Питър Уот
Едем (29)

28.

Покритото с джунгли било накрая стана равно и Паул Ман беше останал без сили, когато Ървин даде знак за почивка. Свлече се и се подпря на едни корени на тропическо дърво, след което си пое дълбоко въздух. Изкачването беше започнало при изгрев-слънце, а приключи към пладне. Непрестанният дъжд беше превърнал пътя в кална река и те непрекъснато се хлъзгаха. Бориха се упорито, помагаха си. Дъждът спря веднага щом излязоха на равно, но въздухът стана още по-влажен и горещ.

Ървин се държеше на крака, но се подпираше на пушката. Той вдигна глава и се усмихна на Паул.

— Вече съм прекалено стар за подобни неща — задъхано произнесе. — Сега би трябвало да сме в Рабаул, да пием в клуба джин с тоник и да обсъждаме местния отбор по крикет.

Кесанарулу мина най-отпред и те продължиха към новата си база. Предният скаут хвърли на немския плантатор съчувстващ поглед и се запита защо ли белите стари мъже толкова много искаха да участват във войната на младите. След секунди той се скри в гъстия зелен храсталак.

— Аз… — Паул млъкна, щом Ървин внезапно вдигна ръка — знак за опасност. Паул веднага плъзна ръка към пистолета и стисна ръкохватката му.

— Чуваш ли? — прошепна Ървин.

Немецът видя, че бившият местен полицай се напрегна. Той обаче не чуваше нищо, затова поклати глава отрицателно. Не се чуваха и птиците, долавяше само биенето на сърцето си.

И тогава се започна. Картечна стрелба откъм посоката, в която Кесанарулу току-що беше тръгнал. После вик и пушечни изстрели.

— Японци! — изкрещя Ървин.

Хората му отчаяно се огледаха къде да се скрият. Паул чу японска реч. Вероятно беше японският командир, който даваше заповеди за прегрупиране на войниците. Когато стрелбата спря, се чу шумолене и придвижване на хора към тях. Старият ветеран знаеше какво трябва да направи.

— Дай ми пушката си! — извика на Ървин, който се поколеба за секунда.

— Какво?

— Дай ми пушката и патроните. Аз ще ги задържа, докато ти и момчетата се изтеглите от билото.

Другият мъж беше объркан.

— Дай ми проклетата пушка и патроните! — повтори Паул. Ървин бързо се окопити и се отърси от колебанията. Беше пределно ясно какво е намислил приятелят му.

— Хайде, тръгвай — подкани го Паул. — Нямаме време да спорим.

Той стана и тръгна към Ървин. Японците вече бяха започнали да претърсват храстите пред тях, като стреляха от време на време с пушки и картечници. Куршумите се забиваха в земята и пръст и трева се пръскаха върху разузнавачите. Паул грабна пушката от Ървин.

— Изчезвай оттук, докато аз ги задържа — извика той на бреговия съгледвач. — Аз ще дойда по-късно.

Ървин свали патрондаша с едрокалибрени патрони от рамото си и му го подаде.

— Гледай наистина да дойдеш — отвърна и взе револвера на Паул, като му даде своята „Лий Енфийлд“. Без да каже нищо повече, немецът се върна при корените и зад тяхното прикритие зае позиция за стрелба. През това време Ървин събра хората си и заедно започнаха да се изтеглят от билото, спускайки се по стръмния склон към покритата с тропическа растителност падина.

Паул остави патрондаша до себе си и приготви патроните за по-лесно презареждане на пушката. Бързо нагласи мерника на минимална дистанция и зачака. Не му се наложи да чака дълго. Един куршум се заби в дървото на сантиметри от бузата му. Той не видя човека, който беше стрелял по него, но откри ответен огън по гъстите храсти, за да спре напредването на японците. Така щеше да ги задържи и да спечели малко време за Ървин и хората му, докато силите на противника отново се прегрупират, за да неутрализират съпротивата.

Издърпа затвора, за да извади гилзата, зареди отново и затърси мишена. За негов късмет забеляза движение отдясно — един от японците се опита да мине зад гърба му. Войникът беше добър, пълзеше внимателно по земята. Паул насочи пушката си към него и стреля три пъти. Разнесе се мъчителен вик — свидетелство, че целта е поразена.

Потта се стичаше в очите на Паул и той я избърса с опакото на дланта си. Храстите пред него рязко се разтвориха и оттам изскочиха двама набити японски войници с натъкнати на пушките щикове. Той стреля от упор и уцели единия от нападателите в гърдите. Нямаше време обаче да презареди, за да се заеме с втория. До него тъкмо достигна миризмата на риба от дъха на войника, когато щикът се заби в корема му. Болката го жегна като огън и той изрева едновременно от болка и от ярост. С цялата си сила стовари подкования приклад на пушката в лицето на японския войник и разцепи челото му на две. Противникът му се олюля, кръвта опръска и двама им и той се свлече на земята, помъквайки със себе си пушката със забития в корема на Паул щик.

Паул Ман извика отново, но викът му беше прекъснат от куршумите на лека картечница „Намбу“, които се забиха в тялото му. Той се строполи върху двамата мъртви войници и застина. Болката напусна тялото му и той разбра, че умира.

— Карин — прошепна, докато кръвта му изтичаше от многобройните рани, — любов моя, аз…

Куршумът, изстрелян в него само от няколко метра, прекъсна и последната искрица живот у бившия немски офицер.

Японците излязоха предпазливо от храстите. Изненадани от преклонната възраст на европееца, който толкова бързо беше отнел живота на трима техни другари, те изкараха гнева си, като неколкократно намушкаха трупа му с щиковете си.

Ървин чу краткото, но яростно сражение горе на билото, докато се спускаше в падината. Той предположи, че Паул вече е мъртъв. Стрелбата спря. Японците скоро щяха да започнат да ги преследват. Поне сега имаха шанс да се скрият в гъстата растителност и да избягат от преследвачите. Саможертвата на Паул Ман не беше напразна.

Войната, която Ървин водеше, изискваше безшумни и незабелязани действия и хитрост. Той беше станал много добър в тези умения и до падането на нощта успя да се измъкне от японците. След ден той и хората му разбиха нова база в планината и предадоха кратко съобщение за предполагаемата героична смърт на немския плантатор от Папуа.

След като приключи предаването, Ървин се замисли дали онези, които бяха в безопасност в Австралия, някога щяха да разберат за храбрия незнаен герой, който беше жертвал живота си. Хвана главата си с ръце и въздъхна. Колко безполезно беше всичко. Дали някой от тях някога щеше да бъде отличен за подвизите си? Със сигурност не, ако японците спечелеха войната, каза си той.

Лукас Кели беше само на ден път от южния край на Нова Британия, когато по радиостанцията му предадоха новината за смъртта на Паул Ман. Младият австралиец прекъсна мисията си и обърна „Индипендънс“ обратно към Порт Морсби.

Той беше съобщил на австралийските власти за мисията, когато заобиколи южния край на Папуа при залива Милне. Съобщението беше кодирано, но ако приемащият беше запален по крикета, щеше да разбере. Без съмнение, ако японците подслушваха ефира, на тях също нямаше да им е много трудно да разшифроват съобщението. За Лукас това обаче нямаше значение. Неговата малка шхуна не беше от значение за мощния имперски флот.

Предположенията му бяха верни. Преведеното съобщение беше предадено на японския дежурен офицер в Рабаул, който оцени приоритета на прехванатата информация като нисък. Както си беше редът, списъкът с целите беше актуализиран и предаден на японските кораби и подводници, намиращи се край бреговете на Папуа и Северна Австралия. За всички военноморски командири, които получиха сигнала, шхуната беше определена просто като второстепенна цел, в случай че корабите се натъкнеха на нея по време на патрулиране.

За всички, освен за един. Командирът на И-47 постави шхуната на първо място в списъка си. За него беше въпрос на чест да унищожи „Индипендънс“. Лейтенант Кеншу отбеляза на картата последните известни координати на шхуната. Този път той щеше да стреля по „Индипендънс“ с торпедо, въпреки че оръжието беше прекалено скъпо, за да се употреби за такъв лек плавателен съд.