Питър Уот
Едем (18)

17.

Паул се отпусна, когато в далечината между високите палми се показаха постройките на католическата мисия. Но когато забави скорост и излезе на голямото широко поле, където децата бяха играли футбол с монахините, ужасът отново изпълни сърцето му. Целият лагер изглеждаше опустял. Той спря колата и забеляза, че за негово съжаление мисията не е напълно безлюдна. От класните стаи излязоха петима японски войници с пушки със затъкнати щикове, насочени към него. Той погледна назад и видя още шестима войници, които изникнаха от сенките на палмовите корони и преградиха пътя му за бягство.

Паул бавно слезе от колата с вдигнати ръце.

— Аз съм германец — извика той на немски, но не получи никакъв отговор от петимата приближаващи се войници. Остана прав до колата. Един от японците с отличителни знаци на офицер, с пистолет в ръката изкрещя някакви заповеди на хората си в сянката на палмата. Те също тръгнаха към Паул.

— Горе ръцете! Бързо! — извика на английски офицерът само на няколко крачки от него. За да подчертае сериозността на намеренията си, той го удари с дръжката на пистолета в лицето. Паул се олюля, но се изправи, за да погледне японския офицер в лицето, който беше поне с една глава по-нисък от него.

— Австралийци лош! — изкрещя японецът и се изплю в лицето му. В черните му очи горяха фанатични пламъци. — Япония номер едно.

— Аз съм германски гражданин — каза Паул този път на английски, но очевидно речникът на японския офицер се изчерпваше само с няколко думи и изрази и той не разбра нищо.

Напротив, това го вбеси още повече и той отново го удари силно с дръжката на пистолета. От безмилостните удари под окото на Паул зейна рана и от нея потече кръв. Той почувства едновременно гняв и безсилие. Ако отвърнеше на удара, щеше да е труп. Доколкото разбираше, някой го беше предал. Или японците го бяха взели за австралиец. Със сетни усилия той отново успя да се задържи на крака.

Накрая офицерът спря да го налага и отстъпи назад. Зелената му униформа беше опръскана с кръв. Той каза нещо на войниците и се отдалечи. За миг през главата на Паул мина страшната мисъл, че офицерът е наредил да го екзекутират, понеже двама от войниците вдигнаха щиковете и ги насочиха към него, сякаш щяха да го намушкат. Той си спомни агонизиращата смърт, от която умираха войниците, намушкани с щикове през Първата световна война. Реши, че по-скоро ще иска да го застрелят, отколкото да умре в подобни мъки. Войниците обаче само го побутнаха към камиона в двора с включен двигател. Беше от онези европейски модели, използвани в Нова Британия преди войната. Но това, от което кръвта му се смрази, бяха хората в камиона. Вътре седяха петима малтретирани европейци, охранявани от японски войници. Един от пребитите европейци беше Хърбърт Бойд.

С вдигнати ръце, побутван от войниците, които крещяха „Бързо!“ Паул беше заведен до камиона и се качи отзад. Никой не му помогна, понеже пленниците, свили се под дулата на пушките, се побояха да помръднат. Паул погледна Хърб в очите — те бяха изпълнени със страх и смирение. Паул получи ритник отзад и се озова право до магазинера.

Камионът рязко потегли и се понесе към неравния път.

— Къде ли ни водят? — прошепна Паул.

— Сигурно в Рабаул — отвърна тихо Хърб.

— Никакви разговори! — изкрещя единият от пазачите и удари Хърб в главата с приклада на пушката. Той се свлече настрани със стонове и легна на пода в образувалата се локва кръв, която бързо започна да се увеличава. Паул понечи да му помогне, но прикладът се стовари и върху неговата глава. Пред очите му светнаха червени звезди. Този път изстена той. Съдбата се смили — загуби свяст и потъна в мрак.

Когато отново дойде на себе си, сградите, покрай които минаваха, му се сториха смътно познати. Бяха пристигнали в Рабаул. Хърб седеше до него със засъхнала в косата кръв. Хвърли поглед към Паул и макар и да знаеше, че пак може да го удрят, попита тихо:

— Добре ли си?

Паул бавно кимна. Главата му пулсираше от болка. Камионът спря пред една сграда, която вероятно беше принадлежала на австралийската администрация. Наоколо сновяха японски войници в зелени униформи.

Пленниците бяха изтикани от камионите и обкръжени от японците.

— Бих убил човек за една цигара — промърмори Хърб. — Дребните жълти негодници ми взеха всичко.

— Без разговори! — изкрещя пазачът и вдигна пушката, за да го удари отново. Изведнъж обаче се спря и застана мирно. От сградата излязоха безупречно облечен японски офицер, с портупей и колан, на който висеше меч. От двете му страни вървяха нисък и дебел сержант с подобно на жаба лице и още един японец, облечен в европейска бяла риза и панталон.

— О, небеса! — възкликна тихо Паул.

Това беше Фуджи Комине. Никога не би забравил лицето му.

Японският офицер каза нещо, което на Паул се стори като заповед, обърна се и влезе отново в сградата заедно с подчинения си. Фуджи остана сам и направи няколко крачки към групата.

— Вие сте военнопленници на японския император, недостойни за милостта му — каза Фуджи. — Затова вие сте лишени от каквото и да е право да се отнасят добре с вас, освен ако интересите на императора и неговата армия не го налагат. Ще бъдете разпитани, преди да ви закарат в концентрационен лагер. Ако ни сътрудничите, с вас ще се отнасят добре.

След тази кратка приветствена реч той им обърна гръб и също влезе в сградата. Макар че Паул беше познал Фуджи, японецът, изглежда, не го позна. Но колко дълго щеше да продължи това? Фуджи никога нямаше да забрави миналото. Паул беше обречен. Въпреки че беше пленен от жестоката японска армия, като гражданин на Германия той все пак имаше някакъв шанс да се измъкне. Но ако Фуджи го познаеше, щеше да разкаже за близките му взаимоотношения с австралийците и веднага щяха да го причислят към врага. Каквато и легенда да си измислеше, за да избегне пленничеството и смъртта, тя щеше да бъде изобличена от Фуджи при първия разпит.

Шестимата мъже бяха оставени часове наред да стоят пред сградата под безпощадните лъчи на силното тропическо слънце, докато жаждата и изтощението ги обезсилят съвсем. Пазачите не им позволяваха да седнат, нито им дадоха да пият вода. Паул подозираше, че ги подготвят за разпит. Обещанието да дадеш на жадния вода действа по-безотказно от боя, ако искаш да узнаеш от него нещо. Той се помоли само да не го питат за бреговия разузнавач, защото не знаеше дали ще издържи дълго на изтезания. А без съмнение техните мъчители бяха способни да изтръгват информация с помощта на най-жестоки и брутални методи.

Слънцето вече залязваше, когато японският сержант с жабоподобното лице се показа на верандата на сградата и даде заповеди на пазачите, които с ритници и побутвания с остриетата на щиковете дадоха на пленниците да разберат, че отново ще ги товарят в камиона, с който бяха дошли в Рабаул. Изтощени и жадни, бедните европейци със сетни сили се покатериха в камиона, а пазачите се качиха след тях.

— Какво, по дяволите, ще правят тези негодници с нас? — прошепна Хърб в ухото на Паул, когато двамата седнаха един до друг.

— Сигурно ще ни тикнат в някой затвор — отвърна той също шепнешком.

Кръвта му отново застина. На верандата излезе Фуджи и тръгна към камиона. Той не благоволи да удостои пленниците с поглед, а направо се качи в кабината на камиона. Машината рязко потегли към покрайнините на Рабаул. Пленниците останаха мълчаливи, но по лицата им се изписа сериозна загриженост. Не ги разпитаха изобщо. Вместо това ги извеждаха от главния град на острова. Паул беше обзет от лошо предчувствие, когато погледна крадешком към пазачите, пътуващи с тях. Лицата им бяха някак дистанцирани и зловещи, сякаш пазеха някаква тайна, която на пленниците не беше позволено да узнаят.

След около час камионът спря в една безлюдна кокосова плантация. Последваха обичайните крясъци, ритници и побутвания с щиковете. Пленниците бяха свалени от камиона. Един от пазачите извади дебела рибарска корда и се зае да им завързва китките зад гърба.

Слънцето беше на хоризонта, а небето се беше озарило от мекото сияние на наближаващата нощ. Паул оцени ситуацията, докато завързваха и неговите китки. Кордата болезнено се впи в плътта му.

— Паул Ман? — попита някой. Той се обърна и се натъкна право на изненаданата физиономия на Фуджи. — Ти си значи. Не знаех, че сме те пленили. Ако знаех, щях да настоявам да те разпитаме.

— Известно ти е също така, че съм германец и като гражданин на тази държава не трябва да ме пленявате — тихо отвърна Паул.

— Ти предаде нацията си, когато стреля по мен — изръмжа японецът. — Съмнявам се, че си лоялен точно към Германия. За мен ти си предател и заслужаваш да умреш като такъв.

— Значи ще ни убиете? — попита Паул. Обзе го странно спокойствие. Изправен пред неизбежното, той можеше да съжалява само за едно — че никога повече няма да види семейството си. Мъката притъпи страха му. Той не искаше да умира, но съдбата в момента не му беше подвластна.

Фуджи извърна поглед. Сега, когато дойде часът за разплата, вече не изпитваше пламенното желание да види как екзекутират човека, когото познаваше от детските си години. Пред него стоеше един изтощен и безпомощен старец. С времето желанието на младия японец да отмъсти и да върне честта на баща си беше отслабнало.

— Ще се погрижа да умреш бързо — каза тихо, за да не го чуят останалите пленници. — Как предпочиташ да умреш — от куршум или от щик?

— От куршум. С изстрел от упор.

Фуджи кимна и се отдалечи. Пазачите поведоха пленниците в колона по един към сенките на кокосовите палми. Хърб вървеше зад Паул.

— Негодниците ще ни избият — каза той. — Нали?

— Боя се, че си прав, приятелю — тъжно отговори Паул. — Нищо не можем да сторим.

— Аз мога — ядосано промърмори Хърб. — Няма да се оставя да ме убият така лесно. — След тези думи той изведнъж се откъсна от колоната и побягна към редицата дървета на около стотина метра от тях.

Войниците извикаха и вдигнаха пушките. Паул реагира мигновено. Той също нямаше намерение да върви смирено като животно на заколение.

— Бягайте! — извика на другарите си и се впусна в шеметен бяг.

Зад гърба си чу викове и изстрели. Макар и шансовете му да избяга бяха нищожни, той все пак щеше да опита. Куршумът го удари точно над рамото, близо до врата. От силата на удара той се завъртя. Преди да се изправи отново на крака и да запази равновесие, почувства пареща болка в гърба и разбра, че е бил наръган с щик. Японският войник го бутна на земята и той извика от болка. Опита се да се претърколи и да види лицето на палача, но войникът измъкна щика от гърба му и го заби повторно. Този път острието мина покрай ребрата и се плъзна покрай костта.

Отекнаха нови изстрели и агонизиращите стонове на умиращи мъже. Паул само смътно ги чуваше, докато лежеше на земята по корем и се преструваше на мъртъв. Около него прозвучаха стъпки и изведнъж настъпи зловеща тишина, нарушавана от време навреме само от агонията на умиращите. Тогава се чу звукът на забиващи се в плътта щикове и стоновете рязко спряха. Паул мобилизира всичките си сили, за да затаи дихание. Беше се проснал по лице и видя върха на ботуш на сантиметри от очите си. Сега вече се чуваха само гласовете на японците и техният смях. Кръвта образува гъста локва около главата му. Той почувства топлата течност с бузата си. Парещата болка го сполетя отново, когато беше намушкан за трети път в гърба. Последният удар беше контролен, за да не останат никакви съмнения, че и последната частица живот е напуснала тялото му. Обзе го животински инстинкт да закрещи и да моли мъчителите за милост, но продължи да се преструва на мъртъв. Стъпките и гласовете постепенно утихнаха. Накрая той чу как шофьорът на камиона запали двигателя и потегли. Остана неподвижен още около час, в случай че агресорите бяха оставили охрана, която да се увери, че никой не е оцелял.

Когато слънцето слезе под хоризонта и въздухът се изпълни с песента на щурците, Паул събра сили и се надигна на колене, а после се изправи. Спъна се в нечие тяло, което вече беше почти изстинало.

— Има ли някой жив? — провикна се той, но отговор не последва.

Раните му бяха сериозни и той съзнаваше, че ще умре, ако не му се окаже помощ. Сам в тъмното нямаше шансове и единственото, което щеше да направи, беше да забави неизбежното. Така или иначе, на всяка цена трябваше да се махне от това място.

Тогава чу едва доловимо характерно изщракване. Някой беше свалил предпазителя на пушка. Явно японците бяха изпратили обратно патрул. Сега вече с него със сигурност беше свършено.

Сен се държеше с Айрис любезно, но някак дистанцирано. Всичко сякаш тръгна добре, докато тя не се натъкна на една притеснителна тайна. Беше гореща и задушна нощ. Айрис не можеше да спи и се въртеше в леглото, измъчвана от безсъние. Беше жадна. Излезе от спалнята и тръгна към кухнята. Тогава й се стори, че чу гласове от кабинета на Сен в дъното на къщата. Любопитството надделя над жаждата и Айрис се промъкна тихо до затворената врата на кабинета. Вратата не беше заключена и тя много внимателно я открехна. Сен се беше навел над някакъв малък куфар. На главата си беше сложил слушалки и тихо говореше на китайски. Айрис беше виждала подобна техника у германския агент в Палестина и веднага разбра какво представлява куфарът. Сен свърши да предава, разглоби радиостанцията и я скри в тайник в стената, след което грижливо замаскира тайника. Каквото и да вършеше зет й, то беше в противоречие с австралийските закони. Шпионин! Сигурно предаваше информация на японците. Иначе защо ще крие радиостанцията?

Айрис внимателно затвори вратата и се оттегли. Колкото и силна да беше жаждата й, по-добре беше да се върне направо в спалнята, за да не даде и най-малък повод на зет си да я заподозре, че го е видяла с какво се занимава.

Върна се в стаята си и легна под мрежата против комари. Умът й трескаво запрепуска. Как да постъпи, какво да направи? Дали не беше по-добре да забрави за видяното? Или да съобщи на Джак Кели, когато се срещне с него следващия път?