крачоли и тя със запретнати поли, те ядяха от пържените картофи от пликовете. Карл беше гладен и ядеше бързо, но Мари взимаше един по един картофите и се хранеше значително по-бавно. Пред тях вълните се разбиваха в брега. Плажът беше пуст, тъй като сезонът беше минал и по пясъка можеха да се видят само онези, които желаеха да се усамотят.

— Кога заминаваш? — попита го тя.

— Довечера — отвърна той и хвърли един картоф на събралите се чайки, чакащи търпеливо наблизо. Те се нахвърлиха върху картофа, а когато щастливата птица се докопа до него, останалите я подгониха по пясъка.

— Това е много скоро — отбеляза Мари и също хвърли картоф на чайките. — Знаеш ли къде те изпращат?

— Някъде на север. — Не искаше да мисли за това, което го чакаше в джунглите на Папуа и Нова Гвинея.

Мари не настоя повече с въпросите си. Но предчувстваше, че Карл отива на някое опасно място.

— Снощи беше много приятно, докато си приказвахме — тихо каза тя.

Карл отмести очи от чайките.

— Може да ме смяташ за, както ние казваме в Папуа, лонг лонг лук. Това означава луд. Но често си спомнях за теб. Не знам защо, но спомените за теб не ме напуснаха и когато се върнах на фронта, и дори когато се прибрах у дома. Когато те видях снощи, сякаш се беше сбъднал моят сън.

— И аз се почувствах по същия начин — отвърна Мари. — Не мога да си обясня на какво се дължат тези чувства, но благодарение на теб аз дойдох тук и обикнах този град и тази страна. И майка ми също ми каза, че сме тук благодарение на теб.

— Значи изпитваш само благодарност — рече Карл.

— Не, не — отвърна Мари и импулсивно стисна дланта му. — Нещо повече от благодарност е, но се боя да… как казвате вие… да се отдам на чувствата си. Знам само, че много те харесвам.

— Не е зле за начало. — Той се усмихна. — Жалко само, че нямаме много време да продължим напред.

— Не разбирам — каза тя с озадачено лице.

— Не, нищо особено. — Карл погледна часовника си. Колкото и да не му се искаше, трябваше да се върне в града, за да хване влака. — Трябва да тръгваме.

Взеха ферибота обратно до Съркюлар Кей и седнаха един до друг на седалките отвън на палубата. Разговорът им вървеше леко и непринудено. Когато в края на пътуването слязоха от ферибота, Карл осъзна, че му остават само още няколко часа и после щеше да си замине от живота на Мари, вероятно завинаги.

Той я изпрати до кантората на Том Съливан малко преди служителите да излязат оттам, за да хване трамваите и влаковете за вкъщи.

— Прекарах чудесен ден — каза Мари и му протегна ръка. — Иска ми се да беше останал.

Карл не желаеше да се сбогува с нея и ядосано прати войната по дяволите. Как можеше някаква си глупава война да лишава младите от любов и щастие?

— Искам да ти благодаря, Мари — тихо отвърна той. — Надявам се да се видим отново някой ден.

Тя го погледна в очите.

— Ще бъде много хубаво. Моля те, пази се.

Карл кимна. Тълпата от забързани за вкъщи граждани за малко щеше да ги отнесе. В този миг той би дал всичко, за да бъде един от тези граждани, за да остане в Сидни. С тъжна усмивка той се обърна и си тръгна. Мари остана сама и го съпроводи с поглед, докато не се изгуби в тълпата.

 

 

Войници и раници, плачещи жени и объркани деца, дошли да изпратят любимите си. Всички те стояха на перона. Парата от локомотива се извисяваше със съскане към небето. Сидни постепенно потъваше в нощта, докато Карл стоеше настрана с раницата си и чакаше да се качи на влака.

Минаващите покрай него войници козируваха, а той замислено им отвърна. Само преди няколко часа беше гледал в очите на Мари, беше се наслаждавал на сладкия аромат на парфюма й и беше докосвал ръката й. В момента се чувстваше толкова самотен, колкото никога преди не се беше чувствал.

Началник-влака изсвири със свирката и извика на униформените мъже да се качват по вагоните. Карл се наведе да си вземе раницата и изведнъж чу, че някой извика името му. Изправи се и се обърна — Мари тичаше по перона, пробивайки си път през гъстата тълпа от качващи се войници.

— Карл! — извика отново тя и се хвърли в обятията му.

Карл я прегърна и усети допира на бедрата й.

— Какво правиш тук? — попита я.

— Исках да ти кажа, че съм влюбена в теб — отговори тя и изведнъж придърпа главата му. Целувката беше дълга и страстна. — Върни се жив и невредим, мон шери — добави задъхано. — Ще ми липсваш.

— Точно за този напредък ти говорех днес — пошегува се той и се усмихна. Прегърна я и вдъхна от уханието на косата й. — Сега вече имам доста основателна причина да се върна.

— Всички по вагоните! — отекна нечий глас из перона. Влакът щеше да потегли всеки момент. Карл грабна раницата си, прегърна Мари още веднъж и я целуна по устните, докато тя обви ръце около врата му. Няколко войници, които гледаха през прозореца на вагона, нададоха одобрителни викове. Карл скочи в потеглилия влак и помаха на Мари, чиято фигура постепенно се смали в морето от насълзени жени и деца, останали на перона.

— Обичам те! — извика тя, но признанието й в любов беше заглушено от дългото и продължително изсвирване на локомотива.

* * *

Лейтенант Кеншу повика Фуджи на мостика. И-47 беше изплувала на повърхността.

— Старши матрос Комине — обърна се той към него, загледан в тъмната нощ и гъстите облаци. — Заповядаха ми да те спусна на брега, за да се увериш дали твоят агент Крайт не е бил разкрит от врага.

— Слушам, господин капитан.

Кеншу насочи вниманието си към моряка, който си беше спечелил репутацията на аутсайдер в тясно сплотения колектив на екипажа. Живял много години извън Япония, в Папуа, той минаваше за чужденец за младите матроси, родени на островите на изгряващото слънце. Не че някой от тях го подозираше в нещо, след като беше пределно ясно, че техният капитан се отнася с уважение към Комине заради подвизите му в първите дни на войната. Просто старши матрос Комине беше много мълчалив и вглъбен в себе си човек, който не се и опитваше да се сближи с останалите.

— Мисията ти е опасна — тихо добави Кеншу. — Имам чувството, че контраразузнаването се опасява да не би човекът, който ти вербува, да се е предал на противника и да е станал двоен агент. Иначе те нямаше да рискуват моята подводница в тези води, толкова близо до Порт Морсби. Само исках да ти кажа колко важна е за флота тази операция.

Фуджи сведе глава в поклон. Той уважаваше капитана, но напоследък намрази работата в тясното пространство на подводницата. Липсваше му миризмата на пръст и на горите. Той често се замисляше колко странно беше, че Папуа е повече негова родина от Япония, където през зимата валеше сняг и пръстите на краката и ръцете му замръзваха. Носеше се слух, че се събира военноморска групировка, която да завземе Порт Морсби. Фуджи, който не беше набожен, се помоли нашествието да стане скоро и той да бъде изпратен в Порт Морсби, за да види докъде е стигнала бременността на Кийла. Мисълта за неговото дете, което тя носеше, имаше по-силен ефект върху него, отколкото очакваше. Въпреки че още го притесняваше фактът, че детето им ще е от смесен расов произход. Колкото и да се опитваше да постави на първо място свещената мисия в името на императора да завоюват Пасифика, образът на Кийла често го спохождаше, когато той се обръщаше към нежните спомени, за да избяга от действителността и живота в подводницата. Поне на тази мисия имаше възможност да я потърси.

— Ще бъдеш въоръжен — продължи Кеншу. — И при никакви обстоятелства не бива да те заловят жив.

— Слушам — отвърна Фуджи. Заповедта на капитана беше закон за него.

Фуджи знаеше, че ако врагът го заловеше и го подложеше на разпити, имаше опасност той да не издържи на изтезания и да издаде местонахождението на И-47. Той беше обикновен човек, а не бог като императора.

— Кога ще сляза на брега? — Беше единственият въпрос, който зададе, преди да се върне долу към обичайните си задължения в двигателното отделение. Когато един редови моряк отправяше въпрос без покана, това се смяташе за голяма дързост, но той забеляза, че младият капитан изпитва съчувствие към него.

— Много скоро — отвърна Кеншу и продължи да оглежда хоризонта за вражески кораби.

 

 

— Струва ми се, че японците започнаха да ме подозират — каза Сен, докато крачеше из градината на своя дом. — Но това е само предчувствие, интуиция.

Австралийският майор до него запали цигара и издиша дима в мъгливия сутрешен въздух. Пеперудите пърхаха над тропическите цветя. Майор Колин Шоу беше минал петдесетте години и беше помирисал барут през Първата световна война в Палестина в редовете на Леката кавалерия. След войната беше работил в полицията на Нов Южен Уелс, където се издигна до детектив, разследващ тежките престъпления из тъмните улички на Сидни. Той също така беше член на опълченско подразделение и сега беше съчетал двете си длъжности, работейки за разузнаването в Порт Морсби. Безплатните обеди в кафенетата по време на полицейската му служба бяха добавили допълнителни килограми към някога стегнатото и стройно тяло на Шоу. Армейската му униформа на места беше доста опъната, но контраразузнаването имаше нужда от неговия бистър ум, а не от тялото му.

— Казвате, че имате предчувствие, че сте разкрит — повтори майор Шоу и издиша още дим, който се издигна високо във въздуха. — В такъв случай е добре да знаете, че и аз мисля така. Като ченге често ми се налагаше в определени ситуации да се доверявам на предчувствията и инстинктите си. А тъй като работим с доста гадни типове, това изостря инстинктите ни. Какво точно ви кара да мислите, че малките жълти негодници са ви разкрили?

— Личи си по тона на радиосеансите — бавно отвърна Сен, замислен върху причините за тревогата си. — Нещо по начина, по който радистът от другата страна приема информацията, която вие ми давате да предавам.

Шоу направи гримаса и се почеса по челото. — Ако прекратя тази операция, не знам каква ще бъде вашата съдба.

Сен вече беше обмислил какво го чакаше в ръцете на австралийските власти. Щом операцията за заблуда на японците приключеше, той вече нямаше да им е от полза и щеше да бъде обвинен в предателство. Можеше и да не отправят официални обвинения към него, а да го убият и да го пишат в графата „безследно изчезнали“.

— Въпросът не е какво ще стане с мен — въздъхна той. — Не знам какво е станало със семейството ми. Животът ми за мен вече не значи нищо.

— Чакайте малко — прекъсна го Колин Шоу. — Не си мислете, че ще ви премахнем. Ние не сме някакви побъркани и кръвожадни зверове да постъпим така с човек, който ни е оказал истинска помощ. Може и да се наложи да полежите зад решетките, но едва ли ще ви пратят на бесилото.

Сен се изненада от добронамереното отношение на австралийския майор към него.

— Искам да знаете, майоре, че наистина желаех да помогна в действията ви срещу японците. Аз съм човек на принципите и най-много се страхувах японците да не разкрият миналото ми. Не се страхувах от смъртта, както може би си мислите, а от безчестието. Срамувах се, че предавам хората в тази страна, които ми бяха истински приятели. Сега бих приветствал смъртта, като знам, че съм си върнал поне донякъде достойнството.

Майор Шоу остана впечатлен от китаеца. С годините полицейска работа на улицата той беше усвоил умението да преценява точно и вярно хората. И в момента усещаше, че имаше насреща си човек, който искрено се разкайва и е готов да стигне и по-далеч, за да изкупи вината си.

— Знаете ли, господин Сен — майор Шоу захвърли фаса си в ягодовия храст, — дори и да закрием вашата дейност, сигурен съм, че мога да ви имам доверие и да ви намерим някаква друга работа при нас. Ще ви освободим, но искам да ви предупредя, че новата работа ще бъде изпълнена с много опасности и единствената ви награда ще бъде изкупването на вината. Сигурен съм, че ще можем да направим така, че досието ви с данните за извършваната от вас подривна дейност да изчезне. Интересува ли ви моето предложение?

— Майор Шоу, нямам нищо за губене, освен срама си — тъжно отвърна китаецът.

Офицерът неочаквано протегна ръка.

— Добре дошли в моя свят, господин Сен. Нищо за губене и война за печелене. Сега ми остава само да уредя вашето изчезване в името на императора. Японците ще останат с убеждението, че са ви убили и че не сте се компрометирали. Това би трябвало да ги накара да повярват, че информацията, изпращана от вас, е била вярна.

Сен разбираше, че щом предишната му самоличност бъде заличена, той ще се прероди от пепелта. И това за него ще бъде ново, макар и опасно, начало.

 

 

— Ще бъдете изпратена в Австралия — с официален тон каза майор Шоу на Айрис, седнала в дневната. В момента усилено вървеше разчистването на къщата от всякакви следи, че тук се е водила контраразузнавателна дейност. Около тях имаше кашони, пълни с хартия и моливи, с чаени чаши и радиооборудване. — Аз ще уредя транспорта, но ще можете да вземете със себе си само един куфар с личните си вещи. Не е необходимо да повтарям, че сте дали клетва да пазите пълна тайна за всичко, което сте видели и чули тук. Няма да обяснявам подробно какви са наказанията за нарушение и на клетвата, която ще ви дам да подпишете по Закона за държавната тайна. Само ще подчертая, че е във ваш интерес да я спазвате. Ясно ли се изразих?

Айрис не повярва на ушите си. Каква ирония само. След като завръщането й в Австралия беше спряно и подложено на преразглеждане от имиграционните власти, сега пък държавата искаше да я изпрати в Сидни, където тя отново щеше да бъде с дъщеря си.

— Всичко ми е ясно, господин майор — отвърна. — Бъдете сигурен, няма да ви подведа за оказаното доверие.

— Добре тогава — избоботи Шоу. — Доколкото ми е известно, вие сте наследница на доста солидна сума пари.

— Вярно е — отвърна изненадана Айрис. — Откъде знаете за наследството?

— Джак Кели ми е стар приятел — усмихна се накрая майорът. — Той ми заръча да ви наглеждам и да внимавам да не ви се случи нещо лошо, защото иначе ще направи нещо много лошо с мъжките ми атрибути.

Тя промени мнението си за армейския офицер, когото първоначално беше взела за грубоват и арогантен военен.

— От Първата световна ли го познавате?

— Не, преди години го срещнах в Сидни, когато той беше известно име в бизнеса. Джак беше прочут с това, че се грижеше за интересите на вдовиците от войната и за ветераните, които си търсеха работа по време на Голямата депресия. Той е доста почтен човек.

— Не разбрах какво ще се случи със зет ми — смени темата тя. — Бих искала да се сбогувам с него и да му благодаря за гостоприемството.

— Ще се погрижим за него — отвърна неловко майорът и се покашля. — Не се тревожете — добави, когато видя, че лицето на Айрис помръкна от притеснение. — Оттук ще го закарат да работи на друго място.

Това обяснение би трябвало да я задоволи, тъй като беше пределно ясно, че майорът не желае да дава повече подробности.

Айрис бързо си приготви малкото лични вещи, които имаше. Камион я закара до Порт Морсби, където майор Шоу беше уредил да се качи на товарен кораб, връщащ се в Австралия.

Тя стоеше тъжна на пристана, стиснала куфара и вперила празен поглед в острова в залива на Порт Морсби. Когато насочи вниманието си към брега, забеляза едно изпочупено жасминово дърво, чиито нежни кремави цветове бяха цъфнали. Жасминът още повече я натъжи. Напускаше вероятно завинаги едно място, което можеше да бъде неин дом.