Питър Уот
Едем (8)

7.

Както беше планирало японското разузнаване, радиостанцията пристигна в пратка от Хонконг. Фуджи инструктира Сен как работи апаратурата и настрои необходимата честота, за да предаде първото кодирано съобщение до японски риболовен кораб, който плаваше в залива на Папуа. Съобщението беше дешифрирано и предадено на един друг остров, окупиран от японците през Първата световна война. Там офицер от военноморското разузнаване тихо отпразнува победата, като си наля саке. Агентурната мрежа беше в готовност и действаше перфектно. Разпростираше пипалата си към Американския континент и към всички изолирани островчета в Пасифика, окупирани от Западните сили.

— Това трябва да се превърне в твоята библия, както биха я нарекли християните — каза Фуджи и посочи с пръст книгата с шифрите. — Знам, че ходиш с твоя камион „Форд“ до Порт Морсби два пъти седмично — продължи. — В такъв случай ще наблюдаваш внимателно всичко, което се случва там, и ще докладваш всяко едно движение или разполагане на войски и товари. Също така ще предаваш по радиостанцията метеорологични данни за района на Порт Морсби. По-късно ще ти обясня как се измерват метеорологичните показатели.

Сен не отговори. Двамата се бяха надвесили над малката, но надеждна радиостанция, прибрана в изтъркано кожено куфарче в стаята, която Сен ползваше като кабинет. Жицата антена, опъната към покрива, трябваше да служи за улавяне на вълните на Радио Австралия.

Фуджи живееше в дома на Сен вече две седмици. Понякога излизаше и после се връщаше, без да каже къде е бил и какво е правил. Мисията му да установи комуникационна база близо до стратегически важния залив беше към края си и той вече планираше изтеглянето си или от японски траулер, или от подводница. Отново щеше да заеме мястото си в редиците на великия имперски флот. Сен беше казал на прислугата си, че Фуджи му е роднина, пристигнал от Китай. Беше ги накарал да се закълнат, че няма да споменават за него пред никой европеец. Макар и прислужниците да не можеха да проумеят необходимостта от подобна тайнственост, те се подчиниха на господаря си, който на свой ред удвои надницата им. На каквото и да се дължеше тази секретност, тя не ги засягаше.

— Трябва да си готов да приемаш всяка вечер в единайсет часа — завърши инструкциите си Фуджи. — Точно в този час ще бъдат предавани съобщенията за Крайт.

Сен кимна. Пристигането на радиостанцията още повече затвърди ролята му на японски шпионин. Понякога нощем той се мяташе и въртеше в леглото, измъчван от мисълта дали да не предаде сина на лодкаря. Но накрая надделяваше страхът от японската мощ, съчетан с факта, че през Първата световна война той беше забогатял, шпионирайки за германците. Ако разберяха австралийците, никак нямаше да му се зарадват и най-вероятно щеше да увисне на въжето за измяна. Колебанията не му даваха мира. По-добре да се държи с японците, реши той. По този начин, когато избухнеше войната и японците нахлуеха в Папуа и Нова Гвинея, той и семейството му в Сингапур щяха да са в безопасност.

Сен си отдъхна, когато свърши инструктажът и Фуджи пак тръгна нанякъде. Но китаецът преводач се запита накъде ли се е запътил и с каква цел.

Фуджи вървя по пътеката в продължение на няколко часа. После се отклони в храсталака по периферията на бреговата линия. Огледа внимателно околността и щом се увери, че е сам, се скри в храстите. Щеше да чака, докато не се появяха отново — както се бяха появявали по време на предишните му идвания на брега.

Не му се наложи да чака дълго. Скоро тропическият бриз донесе до него смеховете и гласовете. Обзе го напрежение. Накрая четирите момичета се появиха на хоризонта на бялата пясъчна ивица. С голи гърди и невинни лица, те изобщо не подозираха, че японският моряк ги наблюдава. Всяка от тях беше олицетворение на женската красота, повече с полинезийски черти, отколкото характерните за Папуа меланезийки с по-тъмен цвят на кожата. Те се смееха и играеха някакви момичешки игри, също като техните връстнички, от която и да е култура и раса. Но една от тях направи особено впечатление на Фуджи. Беше най-ниската от четирите и според него най-красивата: с дълга до раменете черна коса, кафяви очи, които сякаш непрекъснато се смееха. Сърцето му заби учестено. Тя беше. Както всеки ден по това време беше дошла отново. Фуджи спокойно се поизправи и загледа младите жени моту с кафява кожа, които вървяха в плитките води на около метър от пясъчната ивица. Бяха на осемнайсет-деветнайсет години и носеха традиционните полички от листа, характерни за тяхната култура.

Фуджи владееше перфектно езика моту, което беше нормално за хората, живеещи в селцата на брега на океана. Моту се препитаваха с риболов и търгуваха с улова по островите. С мореплавателските си умения бяха ненадминати сред народностите, населяващи Папуа и Нова Гвинея. Той се беше натъкнал ненадейно на четвъртата девойка преди около седмица. Тогава беше излязъл на плажа, за да прави гимнастика. Щом чу момичетата да си говорят, веднага се скри. От дочутото разбра, че момичето, привлякло вниманието му, се казва Кийла и че е ухажвана от един местен младеж от селото малко по-нагоре по брега. Този плаж беше тайното място на момичетата, където можеха да се уединят далеч от клюките и погледите на местните. И където можеха да обсъждат интимни въпроси с най-близките си приятелки.

Всеки път, когато Фуджи заемаше място в скривалището си, момичетата също идваха на плажа. И колкото повече ги наблюдаваше, толкова повече се влюбваше в Кийла. Но какво можеше да направи? Той беше воин на императора и като такъв трябваше да потиска подобни изкушаващи мисли, ако искаше да бъде силен и да изпълни мисията си. Напоследък често му се налагаше да се бори със съмненията си. Не беше предполагал, че завръщането му в Папуа ще го изпълни с приятни спомени за младостта и времената, когато живееше волно и свободно в този земен рай. Срещата му с Япония се оказа разочароваща и разби илюзиите му. Това беше страна със снежни зими и пренаселени градове от хартия и дърво. Страна, която нямаше нищо общо с мястото от неговите блянове и мечти.

И сега се беше върнал, и се питаше коя е неговата родина. Утешаваше го единствено мисълта, че Папуа отново щеше да е негова, щом японците изметяха варварите европейци от острова.

Момичетата се бяха приближили достатъчно, за да чуе какво си говорят. Фуджи съвсем ясно виждаше Кийла, която отметна назад косите си и се засмя. Белите й зъби блестяха като бисери. Тя беше нагазила до коленете във водата. Очевидно не дъвчеше бетел — листата на арековата палма с ефект, подобен на този на тютюна — занимание, широко разпространено из тези географски ширини. Това беше доста необичайно за представителка на моту и само засили неговите симпатии към девойката.

Изведнъж усмивката му застина. Кийла и приятелките й стояха във водата и блажено се забавляваха, без изобщо да подозират надвисналата над тях опасност. От скривалището си Фуджи видя огромен крокодил бавно да се прокрадва в морето, готвейки се за смъртоносната си атака срещу едно от момичетата.

— Излезте веднага от водата! — изкрещя на техния език Фуджи и едновременно скочи от скривалището си и бясно замаха с ръце. Четири чифта очи стреснато се вторачиха в него. Изненадата премина в объркване и страх при вида на трескаво жестикулиращия мъж, появил се ненадейно на брега.

— Крокодил! — продължи да крещи Фуджи на езика на моту. — Бягайте!

Кийла реагира бързо. На моту думата за крокодил съдържаше огромен страх. Тя се стрелна към брега, докато трите й приятелки побягнаха и се скриха в храсталака, оставяйки я да се спасява сама. Фуджи се втурна да посрещне девойката. Крокодилът не се виждаше никъде. Навярно беше отплувал, за да търси друга жертва, която да издебне в гръб. Фуджи сграбчи Кийла за ръцете и я погледна в ужасените очи.

— Видях го — задъхана произнесе тя. — За малко да ме нападне.

— Сега си в безопасност — отвърна спокойно той и пусна ръцете й, за да покаже, че не е дошъл с лошо.

— Можеш да се върнеш със сестрите ти във вашето село.

Кийла пристъпи назад, за да огледа по-добре своя спасител.

— Ти не си моту, но говориш добре езика ни. Приличаш ми на Изокиши Комине, лодкаря.

— Той ми е баща — открито отговори Фуджи и се изненада, че младата туземка познава баща му. Но после си каза, че баща му е доста известен из цяла Папуа, че и отвъд, заради лодкарските си способности.

— Нямаше да заговоря сина на лодкаря, ако той не ми беше спасил живота — каза тя и се разтрепери от шока от случилото се преди минута. Фуджи хвана дланта й и й помогна да седне на топлия пясък.

— Благодаря ти. — Тя го погледна в очите. — Как се озова тук?

— Наблюдавах те от дни — искрено отвърна Фуджи. Нещо отвътре го караше да се държи открито с момичето. — За мен ти беше най-красивата от сестрите, с които идваше на плажа.

Очите й блеснаха от гняв.

— Ти си ни следил? Не биваше да го правиш.

Младежът сведе глава.

— Извини ме за непристойното ми поведение, но твоята красота беше по-силна от волята ми.

Гневът й премина и тя се усмихна на почти момчешката свенливост на слабия и красив младеж, застанал пред нея.

— Утре ще дойдеш ли на плажа? — попита го и в очите й заиграха хитри пламъчета.

— Ще дойда.

— Добре. — Кийла се обърна и тръгна към селото, разположено от другата страна на издадения навътре в океана нос. — Тогава може би ще се срещнем отново.

Фуджи не откъсваше очи от леко поклащащите се бедра на девойката. Дори след като се скри от погледа му, той за известно време остана като хипнотизиран и дълго не можа да осъзнае какво точно се случи през последните няколко съдбоносни за него минути. Все още объркан от срещата, той бавно се върна в храстите. Крокодилът се беше намесил в съдбата му по неочакван начин — той беше докарал момичето в живота му.

В продължение на седмица Кийла идваше на плажа сама. Тя беше накарала приятелките си да не я придружават. Всеки ден Фуджи се виждаше с младата моту и двамата седяха и разговаряха под сянката на високите дървета. Така той разбра, че девойката си има годеник от местните, за когото родителите й искаха да я омъжат. Кийла говореше стеснително за годеника си, а Фуджи не подозираше, че тя играе вековната игра на жените, целта на която беше да го накара да ревнува. Тя с гордост изтъкна, че младежът е умел рибар и мореплавател, и не пропусна да спомене, че всяка година плавал до островите на изгряващото слънце.

Той се хвана в капана й, но беше доста непохватен, когато ставаше дума за романтика. Той смяташе, че жената трябва да се подчинява на мъжа — възглед, затвърден от краткото му пребиваване в Япония. Но тази красива млада жена с медна кожа и смеещи се очи беше волна душа, неподвластна като пясъка и морето. Въпреки вижданията си за взаимоотношенията между мъжа и жената, Фуджи трябваше да признае пред себе си, че би изоставил каузата в името на Императора, само и само за да има нея.

— Щом си синът на лодкаря, защо не живееш под един покрив с баща ти? — попита го Кийла веднъж, докато седяха един до друг под сянката, загледани в спокойните води на залива.

Фуджи взе от пясъка една мида и я метна в морето.

— Не мога да отговоря на въпроса ти.

— С белите ли работиш?

Въпросите й го караха да се чувства неловко.

— Не, аз се стремя да отърва тази страна от европейците. Но не мога да ти кажа нищо повече.

Кийла стана и нарочно протегна ръце нагоре. Фуджи забеляза твърдите й гърди и усети как плътското желание го обзема. Усети, че тя съзнателно го подканя, и протегна ръка, за да я придърпа до себе си на пясъка. Кийла не се възпротиви и той я обърна по гръб.

— Желая те, Кийла — изрече и покри тялото й със своето. — Ти си най-красивата жена, която съм виждал.

Тя му се усмихна топло и леко разтвори бедрата си. Без да каже нищо повече, Фуджи долови намека и трескаво се зае да сваля панталона си. Под слънцето на Папуа Фуджи най-накрая осъзна желанието, което беше почти толкова силно, колкото и лоялността му към Императора.