Питър Уот
Едем (43)

Айора Крийк, 1942

Скаутът на пехотния взвод се движеше като сянка в труднопроходимата, обрасла с гъста растителност и влажна джунгла. Изведнъж бавно се наведе и едновременно с това даде сигнал с ръка на другаря си, който вървеше след него — беше забелязал нещо.

Лейтенант Йън Барс пропълзя предпазливо до скаута.

— Чувате ли? — прошепна скаутът на офицера, без да престава да оглежда непрекъснато тропическата растителност и за най-незначителните признаци на движение.

„Ударник, цев, приклад и двунога“ — достигна до тях мъжки глас от дълбочината на джунглата, от тесния хребет с паднали дървета. Йън Барс добре познаваше този текст. Това беше последователността на разглобяването на картечницата „Брен“.

— Като че е наш — отвърна също шепнешком той на скаута. — Опитай се да се доближиш до него. Аз ще ти дам огнево прикритие от картечните разчети.

Скаутът кимна и продължи напред към ръба на хребета, пълзейки по корем с готов за стрелба автомат „Томпсън“. Зад него войниците от взвода зачакаха неподвижно. Във войната в джунглите сраженията често се развиваха на разстояния само броени метри, като противникът беше почти невидим.

Скаутът стигна до падналите дървета и през пролуката между стволовете видя някакъв мъж да си говори сам. Беше облечен само по шорти и с характерната австралийска шапка, подобна на каубойските. В скута си държеше сглобена картечница „Брен“, а до него лежаха два заредени пълнителя. Мъжът беше мършав от недохранване. Лицето му беше брадясало, но скаутът забеляза, че който и да беше този луд, произходът му беше европейски.

— Хей, войниче, добре ли си? — попита го скаутът тихо от прикритието на падналите дървета. Мъжът рязко вдигна глава и насочи картечницата по посока на гласа.

— Кой си ти, по дяволите? — изграчи. — Покажи се!

— Австралиец съм, приятел. По-полека с този брен.

Скаутът бавно надигна глава иззад дърветата и мъжът в сянката на тропическите клони и листа примижа, за да го види по-добре в полутъмното пространство.

— Редник Лукас Кели от СДНГ — накрая бавно изрече той и свали картечницата. — Нямаш представа колко се радвам да те видя. Ти си като мехлем за очите ми. Няма нужда да се притесняваш за японците — чисто е в радиус от няколко километра нагоре по пътеката. Знам, защото бродя из гората вече няколко седмици. Или поне аз си мисля, че е толкова. Може и да са месеци, не знам. Знам обаче, че много искам да се върна в Морсби и да изпия една бира. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ще пием двамата с теб, приятел. — Скаутът се ухили и си каза, че този полулуд войник с осеяно от язви от ухапвания на пиявици беше оцелял след невероятни преживявания. Този храбрец със сигурност имаше какво да разказва.