Питър Уот
Едем (17)

16.

Лейтенант Карл Ман стоеше на перилото на някога луксозния трансатлантически лайнер, преоборудван във военнотранспортен кораб, който в момента беше пълен с войници, и гледаше към отдалечаващия се бряг. Червеното слънце грееше над морето, получило името си от същия този цвят. В северното полукълбо началото на февруари се свързваше с края на зимата, но с отплаването им на юг те отиваха там, където лятото свършваше.

Карл се беше върнал във военната си част и беше участвал в сраженията в Сирия и Южен Ливан. В един от ожесточените и кървави боеве командирът на неговата рота неохотно го беше предложил за награда. Личната вражда между по-висшестоящия офицер и неговия подчинен се засили, когато Карл се върна в батальона като взводен командир и отказа да разкрие къде е бил и какво е правил по време на „командировката“ в ССО. Когато отгоре официално изпратиха в щаба на ротата съобщение за заслугите на Карл за потапянето на немската подводница, майор Жул направо побесня. Каквото и дело да беше извършил неговият взводен командир, благодарение на него той беше награден с високо отличие — „Военен кръст“. Жул беше обзет от силна завист към родения в Германия офицер и не можеше да понесе мисълта, че орденът с червена и бяла лента ще украси гърдите на лейтенант Ман. Жул все пак беше доволен, че задачата да съобщи на Карл за наградата беше възложена не на него, а на командващия офицер на батальона, който уважаваше и харесваше своя млад лейтенант.

Поне не се налагаше да повишава взводния командир, оправдавайки се официално с отсъствието му от бойните действия. Карл реагира спокойно на съобщението, че няма да бъде повишен и ще си остане командир на взвод. Майорът с удоволствие би пратил лейтенанта на тилова позиция, но награждаването му с „Военен кръст“ беше осуетило намеренията му. Ако носителят на медал за храброст бъдеше пратен на чиновническа длъжност, това нямаше да помогне на армията да воюва ефективно с противника.

Сега кампанията в Светите земи беше приключила и те отплаваха към дома. Новините за японските победи в Тихия океан не оставяха никакво място за съмнение, че следващият противник, срещу когото ще се изправят на бойното поле, ще бъде Япония. Хората на Карл се бяха разтревожили за семействата и приятелите си в Австралия. Ако японците продължаха да напредват неудържимо, Австралия щеше да бъде заплашена от пряка агресия. Тези мисли споделяше и Карл. Американците отчаяно се сражаваха на Филипините, докато британските, индийските и австралийските части бяха обсадени в Сингапур. Паднеше ли крепостта Сингапур, нищо нямаше да е в състояние да спре японците да стигнат до границите на Нова Гвинея и оттам през Папуа към Австралия. Такава беше ситуацията според съобщенията, изпращани на кораба, чийто маршрут минаваше през Индия за Австралия.

Карл гледаше как голямото червено кълбо постепенно се потопи в морето. Мислите му се върнаха към Мари. Къде ли беше сега тя? В писмо от девети декември майка му пишеше, че Айрис се е върнала в Папуа и че тя, Анжелика и баща му са били евакуирани в Австралия. Карл беше спокоен, че семейството му поне ще е на относително безопасно място. Ако имаше късмет, неговата част щеше да бъде изпратена в Северна Австралия и тогава може би отново щеше да има възможността да види семейството си. Бяха се разделили преди две години. Спомни си сълзите на майка си и мрачното лице на баща си, когато той замина на война. Колко много му липсваха сестра му Анжелика и щастливите дни в плантацията.

Паул благодари на австралийския магазинер и му помаха за сбогом, когато той отпътува да търси убежище от японците в планината.

С помощта на Хърбърт Бойд беше изпълнил първата си част от мисията — беше установил контакт с католическата мисия във вътрешността на острова. Свещеникът беше германец, който ръководеше мисията и паството си заедно с няколко ирландски монахини. Той беше на възрастта на Паул и двамата имаха много общо помежду си, без да го съзнават. И единият, и другият бяха служили в пехотата в окопите на Западния фронт. И единият, и другият бяха родом от Мюнхен.

— Казвам се Паул Ман — представи се Паул и стисна дланта на отеца. — Имам кокосова плантация край Морсби.

— Аз съм отец Курт Щемпел и доколкото разбирам, сте изминали дълъг път, за да стигнете дотук. — Докато говореше, бялото му расо се развяваше на вятъра. — Какво ви води в моята мисия в тези смутни времена?

— Ще бъда откровен. Дойдох да разбера на кого ще бъдете лоялен, след като японците застанаха на страната на Германия.

Отец Щемпел се огледа наоколо. Местни деца, облечени в европейски дрехи и с книги в ръка, започнаха да излизат от дървена постройка със сламен покрив. След тях вървеше възрастна монахиня.

— Лоялен съм единствено на моите чада Божии — отвърна отецът на немски. — Аз съм духовник и австралийските власти любезно уважиха желанието ми да запазя неутралитет в тази война. Преди да продължим с разговора, който разбирам, е от голямо значение за вас, позволете да ви почерпя с питие в моя кабинет.

— С удоволствие ще приема поканата ви, отче. Благодаря ви за гостоприемството.

Слънцето печеше силно дори и след излелите се дъждове.

Паул последва отеца до една дълга сграда, приличаща на общежитие, с малка стая в края. Всичко в мисията блестеше от чистота и предизвика у него възхищение. Хората, работещи при свещеника, и сестрите от ирландския монашески орден, изглеждаха здрави и сити.

Самият кабинет беше обзаведен доста спартански — нещо характерно за човек, служещ на Бог. На стената имаше портрет на папата и разпятие. В стаята имаше маса, която служеше за бюро, два стола и бюфет. Отец Щемпел извади от бюфета гарафа с вода с резенчета лимон в нея.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо по-силно — каза домакинът. — Запасите ми от ирландско уиски бяха изчерпани и няма как да си набавя нови заради войната. Моля, седнете и се разхладете с водата.

— Благодаря. Не искам да отнемам от времето ви, а освен това имам да посетя и една лютеранска мисия.

— Предполагам, че ще зададете същия въпрос и на пастор Бернард Беншлер.

— Точно така — отвърна Паул и отпи от чашата. — Възложено ми е да проуча какви са настроенията и отношението към японските окупатори сред германците, които все още живеят в Нова Британия.

— Тоест дали бихме сътрудничели на австралийците, ако се наложи, така ли? — попита отец Щемпел и се наведе напред. — Това е доста опасен въпрос.

— Може би трябваше да ви попитам в изповедалнята. — Паул се усмихна студено. — Доколкото знам, на свещениците е забранено да разкриват това, което им е било споделено в изповедалнята.

— Ако е по религиозни и духовни въпроси — да. Но тук става дума за светски въпроси, които са от компетенцията на Цезар, а не на Бог.

— Значи, ако в мисията ви дойде австралиец и потърси помощ, вие ще му обърнете гръб.

— Не — отвърна неловко Щемпел. — Нито ще обърна гръб на японец, който потърси помощ. И ще ви кажа, че не съм нацист, а само духовник, който се вълнува единствено от религиозните проблеми на неговото паство.

— А монахините? Какво ще стане с тях, когато дойдат японците?

— Сестрите принадлежат на ирландски духовен орден, а Ирландия е неутрална държава в тази война. В случая японците ще зачетат международното право.

Паул погледна през прозореца към монахините, които играеха футбол с няколко от момчетата на прашния двор пред сградата. Две от тях бяха много млади — смееха се и повдигнали полите си, тичаха след топката с младежка жар, все още незагасена от консервативната религия, на която се бяха обрекли. Дано свещеникът да беше прав за японците. Дано наистина зачетяха неутралитета. Но Паул знаеше, че Хитлер не уважи никакъв неутралитет, когато нахлу в Белгия, Холандия и Норвегия.

— Е, мисля, че отговорихте на въпроса ми, отец Щемпел — каза и допи водата в чашата си. — Ще бързам да стигна до лютеранската мисия. Дали бихте ми услужили с някакво превозно средство?

— Имам кола. Можете да я вземете и с нея да отидете да навестите моя приятел пастор Беншлер. Но ще ви помоля да свършите бързо и да ми я върнете.

— Благодаря ви, отче. — Той стана и протегна ръка. — Обещавам ви, че до няколко дни ще ви я върна.

Отецът също се изправи.

— Бъдете предпазлив, сине мой. От местните чух, че японците вече търсят австралийците, които не са напуснали острова. По въпросите ви съдя, че работите за интересите на съюзническите сили, докато в действителност би трябвало да сте верен на родината и нейната кауза.

— Ще го имам предвид. Надявам се да съм достатъчно далеч от този остров, когато японците разберат с какво съм се занимавал.

— Тогава вървете си с мир и Бог да ви пази — отвърна тихо и спокойно отец Щемпел и благослови Паул. — Ще помоля сестра Урсула да ви заведе в джунглата на мястото, където сме скрили колата. — Той се усмихна. — Постъпихме така в случай че японците решат да я конфискуват.

— Значи нямате намерение да я давате на Цезар — пошегува се Паул.

— Не, не и моята кола. Аз съм страшно привързан към нея по светски.

С помощта на ведрата монахиня със зачервено от слънцето лице Паул изкара колата от скривалището, разположено близо до кокосовата плантация, която мисионерите поддържаха. Монахинята не започна да му задава въпроси, защото отец Щемпел щеше да й разкаже повече за непознатия, когато той си заминеше.

Паул потегли и помаха на местните деца, които се затичаха подире му. Колата набра скорост, оставяйки зад себе си облак от прах. Докато караше, Паул с надежда си мислеше мисията му да приключи, преди японците да си проправят път нагоре и да стигнат до планината. Той знаеше, че няма много време, но беше много важно да установи контакт с лютеранския пастор. После щеше да се свърже с бреговия съгледвач, на когото беше заповядано да го чака. Също като Паул и съгледвачът разузнавач в момента действаше дълбоко на територията на противника, след като японските патрули бяха започнали да претърсват острова за евентуални места на въоръжена съпротива. Задачата на разузнавача беше да наблюдава движенията на частите на японската армия и флот в отредената му територия. Паул знаеше само мястото и часа на срещата. Тази информация беше запаметил, без да я записва. Така му беше наредил военноморският офицер в Морсби, когато го инструктира за мисията.

Паул напълно съзнаваше опасностите, които се криеха зад самотната му мисия. Надяваше се само семейството му да не разбере с какво се занимава в момента. Поне докато не се върнеше невредим при тях. Поради някаква странна причина, докато караше по тесния и неравен път, той се сети за сина си. Съжаляваше, че не е показал силната си бащина любов към него, когато двамата се разделиха.

„Глупак! — каза си Паул и удари с юмрук по таблото на колата. — Колко е глупаво да си твърдоглав инат!“

Доста би се изненадал, ако разбереше, че синът му е взел участие в подобна мисия. Но уви, сега той изпитваше единствено болката от раздялата. Беше оцелял в една война, но имаше предчувствието, че няма да преживее още една. Надяваше се само със сегашната си дейност да допринесе един ден да върне стария спокоен живот, който той и семейството му познаваха в Папуа преди войната.

Фуджи беше отведен под дулата на японските морски пехотинци. В момента стоеше мирно пред офицер от страховитата японска служба „Кемптай“. Подразделение от тази служба беше изпратено на брега заедно с корпуса, завзел тропическото градче Рабаул. Писъците на жените и шумът на разбито стъкло, идващи от китайския квартал, се чуваха чак тук, в центъра. Японските пехотинци изнасилваха и грабеха беззащитните цивилни граждани. Макар че беше чувал подобни истории от флотски войници и офицери, служили в Китай, той не очакваше сънародниците му да се държат така. Сержантът от военната полиция, нисък и набит бивш полицай от покрайнините на Токио, изгледа студено Фуджи.

— Твоята версия, че си агент на военноморското разузнаване, се потвърди — каза сержантът. — Заради знанието ни на английски език ми беше разрешено временно да те зачисля към моето подразделение, докато не получиш заповед да се върнеш във флота. Тук имаме работа за човек като теб. Ще участваш в разпитите на пленените европейци.

Фуджи беше разочарован, че няма да се върне отново на палубата на боен кораб. Той много искаше пак да носи с гордост своята военноморска униформа, а не да води жалко съществуване далеч от битките и славата. Неочакваната среща с Паул Ман и Лукас Кели предния ден, която за малко да се окаже фатална за него, допълнително го изнерви. Освен това задържането му на сушата съвсем му опъна нервите.

— Слушам, сержант — отвърна той. — Ще бъда на вашите заповеди.

В планините край Рабаул Паул Ман се срещна с лютеранския пастор. Той реагира хладно на въпроса му и Паул напусна мисионерския лагер, за да върне на католическия свещеник колата, а после да установи връзка с бреговия съгледвач някъде южно от Рабаул. Докато наближаваше католическата мисия, лошото предчувствие постепенно прерасна в парализиращ страх.