Питър Уот
Едем (39)

38.

Фуджи беше сигурен, че чува бученето на двигател в морето. Той инстинктивно стисна пистолета и даде знак на Кийла да се скрие по-навътре сред дърветата около плажа. В същото време се придвижи напред и се опита да разпознае морския съд. Беше десантна баржа — с развят флаг с изгряващото слънце и пълна с японски пехотинци.

— Кийла — повика я той. — Спасени сме. Нашите са!

Той излезе на брега, когато баржата се приближи на по-малко от сто метра от него, и замаха с ръце. Войниците веднага го забелязаха и насочиха картечница към него.

— Аз съм японец — провикна се той, колкото глас имаше, изнервен от насоченото към него оръжие. — Имам нужда от помощ.

Баржата се отклони от курса си и се насочи към брега, но картечницата остана насочена срещу него. Скоро дъното на баржата опря на плиткото. От нея скочиха десетина японски морски пехотинци в пълно бойно снаряжение, които го обкръжиха с насочени към него щикове. Фуджи предположи, че понеже беше облечен само с характерния за туземците лап-лап, сънародниците му го гледаха с такова подозрение.

Към него закрачи младши офицер. Носеше очила и самурайски меч.

— Кой си ти? — попита той.

— Старши матрос Фуджи Комине, зачислен към подводницата на Негово императорско величество И-47 под командването на лейтенант Кеншу.

Офицерът беше млад и по акцента му Фуджи позна, че е от знатна фамилия.

— Можеш ли да удостовериш самоличността си? — попита го младият офицер, но Фуджи се сети, че нямаше в себе си никакви документи.

— Съжалявам господине, но в момента не мога да удостоверя. Сигурен съм, че ако се свържете с лейтенант Кеншу, той ще потвърди самоличността ми.

— Това ще е много трудно, Комине — отвърна с леден тон офицерът, при което у моряка се породи страх, че се е случило нещо лошо. — И-47 се води за изчезнала, предполага се, че е потопена от врага. И ако това е така, как тогава ти си жив и си тук? Мога само да се досетя, че си дезертьор, тъй като никой друг от екипажа на подводницата не беше намерен. Затова съм длъжен да те арестувам и да те отведа под конвой с нас.

На Фуджи му прилоша. Той и Кийла бяха изминали повече от петстотин километра в патрулираните от съюзнически кораби и самолети води. Бяха преживели бури, жажда и едва не умряха от глад в търсене на неговите сънародници и всичко това за какво? За да го арестуват като дезертьор? В този миг Кийла спокойно излезе от буша.

Офицерът я видя.

— Хванете тази жена! — заповяда той и двама от войниците веднага се откъснаха от кръга и сграбчиха обърканата бременна туземка. Докато тя се съпротивляваше, войниците я замъкнаха и захвърлиха пред офицера и до Фуджи, който продължаваше да стои мирно.

— Коя е тази? — попита офицерът.

— Тя ми е жена, господине. Помогна ми да избягам от района на Порт Морсби преди няколко седмици. — Войниците започнаха да я заглеждат похотливо. — Ще помоля да не я наранявате — добави той и устата му пресъхна от страх.

— Ти си дезертьор, Комине, и страхливец. Нямаш право да молиш за каквото и да било — отвърна разгневеният офицер и светкавично го удари с юмрук в лицето, събори го и той падна до Кийла, която трепереше от страх. Фуджи хвана ръката й, за да я успокои.

— Отведете това страхливо псе оттук! — изрева офицерът и двама души сграбчиха Фуджи под мишниците. Знаеше, че няма никакъв смисъл да се съпротивлява. Като моряк от императорския флот той се подчиняваше на същите закони. Макар че ако стигнеше до Рабаул, той щеше да изчисти името си, когато се докажеше участието му в мисията на И-47.

Двамата войници го изправиха и го поведоха пред тях към рампата на баржата. В това време офицерът и другите останаха при Кийла. Фуджи не знаеше какво възнамеряват да правят с нея, но предположи, че само ще я оставят на острова. Хората от нейното племе поддържаха търговски отношения с тукашните туземци и за нея щяха да се погрижат да се върне в Порт Морсби.

Той стоеше до водата, пазен от двамата войници, и гледаше към брега, към Кийла. Искаше му се да й извика, че няма нищо страшно, че всичко ще се нареди и че някой ден щеше да се върне за нея. За негов най-голям ужас той видя как я накараха насила да коленичи и един войник я хвана за косата и наведе главата й напред. Следващата гледка нямаше да му дава покой през целия му живот. Офицерът извади своя дълъг и леко извит меч от ножницата, хвана дръжката с две ръце и замахна. Слънцето проблесна върху острата като бръснач стомана! Бойният вик „Банзай!“ огласи брега и главата на Кийла се изтърколи от тялото й. Силната кървава струя обагри в черно белия пясък.

Войникът, който държеше главата, се препъна и падна назад, а другарите му реагираха с бурен смях. Фуджи усети гадене и повърна във водата.

Със самодоволна усмивка младият офицер избърса острието на меча с бяла копринена кърпичка, без дори да благоволи да погледне към Фуджи. Прибра меча в ножницата, обърна се с гръб към трупа на убитото момиче и си тръгна спокойно от мястото на екзекуцията. В края на краищата тя беше само някакво си низше човекоподобно създание и ако я бяха взели със себе си, щяха да си навлекат проблеми и допълнителна работа. Ако я бяха оставили жива на острова, тя можеше да съобщи за присъствието им и да ги издаде. Офицерът беше постъпил така, както изискваше от него японският етичен кодекс на войната.

Дълбоко наскърбен, Фуджи беше качен на борда на баржата със завързани зад гърба му ръце. Подобна мярка беше излишна заради състоянието му. Но най-лошото беше, че той не можеше да оспори и да се възпротиви на действията на по-висшия от него офицер. Някой ден, закле се той, свит в ъгъла на баржата, щеше да убие този човек, който толкова брутално му беше отнел жената и бъдещото му дете. Може би папуаската традиция на кръвната разплата беше проникнала в съзнанието му. Може би все пак той беше повече папуас, отколкото японец. Така или иначе някой ден щеше да убие офицера. Засега обаче първо трябваше да стигне до щаба на флота в Рабаул и да докаже, че не е дезертьор и страхливец.

Джак Кели се опитваше да спи и от време навреме успяваше да се унесе, докато влакът се носеше към Таунсвил. В тъмното той чу тихите гласове на войниците. Един от младежите, на когото не му се спеше, разказа някаква шега и другарите му се засмяха. Джак беше свършил работата си в Сидни и сега се връщаше у дома. Щеше да отиде в Таунсвил и оттам да хване самолет благодарение на някой от познатите си във военновъздушната база, разположена до големия град в Северен Куинсланд.

Джак също не можеше да заспи и се надигна на седалката. Порови се в раницата, която му служеше за възглавница, и извади оттам тютюна и лулата си. Натъпка тютюн в лулата, запали клечка кибрит и машинално закри клечката с длан, докато си палеше лулата. Не можа да забрави този навик дори в мирно време. Беше го научил в окопите на Първата световна във Франция. Колко странно, но същият навик отново дойде на мода с началото на войната, каза си той и изпусна кълбо дим от лулата.

Как само щеше да се изненада Лукас, когато му кажеше, че е купил нова шхуна. Джак щеше да уреди да го уволнят от СДНГ по същия начин, както и го бяха записали. СДНГ бяха нещо като армия в армията и водеха войната според собствените си правила, макар и формално да бяха част от австралийските въоръжени сили. Може би защото мъжете от СДНГ бяха специална порода — последните останали търсачи на приключения през двайсети век.

Джак се извърна от прозореца и погледна във вътрешността на тъмния вагон. Ако не друго, то поне щеше да подсигури добре сина си. Често се беше виждал мъртъв в сънищата си и разбираше, че няма да може да изкара още една война. След смъртта на Виктория живееше само за да се погрижи и да защити бъдещето на сина си. Отдавна вече не беше млад и с възрастта движенията му бяха станали забавени. Японският куршум щеше да е по-бърз от него.

Влакът спря на някаква малка гара. Натовариха чували с поща и се качи взвод войници.

— Чу ли новините? — обади се някакъв войник, който още беше буден. — Нашият флот и янките са спрели японците в Коралово море.

Джак изтича по коридора и сграбчи младежа.

— Какво? Какво за Коралово море? — попита го той.

— Проклетите жълти се опитали да нападнат по море Порт Морсби, но нашите момчета са ги върнали след голямо сражение в Коралово море. Като че японците ще трябва да намерят друг начин да превземат Морсби.

— Благодаря, приятел — каза Джак и пусна войника, докато в същото време влакът потегли от гарата.

Имаше познат на борда на „Хобарт“ от австралийските военноморски сили. Нещо му подсказваше, че този кораб е взел участие в сражението. Значи японците бяха хвърлили могъщия си флот срещу Порт Морсби, но бяха претърпели поражение. Със сигурност това събитие щеше да се отпразнува подобаващо в кръчмите на Морсби. При тази мисъл Джак доволно се усмихна. Непосредствената заплаха за града беше премахната и животът на Лукас щеше да е в безопасност още известно време.