Питър Уот
Едем (20)

19.

Карл Ман никога не беше идвал в главния град на Южна Австралия — Аделаида. Остана впечатлен от широките улици и красивата архитектура. Той и батальонът му бяха прекосили Индийския океан без произшествия и в крайна сметка достигнаха до местоназначението си. Докато плаваха покрай бреговете на Западна Австралия, мнозина от войниците доловиха аромата на евкалиптовите дървета. Или поне така твърдяха.

Карл знаеше, че Джак Кели е роден в Южна Австралия. Да имаш баща ирландец и майка германка не беше нещо необичайно. Много германски имигранти се бяха заселили в страната още по времето, когато тя беше колония на британската корона. Облагородяващото им влияние върху Австралия си личеше най-добре в тази част на континента. Дори имената на градовете говореха за немското присъствие. Веднъж Джак му беше разказал колко много немски имигранти от второ поколение до такава степен искали да подкрепят новата си родина през Първата световна война, че си променили фамилиите — от Шмит на Смит и от Нойман на Нюман — за да могат да се запишат в австралийската армия и да отплават за Западния фронт. Много от малките военни паметници, издигнати след войната из цяла Южна Австралия, носеха изсечени английски имена на мъже с немска кръв, загинали за каузата на новото си отечество.

Лятната жега на юга се различаваше от тази в Папуа. Дори докато стоеше на улицата на града, Карл усещаше как горещината буквално изсмуква влагата от него. Докато в Папуа потта избиваше по цялото тяло и се стичаше на големи струи.

— Нямам търпение да се върна в Сидни — обади се зад гърба му лейтенант Колин Пит. — В Аделаида няма какво да гледаш. Само църкви и гробища.

Двамата офицери бяха станали близки приятели по време на пътуването. И двамата командваха взводове, сражавали се в Сирия, макар че Колин Пит се беше присъединил към воюващите части чак в края на военната кампания, за да замести ранен командир на взвод. Известно време той беше работил в Порт Морсби като инженер към Департамента за обществено благоустройство и това обстоятелство допълнително свързваше двамата. Пит беше набит, с широк гръден кош, среден на ръст. Въпреки сравнително краткия му период на активна служба в армията той беше уважаван и обичан от трийсетте си подчинени. Военният кръст за храброст, който Карл носеше прикрепен на униформата си, впечатли Колин, но не по-малко го впечатли и забулената в тайна история за какви заслуги беше награден с този орден. Но той хареса Карл още повече именно задето не се перчеше и се държеше скромно, въпреки че беше носител на едно от най-престижните военни отличия.

— Аз пък — отвърна Карл, зареял поглед напред — нямам търпение да се върна на север.

Колин козирува в отговор на двама войници, които се разхождаха и зяпаха красивите момичета, излезли от магазините и офисите, за да прекарат обедната си почивка в парка.

— Японците превзеха Рабаул, Сингапур и довършват янките във Филипините — каза Колин. — Мислиш ли, че ще пристигнем навреме в Нова Гвинея, за да ги спрем?

— Не знам — отвърна Карл. — Иска ми се само да стигнем там час по-скоро.

Колин Пит напълно разбираше желанието на другаря си. За разлика от мъжете от неговия взвод, които бяха от австралийския континент, Карл обичаше Папуа и японският пробив на юг застрашаваше родния му край. Майка му и сестра му бяха евакуирани в Таунсвил, но никой не знаеше нищо за баща му. Майка му беше писала, че Паул е останал в Морсби, след като двете с Анжелика са се евакуирали. Трябвало да се върне в плантацията и да продължи със събирането на реколтата, но по-късно разбрала, че за последно е бил видян да отплава от Порт Морсби заедно с Лукас Кели в неизвестна посока. Какво ли не беше правила Карин, за да научи от властите в Таунсвил накъде е отплавал мъжът й, но се беше сблъскала с непробиваема стена от мълчание и тайнственост.

Карл беше получил писмото от майка си на борда на кораба, докато минаваха покрай Западна Австралия. После той успя да се свърже по телефона с нея и радостта й нямаше граници. Дори се разплака от облекчение, че единственият й син се връща жив и здрав у дома. Другата причина Карл да иска да пътува с частта си на север, беше възможността да види майка си и сестра си. По време на съвещание на офицерите при командира на ротата им бяха казали, че от Аделаида ще тръгнат за Мелбърн, а оттам за Сидни с влак. Говореше се, че от Сидни ще ги изпратят в Куинсланд, където ще проведат учебни занятия, преди да ги натоварят на кораб за Нова Гвинея и там да се сблъскат с японските войски.

В момента единствените австралийски части, които се сражаваха с елита на японската пехота, бяха няколко подразделения от местното опълчение, зле въоръжени и екипирани, слабо обучени млади войници, на които току-що им беше поникнала брада. Ситуацията беше доста тягостна. Австралия се бореше за собственото си оцеляване. Австралийският министър-председател от лейбъристите Джон Къртин беше разгневил властния британски лидер Уинстън Чърчил, като нареди повечето от най-добрите части да се завърнат у дома, за да дадат отпор на надвисналата нова заплаха. Къртин също така беше нарушил традицията, като за пръв път потърси помощ от другата страна на Пасифика, от Америка. Двете страни имаха едно общо нещо помежду си — граничеха с огромния океан.

Карл се тревожеше за баща си и се чувстваше безсилен, защото се намираше на другия край на Австралия и дори нямаше кого и къде да разпита за него. Не можеше да стори почти нищо, докато не изпратеха батальона му на север. Оттам се надяваше да стигнат до джунглите на Папуа и Нова Гвинея, където щеше да бъде у дома си.

 

 

Всяка заповед от щаба на батальона да се яви веднага пред командира логично предизвикваше притеснение у Карл. Командирът на батальона беше хладен и резервиран човек и за да поиска да види младшия си офицер, значи имаше нещо необичайно. Преди да влезе, той набързо си припомни задълженията и задачите, които трябваше да изпълнява по време на пътуването от Сирия до Аделаида и заради които би могъл да се е провинил. Чиновникът в кабинета съчувствено погледна към младия офицер.

— Може да не е толкова зле, сър — каза той, докато пишеше на пишеща машина заявка до интенданта за нови ботуши. — Ще предам на адютанта, че сте тук.

— Благодаря, ефрейтор — неуверено отвърна Карл.

Ефрейторът почука на вратата на адютанта. Последва кратък и приглушен диалог с адютанта, след което той надникна в коридора.

— Лейтенант Ман — обърна се към него младият капитан, — командирът е готов да ви види.

Карл се надяваше униформеният му вид напълно да съответства на устава, защото иначе щеше да си има неприятности. Той последва адютанта в просторния кабинет на командира на ротата. Спря се, опъна се като струна и козирува.

Командирът, полковник, беше участвал през Първата световна с леката кавалерия в Палестина. Беше висок, с аристократична осанка и оплешивяло петно на главата. Наградите на гърдите му свидетелстваха за изключителната му военна кариера.

— Лейтенант Ман, сър — каза адютантът и без да поиска разрешение от полковника, седна на стола в ъгъла на кабинета. Навярно работните взаимоотношения между двамата бяха такива, че капитанът можеше да си позволи подобно незачитане на по-висшестоящия по чин командир на батальона, помисли си Карл.

— Свободно, господин Ман — любезно каза командирът и остави писалката си на лъскавото бюро, след което вдигна очи от книжата. — Извиках ви, защото вчера в щаба дойде неочаквано съобщение чак от Цейлон. Изглежда, че когато в Близкия изток временно сте били отделени от редовите части, сте си спечелили някои доста интересни приятели — добави полковникът весело. — И тези ваши приятели — бог знае от коя служба на плаща и кинжала — искат от мен да ви накарам доброволно да се запишете в някакъв секретен отряд във Виктория.

Карл остана изумен от думите на командира и хвърли поглед към адютанта, който седеше в ъгъла с кръстосани крака.

— Предполагам, че щом е секретен, нямам право да питам къде точно отивам. Прав ли съм, сър?

— Мисля, че да, господин Ман — отвърна полковникът с усмивка. — Но ще ви кажа само, че ако се запишете в тази част, вие ще стигнете в Нова Гвинея преди нашия батальон.

Възможността да се върне в Папуа колкото се може по-скоро зарадва Карл. За него това означаваше, че щеше да види семейството си по-скоро, отколкото беше очаквал. Животът беше низ от хазартни игри, а войната — най-неблагоприятната от тези игри. Карл пък беше военен и се беше научил бързо да взема решения.

— Каквото и да е, сър, съгласен съм.

Командирът погледна към адютанта, който на свой ред кимна на Карл.

— Сигурен ли сте в това си решение? — попита го той. — Лично аз не бих искал да изгубя един от най-добрите си офицери, но съм готов да направя тази жертва в името на всеобщия интерес.

— Да, сър — отвърна Карл, но без онази увереност, която би следвало да покаже пред високопоставен офицер. — Сигурен съм, че армията се нуждае от мен и ми е приготвила важна задача. Поне така беше в Сирия.

Без да каже нищо повече, командирът на батальона подписа някакъв лист пред него и го даде на адютанта, който стана, приближи се до Карл и му стисна ръката.

— Съгласен съм с шефа — каза адютантът. — Това, което ние губим, армията ще спечели. Независимо къде ще ви изпратят.

Младият Ман отвърна на ръкостискането.

Полковникът също стана и протегна ръка.

— Довечера ще ви направим изпращане в офицерската столова. Предстои ви утре вечерта да вземете влака до Мелбърн и там да се явите в щаба на военния окръг за последващи заповеди. Желая ви късмет, господин Ман, и се надявам да се видим отново.

— Благодаря ви, сър. Батальонът ще ми липсва. Той ми стана като втори дом.

Командирът знаеше, че капитанът е искрен.

— Е, преди да ни изоставите, имате да свършите доста работа, да сдадете имуществото, да се разпишете, където трябва и прочее. Затова няма да ви задържам повече, но само ще ви кажа, че може би няма да сте в добра форма, когато след изпращането се качите на влака. Ах, да, споменах ли, че в щаба на окръга ще се явите като капитан? Заповедта дойде тази сутрин и повишението ви в чин е в сила от 24:00 часа тази нощ. Бих искал да съм първият, който да ви похвали и да ви каже, че това е едно заслужено и малко закъсняло признание за службата ви в името на родината. Поздравявам ви, капитан Ман — добави полковникът. — Значи довечера първото питие е от вас.

Карл се изненада от тази новина. Той отдаде чест на полковника и тържествено излезе от кабинета заедно с адютанта.

— Искам и аз да поднеса поздравленията си за вашето повишение — каза обичайно резервираният адютант и го потупа по гърба, след което му връчи двете допълнителни звездички за пагоните, с които му ставаха по три. — Не знам за какво точно се записахте току-що, Карл, но каквото и да е то, един съвет от мен — бъдете много предпазлив.

— Иска ми се да знаех малко повече — отвърна Карл. — Но ще разбера всичко, когато стигна в Мелбърн.

 

 

Подполковник Кийт Макарти и капитан трети ранг Ерик Фелд бяха забележителни мъже, които съдбата беше поставила на подходящото място и в подходящото време. Макарти беше пехотинец, а Фелд — флотски човек. Фелд командваше бреговите съгледвачи — отряд от храбреци, които действаха в тила на противника и съобщаваха за движението и числеността на японските войски. Заедно с техните бойни другари от местните племена бреговите съгледвачи непрекъснато рискуваха да ги издадат или да ги открият. Мнозина бяха изгубили живота си.

Макарти предложи на Фелд двамата да съберат няколко брегови катера и да се промъкнат в Нова Британия, за да спасят оцелелите войници от втори батальон, 22-и полк и опълченците от СДНГ. Фактът, че в Нова Британия и в заобикалящите острова води господстваха японският флот и военновъздушни сили изобщо не повлия на доброволците от СДНГ, когато те бяха призовани да участват в спасителната акция.

Без да се поколебаят, те излязоха крачка напред, за да предложат услугите си — смели бивши златотърсачи и други авантюристи, работили по границата на Нова Гвинея и Папуа. Животът на тези мъже беше изпълнен с опасности и затова за тях предложението за акцията беше поредният поход — не по-опасен от дните между двете войни, когато бяха пътешествали из територията на страховитото племе кукуку. Един от тези мъже беше и Джак Кели.

— Разполагам с шхуна и в момента неин капитан е синът ми — каза той и се подпря с длан на дървената маса. Намираха се в ламариненото хале, което някога беше служило за офис на миньорите високо в планините на Вау, а в момента представляваше щабът на СДНГ. Навън въздухът беше чист и свеж. В долините под тях се стелеше мъгла. Птици пееха от дърветата, заобикалящи изолирания укрепен пост, разположен западно от завзетата от японците територия.

— Предлагам да участвам с „Индипендънс“, Мик. Оттатък остана един приятел, а аз още преди много време обещах на жена му никога да не го изоставя в беда. Така че дори и да не се съгласиш, корабът пак ще отплава натам.

Майор Мик Кембъл се облегна назад, за да не се види издадената му напред брадичка — израз, че Кели го е ядосал.

— Нали знаеш, че това е операция на СДНГ, Джак. Цивилни няма да вземаме.

— Тогава ще запиша сина си като редови стрелец от СДНГ — отвърна той спокойно и също се облегна в стола си.

— Синът ти не загуби ли едното си око в някаква катастрофа с аероплан? — попита навъсено майор Кембъл.

— Приятел, ако в СДНГ се придържаха към проклетите изисквания на австралийската армия, никой от нас нямаше да мине медицинския преглед. Освен това той е млад и е във форма, едното око не го спира да управлява кораба и да превозва товари в залива.

Мик Кембъл примирено въздъхна.

— Добре, Джак, но в документите за зачисляване нека не пише, че е с едно око.

— Никакъв проблем. Той има стъклено око — най-доброто, което янките са изработили. Никой няма да забележи разликата.

— Добре — съгласи се майорът. — Щом искаш с „Индипендънс“, така да е. Само остави данните и координатите на хората от щаба и аз ще ти се обадя, когато решим да го използваме.

— Благодаря ти, Мик. — Джак изкозирува с широкополата си шапка. — От младия Лукас ще стане дяволски добър войник. Няма да съжаляваш.

— Също като неговия баща. — Кембъл се ухили. — Вземи си малко почивка и иди в Морсби. Кажи на младия Лукас, че вече е член на нашия флот. Утре сутринта има полет и искам някой да достави пощата в щаба.

— Благодаря ти, Мик.

Джак излезе от малкото хале и се спря, за да обмисли ситуацията. Знаеше, че ще успее да склони майора, който някога беше работил в неговата златодобивна компания и отговаряше за пресяването на драгоценния метал в района на Моробе. Голямата разлика в чиновете между сержанта и майора беше без значение, тъй като двамата се познаваха, уважаваха се и си имаха доверие.

 

 

Айрис намери скритата радиостанция и кодовете, което потвърди опасението й, че Сен наистина работа за японците. Коленичила на пода, тя замислено огледа изтъркания куфар с апарата в него. Откакто видя Сен да работи с радиостанцията, постоянно я измъчваше въпросът как да постъпи и какво да предприеме. Първо щеше да помисли за евентуалните последици върху нейния живот и тогава щеше да действа. Внимателно върна куфарчето в скривалището му в нишата в стената. Тя обаче не знаеше, че е оставила следи. Няколко часа след като прибра куфара, Сен забеляза, че тънкото влакно рибарска корда беше скъсано. Някой се беше добрал до тайната му. Някой беше извадил радиостанцията и после я беше прибрал обратно.

По гърба на китайския шпионин полазиха студени тръпки. Дали не беше някой от прислугата? Сен се облегна назад в стола си, загледан в скъсаната корда. Който и да беше извадил радиостанцията, очевидно го беше видял да работи с нея, заключи той. И тогава този някой със сигурност го подозираше, че предава информация на японците.

Айрис! Мисълта мина през ума му съвсем естествено. Тя беше умна и находчива жена, след като беше оцеляла след толкова много перипетии. Но ако беше разбрала за нелегалната му дейност, защо тогава не беше направила нищо? Следващата мисъл го накара да потръпне. Защото досега не й се беше удала възможност да се свърже с местните австралийски власти в Порт Морсби.

Сен отиде до прозореца на кабинета и погледна към градината, където около цъфналите растения пърхаха пеперуди. Китаецът прокле деня, в който преди много години се беше продал на разузнаването на кайзера. И беше взел от тях трийсетте сребърника, както биха се изразили християните.

 

 

Болките от раните прииждаха на пулсиращи вълни, а освен това имаше реална опасност от инфекция. Седмиците непрестанно движение заедно с редник Санди Робинсън по полуостров Газел към южния край на остров Нова Британия ги бяха изтощили.

Санди Робинсън беше на не повече от двайсет и три години. Преди да се запише в редиците на СДНГ, той беше работил като чиновник в правителствената администрация. Откъснат от своя взвод при оттеглянето на австралийските сили във вътрешността на острова, войникът случайно се беше натъкнал на зверското клане, извършено от японците, и беше спасил по чудо оживелия Паул. Единствено благодарение на младежкия оптимизъм на Санди раненият продължаваше да върви напред и да се бори със знойните дни и мразовитите нощи. Младежът винаги беше нащрек за врага, който в момента претърсваше острова за оцелели. Паул имаше сили само да седи и да търпи болката от раните, които бяха започнали да заздравяват, макар и не така бързо, както му се искаше. Войникът се грижеше колкото може за него, като промиваше раните му и ги превързваше с бинтове, нарязани от ризата, която той беше взел със себе си. Переше бинтовете винаги когато имаше възможност и ги използваше отново. Но поради липсата на храна и лекарства и поради силно влажния климат на джунглата за Паул съществуваше постоянен риск от инфекция и той го знаеше.

И сега, високо в планината, Паул седеше подпрял гръб на едно тропическо дърво и мрачно гледаше към океана в далечината. Небръснат, мръсен, измършавял и дрипав, той продължаваше да се надява, че ще успеят да се промъкнат между японските патрули, но губеше надежда с всеки изминал ден, въпреки че младият войник все някак успяваше да набави достатъчно храна от приятелски настроените селяни.

Санди винаги подхождаше много предпазливо към местните. Късметът засега не ги напускаше и заедно с щедро дарената храна местните селяни понякога успяваха да му дадат информация за евентуалното местоположение на други групи оцелели войници. За съжаление нито една от тези информации досега не се беше потвърдила.

И така, двамата мъже вървяха, уповавайки се единствено на инстинкта си за оцеляване, благодарение на който успяваха да се държат далече от Рабаул и околните райони, където японците трупаха военни части и създаваха голяма военноморска и военновъздушна база за последващи операции в Пасифика.

Изпукаше ли клонка или внезапно в тропическия лес настъпеше пълна тишина, страх обземаше и двамата. Санди с неговата винтовка беше готов да умре в бой, отколкото да бъде пленен и екзекутиран от безжалостния противник. Късметът продължаваше да е на тяхна страна и младежът изчисли, че са изминали половината дължина на острова откъм западната му страна.

— Как се чувстваш? — попита младият войник и приклекна до Паул, подпирайки се на пушката си.

— Още мога да вървя — отвърна той и леко се усмихна. — Може би още един ден.

— Рано или късно ще се натъкнем на някой от онези брегови съгледвачи. — Санди се почеса по порасналата си брада. — Тогава ще уредим да те откарат от този проклет остров и да се прибереш у дома.

Младият австралиец всеки ден успокояваше и окуражаваше Паул, че ще намерят брегови съгледвач, но как щеше да стане това и самият Санди не знаеше. Бяха минали дни, седмици и постепенно загубиха чувство за време, докато продължаваха да се придвижват на юг. При това винаги се оглеждаха внимателно с надеждата да забележат в морето кораб, плаващ под приятелски флаг. Но до този момент на корабите, които бяха видели, се развяваше знамето с изгряващото слънце. Сякаш австралийският флот вече не съществуваше. От време навреме високо в небето над тях прелитаха американски самолети, което им вдъхваше някакво спокойствие, че не са съвсем сами и изоставени.

Санди понечи да се изправи, но Паул го стисна за ръката.

— Не мърдай — прошепна и насочи погледа си над рамото на младежа. — Имаме си гости.

Санди плъзна пръст към спусъка на пушката.

— Японци ли са? — тихо попита.

— Не, местни са. Четирима са, но са въоръжени. Приличат ми на местна туземна полиция.

Намираха се на значително разстояние от всички известни села и появата на хора в буша не вещаеше нищо добро. Слаби и останали без сили от изтощителния поход, двамата мъже щяха да са лесна мишена за местните племена, които от години живееха в територията отвъд границата. Заплахата от тях беше не по-малка, отколкото от японците. Санди бавно се обърна към четиримата мъже, които стояха на десет крачки от тях. Първото, което забеляза, беше, че всичките носеха щатни за австралийската армия винтовки и парцаливи останки от униформи на туземната полиция.

— Ти ли си Паул Ман? — попита един от местните на развален английски. — Бреговият съгледвач ни прати да ви доведем. Местните ни казаха, че сте тук.

Паул беше изненадан, че местният туземец полицай знае името му. Скоро щеше да получи отговор, тъй като бившият местен полицай поведе двамата изтощени мъже за среща с тайнствения брегови съгледвач.

 

 

Лукас още не можеше да повярва, че е в редиците на СДНГ. Мечтата му да се сражава за родината се беше сбъднала. Сега той стоеше гордо заедно с баща си в хотела в Морсби — сред много други като него, облечени в униформите на СДНГ.

— Ами медицинският преглед? — попита той баща си.

— Уредих го в документите — отвърна Джак и отпи от бирата си. — Изглежда, че като си бил на прегледа, не си имал проблеми да виждаш с лявото око. Трябва само никога да не забравяш да носиш стъкленото си око.

Лукас прие мисълта, че баща му има такова влияние и връзки, че е способен да подправи и документи. Сега той беше редник стрелец Лукас Кели. До този момент опитът му с военните се ограничаваше до контактите му като ученик с военните кадети. Баща му беше обяснил, че главната причина да го запише в полка е, за да го включи на законно основание в предстоящата операция за спасяване на оцелелите войници от СДНГ и втори батальон на 22-и полк в Нова Британия. Ако не друго, поне така можеше да се легитимира като воюващ комбатант, ако имаше нещастието да попадне в ръцете на японците. Дали това щеше да повлияе на отношението им към него като към пленник, беше трудно да се каже.

— Кога и къде трябва да се явя за началото на военната ми служба? — попита Лукас и си наля нова чаша бира от бутилката на бара.

— Ще ти бъде съобщено, като му дойде времето. Засега от теб се иска само да стоиш на „Индипендънс“ в готовност, докато те повикам. Имай предвид, че твоят старец е сержант, докато ти си редник — добави баща му и се ухили. — През последните няколко седмици Макарти пренася американски мисионери и свалени пилоти между Финшхафен и Лае, но японците постепенно отрязват маршрутите за проникване. Това, което трябва да помниш, е, че сборът е след няколко дни в Лутър Хевън на остров Умбой. Оттам ще прекосим морето до Нова Британия и ако можем, ще приберем оцелелите.

Лукас си пое дъх. Прекосяването на морето беше чисто самоубийство.

— Мислиш ли, че ще намерим чичо Паул? — попита.

Джак се вгледа замислено в бутилката на бара. Силният шум от гласовете на посетителите на кръчмата заглуши отговора му:

— Надявам се да го намерим. Силно се надявам.

Двамата се умълчаха. На следващия ден Джак щеше да се върне в планината при частта си. Той успя да си издейства идването в Морсби, за да се свърже със сина си и да му разкаже за новата роля, готвена на „Индипендънс“. Това беше възможност за него да прекара известно време с Лукас и шхуната, далеч от бойните действия, които все повече приближаваха Вау. Днес те щяха да пият заедно. Утрешният ден беше изпълнен с неизвестност и за двамата и Джак добре съзнаваше, че излага на опасност живота на сина си, като го записва в редиците на СДНГ.