Питър Уот
Едем (34)

33.

Шумът от въртенето на перките на вентилаторите на тавана и приглушените мъжки гласове достигнаха до Джак Кели и той се събуди от поредния си унес. Знаеше, че е в болница в Порт Морсби, но не можеше да си спомни как е попаднал тук. Имаше някакви спомени, че с усилие беше вървял и пълзял по лепкавите кални пътеки в джунглата. Сънуваше влажен и спокоен свят, в който цареше странна необичайна тишина и потта се стичаше по тялото. В този свят му се явяваха европейци и местни, които му бяха помогнали да стигне до Морсби и му шепнеха ободряващи слова. Понякога го носеха на носилка, друг път го бяха хванали под мишници, докато той с мъка стъпваше върху дебелите корени. Колко време беше продължило това той не знаеше, но чистите чаршафи и нежните грижи на медицинските сестри в болницата бяха нещо коренно различно от пътуването му в ада.

— Острата тропическа треска, денга — чу да казва някакъв мъжки глас, — съчетана с маларията, са изтощили и без това покритото му с белези от войната тяло.

Лоша комбинация за човек на неговата възраст. Но Джак се бореше с микроскопичните тела, които го нападаха отвътре.

— Как се чувствате, сержант Кели? — попита го женски глас.

Джак се помъчи да види красивото лице, надвесило се над него.

— Ще оживея — изграчи с немощна усмивка. — Но съм бил и по-добре… струвате ми се смътно позната.

— Аз съм сестра Меган Кейн. Срещнахме се край Моробе, а преди това се запознах и със сина ви Лукас. Той ни докара невредими с „Индипендънс“!

— Ах да, красивият ангел. — Джак повдигна ръка. — Мисля, че синът ми би трябвало да те покани и да те заведе на кино.

— И аз така мисля, сержант Кели.

— Казвай ми Джак. Не съм свикнал дамите да се обръщат към мен със „сержант“.

— Дадено, Джак — отвърна тя, макар по този начин да нарушаваше едно от най-важните правила на професията — да не се сближава с пациентите си. Но този човек беше по-различен — той беше бащата на Лукас.

— Колко време ще остана тук? — попита Джак. — Ще липсвам на бойците в моята част.

Меган извади термометър, разклати го и го постави под езика на Джак. Докато чакаше, измери пулса му. След като свърши и с двете, тя навъси чело.

— Няма да е до края на тази седмица.

Джак въздъхна. Знаеше, че е твърде слаб, за да се върне при другарите си в планините, но чувстваше известна вина, че ги беше изоставил, а те и без това бяха една шепа хора срещу многократно по-многобройните японци.

— Сега ще продължа с обиколката по другите стаи — каза Меган. — Ако ви трябва нещо, само ме повикайте.

— Благодаря ти, сестро — отвърна той и затвори очи.

— Организмът му е все още много слаб и ще мине време, докато си стъпи на краката — каза сестрата на посетителката, която чакаше на верандата на болницата. — Току-що говорих с него, но той се унесе дълбоко и заспа.

Информацията за постъпването на сержант Джак Кели в болницата на Морсби беше достигнала до Елза Щал от колегата й Джийн Фей, който беше идвал тук на свиждане при един американски пилот, свален близо до Лае и спасен от австралийски военноморски кораб, плаващ към Порт Морсби. Докато беше в болницата, Джийн беше прегледал списъка на пациентите, за да види дали сред тях няма и други американци. Когато видя името на Джак Кели, той си спомни колко много искаше Елза да се срещне точно с този човек. След като се върна в базата им на летището, Джийн й спомена, че може да открие търсения от нея човек в болницата. Тя веднага си уреди транспорт и тръгна за Морсби.

Сега, в късния следобед, тя стоеше само на някакви си двайсетина метра от човека, когото беше открила. От думите на медицинската сестра излизаше, че той е родният й баща.

— Искате ли да влезете и да го видите? — попита любезно Меган. — Той обаче е заспал и няма да е много разумно да го будим. Организмът му се нуждае от почивка, за да пребори треската.

— Да… ще дойда — колебливо отговори Елза. — Благодаря ви.

Меган я поведе по коридора. Видът на красивата млада жена в широки дрехи на военен кореспондент накара мнозина в отделението да обърнат глави към нея. Неколцина дори подхвърлиха грубовати комплименти зад гърба й, но тя не им обърна внимание и продължи да върви със сестрата.

Елза застана до леглото на Джак и се вгледа в лицето, пожълтяло от лекарствата. Порази я колко крехък и слаб изглеждаше той. Опита се да открие прилики между своето лице и неговото и в крайна сметка осъзна колко много прилича на майка си. Стори й се, че долови мекота и доброта в чертите на баща си — същата онази мекота и доброта, която беше забелязала на лицето на природения си брат — капитана на „Индипендънс“.

— Мисля, че от утре ще разрешат редовни свиждания — каза Меган. — Джак се възстановява бързо и вероятно скоро ще може да седи в леглото.

— Благодаря — отвърна Елза и се помъчи да сподави сълзите си. — Утре също може да дойда.

— Знам, че не е моя работа, но защо така живо се интересувате от сержант Кели? — попита я сестрата.

Елза прехапа устни. Какво значение имаше дали щеше да каже на тази жена или не?

— Той ми е баща — отвърна тихо тя.

Меган остана силно шокирана от разкритието. Значи тогава Лукас Кели беше брат на дамата, успокои се тя. Страхуваше се красивата Елза да не й отнеме сина на Джак Кели.

— Време е да тръгвам. — Елза се обърна и се насочи към изхода.

Меган остана до леглото и я съпроводи с поглед. Животът беше пълен с изненади. Веднага се замисли за Лукас. Къде ли беше той сега и какво ли правеше в момента? Където и да беше, тя се помоли на Господ да не му се случи нищо лошо и да го види жив и здрав скоро. Толкова много имаше да му разказва.

Докато Меган си мислеше за Лукас, той бавно пълзеше към мястото, където най-малко очакваше да се крие Фуджи. Сетивата му бяха изострени от лова. Или може би той беше не ловецът, а жертвата? Фуджи беше добре обучен агент диверсант и той започна да се съмнява, че ще успее да победи японския моряк.

Пукотът от пистолетен изстрел така го стресна, че сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Изстрелът дойде от дясната му страна и Лукас се извъртя натам, за да посрещне заплахата. В същия момент почувства внезапна слабост и тъпа болка в гръдния кош. „Простреляха ме“ — каза си той. Револверът му се изплъзна от ръката, а болката в гърдите се усили. Бавно се наведе и се подпря на длани и колене върху горещата земя. „Револверът! Трябва да намеря револвера!“ Фуджи беше някъде наблизо. Последва по-мощният екот на изстрел от пушка. „Това е сержант Гроувс“ — помисли си Лукас и потърси пипнешком из храстите оръжието си. Единичният изстрел беше последван от цял залп. Той чуваше как куршумите се забиват в дърветата около него. Чу как Фуджи изруга на английски и после някой тръгна през храстите към него.

Лукас намери револвера, легна на една страна и го насочи в посоката, от която беше дошъл поразилият го куршум. Ако Фуджи беше решил да го довърши, австралиецът нямаше да се даде без бой. От устата му потече кръв. Докато кръвта течеше по брадичката му, той осъзна, че му беше станало по-трудно да диша. Може би пък Фуджи не беше тръгнал към него.

Лукас пусна револвера и легна по гръб, за да облекчи болката. В синьото небе над него танцуваха малки пухкави облачета. Толкова много неща трябваше да свърши още през този живот, а някакво си парче олово, направено в Япония, искаше да сложи край на плановете му за бъдещето. Лукас затвори очи и зашепна: „Отче наш, Ти, който си на небето…“

Внезапната поява на някого от дясната му страна завари Фуджи неподготвен. Японският моряк си даваше сметка за ограничената далекобойност на пистолета, но също така знаеше, че ще трябва да изчака по-добре въоръженият мъж да се приближи, преди да открие огън по него. Вторият мъж се опита да мине отзад и за малко да се натъкне на японеца. Той предизвика Фуджи да стреля по него.

Японецът не знаеше със сигурност дали е улучил. Трябваше да смени позицията си, след като се беше разкрил със стрелбата. Трябваше също така да се увери, че е неутрализирал мъжа отдясно, преди той да е избягал. Започна да се промъква като змия към мястото, където беше изчислил, че се намира нападателят. Онзи с пушката стреля яростно няколко пъти и куршумите полетяха над главата му. Клони, пръст и листа се посипаха около него. Фуджи се отнасяше с уважение към голямата далекобойна и пробивна мощ на едрокалибрения куршум на „Лий Енфийлд“ и се притисна към земята. Който и да беше стрелецът, очевидно имаше опит и знаеше какво прави. Японецът реши да се изтегли с пълзене и да зареже ранения нападател.

Стрелбата спря за момент. „Сменя пълнителя“ — каза си Фуджи и продължи да пълзи из храстите. Когато видя, че растителността в буша стана достатъчно висока за прикритие, той се изправи и побягна на изток, печелейки ценни метри разстояние между него и двамата мъже, опитали да го заловят. Скоро щеше да се мръкне и той трябваше да стигне навреме за срещата с Кийла — при положение че тя бе успяла да открадне кану от нейното село.

Момис беше притеснен. Той седеше зад любимата си стара картечница на палубата на шхуната и гледаше как слънцето се скрива зад хоризонта. Господарят Лукас още го нямаше, а в късния следобед на островитянина му се беше сторило, че чу изстрели на брега.

— Какво ще правим? — попита го един от екипажа.

Той поклати глава.

— Ще чакаме маста Лукас да се върне.

Оставаха няколко часа до полунощ, когато Момис напусна поста си и отиде да си направи чаша черен чай. Другарите му бяха горе на палубата и спяха под звездите спокойно, без да знаят за тревогите на Момис.

В каютата светеше само една лампа и светлината й не проникваше зад пердетата на илюминаторите.

„Не е добре“ — каза си Момис и вдигна чашата към устата си.

Това бяха последните му мисли. Шхуната хвръкна във въздуха и избухна в пламъци. „Индипендънс“ подскочи на няколко метра над водата, пречупи се на две и започна да потъва. Торпедото, изстреляно от И-47, беше улучило право в целта и след експлозията никой от шхуната не оживя.