Питър Уот
Едем (32)

31.

— Връщаш се, Джак, независимо дали ти харесва или не — каза капитан Майкъл Хигинс, надвесил се над Джак Кели, който лежеше на походно легло под противокомарна мрежа. Замаскираният пост, който се намираше на половината път от базовия лагер в планината западно от Лае, оборудван сред влажната и буйна тропическа растителност, беше далеч от всякакви болнични заведения, където можеха да се излекуват подновилите се пристъпи на малария. Джак бълнуваше и сънищата го отвеждаха към някакъв нереален свят, населен с призраци и чудовища. Дори когато командирът на предния пост се надвеси над него, той трепереше силно и неконтролируемо от пристъпите на смъртоносната болест.

— Ще ми мине, Мик — отвърна през зъби, мъчейки се да се изправи в леглото. — Само няколко дни и ще се изправя отново на крака.

— Едва ли — отвърна капитан Хигинс. — Ще организирам евакуацията ти в Морсби. Не мога да си позволя да държа човек на легло толкова близо до японците, Джак. Отиваш в Морсби и това е заповед.

Джак се отпусна отново на пропитото с пот одеяло. Той знаеше, че на мястото на младия командир — редови офицер и випускник на военния колеж „Дънтрун“ в Канбера — и той щеше да постъпи по същия начин. Неговата упоритост да остане беше само израз на силната му гордост и на вътрешната му потребност да докаже на себе си, че въпреки напредналата възраст може да продължи да се бие за родината си. Беше на този свят вече пето десетилетие и все още беше в добра форма, но възрастта забавяше движенията му и отнемаше енергията му. Ако можеше, би извикал от болка при всяко пренапрягане на мускули или скъсано сухожилие. Джак се примири с факта, че повече не можеше и не искаше да воюва. Беше твърде уморен. Единственото му желание беше да отиде на юг, да си вземе парите от наследството и да построи къща на върха с изглед към река Туид. После щеше да прекарва времето си седнал с въдица в малка лодка и да лови сомове или кефали във великолепните езера край реката.

Джак Кели лежеше по гръб, трепереше и си припомняше. Сълзите му потекоха не заради него, а защото си спомни за Виктория, която страшно много му липсваше. Не минаваше и ден след смъртта й, в който да не се връщаше в спомените си за нея и да не изричаше името й, докато гореше от треска. Тя нямаше да бъде с него, за да се наслаждават заедно на спокойствието на Туид Вали, на девствените тропически гори. Нямаше да е до него, за да плават заедно по реките и езерата, оградени от мангровите дървета на брега.

Отново му причерня и Джак се унесе в болните си сънища, докато един войник го наглеждаше — там, в този тропически ад в джунглите западно от Лае и от противниковите сили.

Пълзейки предпазливо напред, Фуджи стискаше ръкохватката на пистолета с потна длан. Напускането му от И-47 беше минало без произшествия. Той слезе на брега сам и пое към изпълнението на поставената заповед — да провери защо Сен е престанал да предава. Приклекна в мрака на не повече от сто метра от бунгалото на Сен. Нощният мрак скриваше къщата от него. В действителност беше такава непрогледна тъмнина, че той едва виждаше ръката си. Зловещата тишина го разтревожи. Дори кучета не лаеха, нито се чуваха местните работници, които обикновено разговаряха помежду си на светлината на керосинова лампа и дъвчеха бетел. Всичко беше потънало в мрак. Тъй като трябваше да изчака изгрев-слънце, за да установи контакт със Сен, Фуджи се отпусна. Щеше да подремне малко, а изгряващото слънце щеше да го събуди.

Когато първите лъчи на слънцето озариха мястото, Фуджи разтърка сънените си очи и изпадна в шок от видяното. Там, където преди беше къщата, сега имаше само руини. Складовете и другите по-масивни постройки също бяха изгорели. Почернелите навеси от гофрирана ламарина лежаха на земята сред овъглените дървени пилони, които преди ги подпираха. Никъде не се виждаха местните хора, които преди бяха работили тук. Призрачната тишина от нощта продължаваше и през деня. Нищо чудно, че Крайт беше спрял да изпраща съобщения, каза си Фуджи. Австралийските военни бяха разкрили радиостанцията и или бяха заловили китаеца, или го бяха убили. Нещо обаче в тази картина не се връзваше. Той познаваше австралийците достатъчно добре и беше наясно, че не биха изгорили къщата на човек, нито биха го убили само защото са го хванали в предателство. Доколкото той можеше да види, разрушенията тук бяха извършвани много систематично.

И-47 по график трябваше да се върне най-рано след три дни и затова той разполагаше с достатъчно време да потърси някого, който би могъл да отговори на въпросите и съмненията му. Макар да рискуваше да бъде разобличен и най-вероятно убит, поне се намираше в родината си и в един свят, който познаваше много по-добре от земята на изгряващото слънце.

През първия си ден в Папуа Фуджи свали военноморската си униформа и се преоблече в традиционния местен лап-лап. С помощта на боя, която носеше със себе си, той потъмни цвета на кожата си, за да мине за човек от смесен произход, между моту и китаец. Пистолетът и униформата зарови в една дупка недалеч от плажа, където за пръв път беше срещнал Кийла. Зарови и малка брезентова торба с най-важните запаси и сечива: компас, сушена риба, ориз, пълна бутилка с вода и патрони за пистолета.

Доволен от маскировката си, Фуджи тръгна на път. Предстоеше му да изпълни две задачи. След около час той стигна до покрайнините на селото на Кийла, което се намираше навътре в морето с къщи, построени върху дървени подпори във водата. Част от селото беше разположено на сушата. Сред купчините с боклуци бродеха бездомни кучета и кльощави прасета.

Японският моряк беше обучен добре и затова зачака търпеливо, наблюдавайки движението на хора от и в селото. Накрая забеляза една пътека, която минаваше през буша. Местните селяни я използваха, за да ходят на брега, където той беше срещнал Кийла. Самата Кийла Фуджи не видя никъде, дори и сред младите момичета, седнали пред къщите на брега. Вероятно беше в някоя от колибите, построени върху водата.

Дойде пладне, Фуджи извади от торбата си парче сушена риба. Освен гладен, той беше и ожаднял, но си наложи да не мисли за това.

На пътеката се показа малко момче, което вървеше само. Фуджи реши да рискува и да напусне скривалището си. Когато се изправи пред около осемгодишното момче, детето се вцепени от страх пред непознатия, който сякаш беше изникнал изпод земята.

— Няма да ти направя нищо лошо — обърна се към него Фуджи на езика на моту. — Познаваш ли жена на име Кийла.

Уплашеното момче кимна.

— Ще ти дам едно пени — продължи японецът с предразполагаща усмивка и протегна ръка с медната монета, — ако отидеш при нея и й кажеш, че Фуджи ще я чака точно при изгрев-слънце на мястото, където са се запознали.

Момчето се поколеба, но видът на австралийската монета надделя над страха му. Тъй като непознатият приличаше на човек от неговите кланове и не го нарани, то прие монетата, но продължи да го гледа ококорено.

— Ако кажеш на някой друг, че си ме видял, ще дойда през нощта и ще ти прережа гърлото — заплаши го Фуджи и извади ножа, който винаги носеше със себе си. Момчето ахна пред вида на страховитото острие и енергично кимна с глава. — Добре, а сега върви и предай на Кийла съобщението.

Хлапакът отново кимна, обърна се и затича обратно към селото. Фуджи се надяваше заплахата да е подействала. Тръгна към скривалището си близо до плажа и когато стигна, утоли жаждата си от манерката, която беше взел със себе си на брега като част от неприкосновения запас за оцеляване.

Настъпи вечерта, Фуджи заспа доволен с пистолет в ръката. Ако го бяха предали, той нямаше да се даде жив, щеше да се бие до смърт. Последният куршум щеше да е за него.

След няколко часа, които му се сториха като цяла вечност, слънцето изгря и Фуджи се изправи от скривалището си в храстите и погледна към плажа. Тя беше там! Не се беше надявал съобщението му да стигне до Кийла, но ето че тя стоеше там и пристъпваше от крак на крак, повдигнала дългата си пола до коленете. Гърдите й бяха оголени съгласно племенните традиции, а зад ухото си беше забола цвете.

Фуджи не се показа веднага. Опасяваше се, да не би да са я проследили и да не попадне в засада, устроена или от нейните съплеменници, или от австралийските военни. Въоръжен с пистолета, той огледа района много внимателно, за да се увери, че тя е дошла сама. Доволен от огледа, той излезе на плажа. Тя стоеше с гръб към него.

— Кийла — повика я тихо.

Тя се обърна и затича към него.

— Чаках те — каза и свенливо сведе поглед. — Ти обеща, че ще се върнеш при мен.

— Не можех да се върна веднага, защото съм воин на императора и имах да свърша важна работа — отвърна неловко той. — Но сега дойдох, за да ти кажа, че си моя жена.

— Нашето дете продължава да расте в мен — каза Кийла и вдигна очи към него. — А ти изглеждаш много смешно, като си се престорил и маскирал на един от нас — добави игриво.

— Трябва да се престоря, че съм от смесена раса — отвърна той. — Ако ме предадат, ще ме убият.

— За мен ли дойде?

— Ще дойда за теб, когато победим австралийските и американските варвари. Когато дойде мирът, ще поема лодкарския занаят от баща ми.

— Винаги съм вярвала, че ти си моят мъж. Нашето бебе ще се роди силен воин като баща му.

Фуджи осъзна, че се беше оставил емоциите да вземат връх над него и за миг беше забравил за мисията си. Но след като го спуснаха на брега толкова близо до Кийла, трябваше да я види. Обаче щом си спомни главната причина да е тук, той я попита:

— Знаеш ли какво се е случило с китайския търговец Куонг Ю Сен?

Кийла се намръщи, тъй като искаше нейният мъж да говори повече за чувствата си към нея.

— Кой го е грижа — отвърна тя леко нацупена и се стресна, когато Фуджи я сграбчи за раменете.

— Знаеш ли какво се е случило с китайския търговец? — повтори заплашително.

— На пазара чух, че бил убит от войници от Порт Морсби и че те изгорили къщата му. Хората, които работеха при китаеца, били изчезнали до един. Говорят, че някои от тях избягали от страх.

Фуджи пусна раменете й и отстъпи назад.

— Заболя ме — изхленчи Кийла. — Мислех, че си дошъл да видиш мен.

Той едва сега си даде сметка за поведението си и поклати глава.

— Извинявай. Напрегнат съм, защото се намирам на територия, окупирана от противника. Не исках да те нараня.

Успокоена от думите му, Кийла пристъпи напред и хвана ръката му.

— Хайде да отидем в храстите — каза. — Мина много време. Липсваше ми допирът на тялото ти до моето.

— Няма ли да навреди на бебето?

— Старите жени казват, че няма — отвърна тя със стеснителна усмивка и го поведе нагоре.

Денят беше великолепен. На Фуджи не му се искаше да свършва. Той тайно се надяваше подводницата никога да не се върне за него. Двамата, изтощени от правенето на любов, лежаха на земята и гледаха как полумесецът на луната се издига на тропическото небе. За миг им се стори, че войната е много, много далеч оттук. Като всички влюбени и те си шепнеха нежни слова, а вечерта се превърна в един от най-красивите и ценни спомени на Фуджи за целия му живот.

Когато той настоя повече да не се виждат, защото за него всяка минута на брега е изпълнена със смъртна опасност, Кийла енергично запротестира. За жената моту опасността беше просто начин на живот, тъй като и нейното село непрекъснато беше заплашено от нападения на други кланове и племена. Въпреки налагането на европейските закони срещу племенните противоборства туземците все още извършваха набези, за да крадат жени и за отмъщение. На сутринта Кийла се върна при разтревожените си роднини, като им каза, че се е почувствала зле и е решила да преспи в буша. Но сияещото й лице не можа да заблуди по-старите жени, които седяха на тревните си постелки и клюкарстваха. Младата жена си е намерила любовник от друго село. Или може би това беше японецът, който преди време беше убил годеника на Кийла? Последното предположение беше по-скандално, поради което беше и прието като факт.

Яхнал коня си, полицейски сержант Гроувс беше тръгнал на рутинна обиколка до един от отдалечените краища на поверената му територия, намиращ се извън очертанията на Порт Морсби. Трябваше да инспектира контингента от туземни полицаи, командвани от един от доверените му главни сержанти, също от местните племена. Той обичаше тези посещения, защото така можеше да напусне бомбардирания град и да се разходи из буша. Това пътуване щеше да му отнеме ден и чантите от двете страни на седлото съдържаха всичко необходимо за лагеруването. Пеш го придружаваше един от подчинените му полицаи, нарамил пушка и преметнал върху широките си гърди патрондаш с едрокалибрени патрони. Полицаят говореше моту и щеше да му служи като преводач. В момента вървяха по една пътека близо до къщата на Сен. Беше малко след пладне, когато ги спря стар брадат туземец, който накуцвайки се приближи към тях.

— Какво казва? — попита сержантът.

— Казва, че е видял японец по име Фуджи Комине да се навърта наоколо — отвърна полицаят. — Видял го е тази сутрин.

— Комине? — повтори Гроувс. — Сигурен ли е, че видял точно него?

Полицаят се обърна към стареца и му зададе въпроси, повечето от които сержантът разбра, защото поназнайваше малко местния език. Излизаше, че старецът е работил в къщата на Сен като градинар. Когато китайският му господар изчезнал мистериозно, армията изравнила къщата със земята. Той бил принуден да се върне в селото си на брега. Решил обаче да дойде и да види дали не може да прибере нещо от руините на къщата. Тогава съзрял младия японец. Макар Фуджи да се бил дегизирал, той не могъл да заблуди стареца, който го познавал от малък, когато работел с баща му, японския лодкар. Старият туземец предпочел да не го заговаря, защото бил чул, че австралийците водели голяма племенна война със сънародниците на Фуджи, живеещи на някакво място, наречено Япония. Старецът мислеше, че тази Япония трябва да е някъде в планините, защото бил чувал за страховитата репутация на дребните набити мъже от този край.

— Попитай го дали Комине е бил сам — каза Гроувс, убеден в думите на стареца.

След няколко секунди полицаят се обърна към сержанта:

— Казва, че не видял никого, но старите жени от неговото село говорели, че едно момиче, Кийла, носи дете от него.

Йън Гроувс имаше още много въпроси. Той беше част от групата, която влезе в къщата на родителите на Фуджи и ги отведе, за да ги интернират в Австралия като съюзници на противника. Сержантът се съмняваше, че старият Комине и жена му наистина представляват заплаха за националната сигурност, и за него това не беше от най-приятните задачи. Гроувс също така знаеше, че синът им служи в японския флот и беше чел доклада за въоръжения сблъсък с младия Лукас Кели. Знаеше също така, че по това време Фуджи се намира на подводница. Фактът, че беше видян жив в Папуа през последните двайсет и четири часа противоречеше на доклада на пилота на австралийския „Бофайтър“, който твърдеше, че е потопил подводницата И-47.

Йън Гроувс измъкна от стареца колкото можа повече информация и се наведе от седлото, за да му даде малко черен тютюн. Туземецът много се зарадва на наградата и се усмихна широко, оголвайки белите си зъби с петна от бетел по тях, като в същото време започна да благодари на двамата полицаи. Накрая се отдалечи, накуцвайки и мърморейки си нещо.

Йън Гроувс си пое дълбоко дъх. Трябваше да вземе решение, и то бързо. Информацията за японския моряк беше от изключителна важност за военните в Порт Морсби. Присъствието на японеца на брега можеше да е само с една цел — провеждане на разузнаване или извършване на диверсии и саботаж. Така или иначе, Комине трябваше незабавно да бъде открит. Дали беше по-добре да започне издирването с подчинения му полицай, или да потърси помощ първо? Гроувс беше разумен човек и внимателно обмисли как да действа. Ако искаше да открие къде се крие японският моряк, щяха да са му нужни подкрепления. Визитата му при туземните полицаи щеше да почака. Извади тефтер от джоба си и описа всички важни факти.

— Полицай — обърна се той към партньора си. — Занеси това съобщение до щабквартирата в Порт Морсби. Кажи им къде съм в момента. — Той извади от чантата на седлото и метна на полицая няколко консерви с говеждо месо, след което обърна коня си към къщата на Сен. Сержантът беше притеснен, но трябваше да преодолее страха си и да издири японския моряк, докато следите са пресни. Беше въоръжен с револвер и носеше в кобур на седлото карабина. В никакъв случай не биваше да подценява Фуджи. Нито потта, стичаща се от него на реки, беше само от непоносимата жега на тропическото слънце.

Докато чакаше подводницата да се върне за него, Фуджи дори не предполагаше, че присъствието му на папуанска земя е било забелязано. Нито си даваше сметка, че съюзниците разполагаха с възможности да разшифроват кодовете на японските военноморски сили и че знаят за неговата подводница. Единственото, което не знаеха, беше неговото местонахождение в Папуа.

Фуджи беше наминал към къщата още веднъж, за да огледа изоставените руини с надеждата да открие някакви улики за случилото се. Разказът на Кийла не звучеше правдоподобно. Австралийците може и да бяха врагове, но те стриктно се придържаха към британската форма на правосъдие и справедливост. Не, тук имаше нещо гнило. Постепенно у него се зароди съмнението, че китаецът най-вероятно е бил двоен агент и сега работи за съюзниците.