Питър Уот
Едем (40)

39.

Страхът цареше във всяко кътче на стаята. От тялото на Фуджи се лееше пот, докато той стоеше мирно пред началника на страховитата тайна полиция Кемптай в бившата австралийска административна сграда в Рабаул. Той все още беше само с лап-лап, както когато беше арестуван. По тялото му се виждаха следи от побои. Бяха минали три седмици от смъртта на Кийла и на него му беше безразлично дали ще го екзекутират или не, защото светът се беше превърнал в черно и мрачно място на безчестие.

Офицерът на бюрото носеше чиста и спретната униформа. До него стоеше жабоподобният сержант, когото Фуджи беше видял за пръв път преди няколко месеца, когато участва в акцията по залавянето на австралийските войници. Същият човек го беше изтезавал тук в Рабаул, за да изтръгне от него признание, че е дезертьор. Той обаче устоя на побоите и сержантът от един момент нататък продължи да го бие само защото изпитваше удоволствие от причиняването на болка. Фуджи издържа само благодарение на волята и желанието си да остане жив, за да намери онзи офицер от морската пехота и да го убие, задето беше обезглавил Кийла. От друга страна, сержантът внимаваше да не прекали и да не убие безпомощната си жертва. Морякът, макар и пленник, се ползваше със защитата на японските военни закони.

Тишината в стаята беше зловеща. Двама войници застанаха на вратата като допълнителна охрана и Фуджи продължи да гледа напред, малко над офицера, който беше навел глава и разглеждаше документи. Офицерът разлистваше внимателно страница след страница и се запознаваше с доклада. Отвън се чуваше смехът на местните деца. Фуджи им завидя за тяхната невинност и безгрижие по време на война.

— Старши матрос Комине — обърна се към него офицерът и вдигна поглед. — След подробно разследване на доказателствения материал, проведено от флота, и след разпитите, проведени от моите служители, стигнах до заключението, че си изпълнявал стриктно заповедите, дадени ти през април от лейтенант Кеншу. Разбрахме, че си бил спуснат на брега близо до Порт Морсби, за да провеждаш разузнаване, и че после не си могъл да се върнеш на И-47.

Фуджи не можеше да повярва на ушите си. Следствието беше доказало неговата невинност!

Офицерът млъкна и надменно изгледа Фуджи.

— Не съм съгласен обаче, че си достоен за сегашния си чин. Пътят на Бушидо повелява да умреш в бой заедно с другарите си, а не да бягаш от битката. — Внезапният обрат на събитията разочарова Фуджи. — Затова ще препоръчам да бъдеш лишен от званието и бойните ти награди, които си получил за заслуги към Императора. Незабавно трябва да се явиш в щаба на флота, където ще решат какво да правят с теб и къде да те пратят. Това е всичко, матрос Комине.

Значи му беше писано да живее — но в безчестие, задето беше проявил инстинкт и беше оцелял, а не беше загинал достойно като другарите си. Дори Фуджи разбра колко смешно звучаха мотивите на офицера, но нищо не каза. Поклони се ниско и отдаде чест.

— Марш оттук! — изрева сержантът. Когато морякът се обърна към вратата, жабоподобният го избута със сила. — Ти си позор за Императора и загиналите ти другари! — процеди през зъби сержантът. — Ако зависеше от мен, щях да наредя да те екзекутират за страхливост.

Фуджи излезе на светло и продължи да върви, отдалечавайки се от всяващата ужас само с името си щабквартира на Кемптай. Беше жив и щеше да докаже своите качества на Императора. Но също така щеше да изпълни обета си да отмъсти за Кийла. Един ден щеше да спипа нейния палач и да го прати в ада, където му беше мястото.

Докато Фуджи вървеше към щаба на флота в Рабаул, Джак Кели стоеше в градината на болницата в Порт Морсби и стискаше кафяв пакет. Болницата беше първата му спирка, след като се върна от Австралия и кацна на летището в Севън Майл.

— Сестра Кейн ще дойде след малко — обясни му ведрата медицинска сестра, която се показа от вратата.

След няколко минути Меган се появи в градината.

— Е, сестра Кейн, нося ви малък подарък от моето пътуване до Австралия — каза той и се усмихна, но усмивката му бързо угасна при отчаяния вид на красивата млада жена. Очите й бяха зачервени от плач.

— Какво има? — попита я и остави пакета на пейката.

Меган се разрида и Джак я прегърна.

— Какво има? Какво е станало? — попита отново.

— Не са ли ти казали още?

— Какво да са ми казали?

— За Лукас. Господи, ти не знаеш…

— Пристигнах преди няколко часа. Какво е станало с Лукас?

— След едно сражение край Лае преди седмица не се е върнал и се води за безследно изчезнал. Аз самата разбрах едва снощи.

Джак пребледня и се олюля. Добре, че беше Меган да го задържи да не падне, макар и самата тя да беше притеснена и отчаяна.

— Не може да изчезне — прошепна той. — Та аз живея още само заради него.

— Не говори така, Джак — укори го момичето. — Не прави глупости. Трябва да го преодолееш заради него. Знаеш, че и двамата много го обичаме. Не мога да приема, че Лукас е мъртъв.

— Не е възможно — промърмори Джак, макар и да знаеше, че да те запишат като безследно изчезнал по време на бойни действия е равносилно на това да си мъртъв. — Не трябваше да се отдалечавам толкова много. Трябваше да съм с него. Дявол да ме вземе, аз съм виновен. Той беше моята душа и моето тяло.

— Не мисли такива неща. Той е изчезнал, не е мъртъв. Освен това обичаше най-много теб. Знам, че би искал да продължиш да се бориш с живота въпреки всички трудности и несгоди — каза Меган.

— Нужно ми е да остана за малко сам — изрече Джак и седна на пейката до пакета.

— Обещай ми, че няма да направиш нещо глупаво — настоя Меган. — Обещай ми.

Той я погледна с безразличие и не отговори. Сълзите му потекоха. Коравият войник от две войни бе изгубил толкова много през живота си. Какво му беше казал навремето един приятел за войната и мира? „В мирно време синовете погребват бащите си. Във война бащите погребват синовете си!“

Така се беше получило и при Джак Кели, но той дори беше лишен от малката утеха да погребе тялото на Лукас и да произнесе няколко думи, преди ковчегът му да бъде спуснат в гроба.

Меган остави Джак сам в градината, която представляваше малък оазис на спокойствие и идилия сред града, опустошен от войната.

— Сестра Джонсън — обърна се тя към колежката си, щом се върна в болницата, — бих искала да поемете моето дежурство. Имам да свърша нещо и моля ви, кажете на старшата сестра Кери, че ще отсъствам за няколко часа.

Сестра Джонсън не я попита защо се налага така внезапно да отсъства, но съзнаваше, че приятелката й беше изгубила човека, когото обичаше.

— Отсъствай колкото е необходимо, Мег — отвърна тя и нежно постави длан на рамото й. — Аз ще те отменя.

Меган й благодари и си тръгна от болницата. Дано само тази, която търсеше, да беше още в Порт Морсби. Задачата й беше не да върне обратно Лукас, а да спаси баща му. Тя виждаше, че Джак се е предал. Меган познаваше добре този тип хора, тъй като дни и нощи се беше грижила за техните разбити тела и души. Когато останеха сами със своето отчаяние и безсилие, те избираха най-лесния начин да сложат край на мъката и болката.

* * *

— Господин Кели?

Джак, който беше закрил с длани лицето си, вдигна глава към младата дама, застанала до него. Ако Меган беше красива, тази жена направо сияеше с хубостта си.

— Трябваше да се срещнем по-рано, но събитията като че ли се наговориха срещу нас, за да не се съберем — неуверено добави тя.

— Ерика? — прошепна Джак и разбра коя е красивата непозната с военен панталон и сако. Сякаш виждаше призрак от миналото.

— Аз не се казвам Ерика, а Елза. Името на втория ми баща е Герхард Щал. Майка ми, която вие познавате, е Ерика Щал. — Младата жена се поколеба и извърна за малко очи, преди отново да погледне Джак. — Преди време научих, че вие сте моят роден баща. И майка ми, и вторият ми баща, преди той да умре, потвърдиха това пред мен.

Джак погледна към Меган, която стоеше на вратата на болницата, скръстила ръце. Тя му кимна — жест, който означаваше едновременно няколко неща и едно от тях — да продължи да говори с дъщеря си, резултат от връзката му с жената, която някога беше обичал толкова силно, но която го беше предала.

— Приличаш толкова много на майка си, както съм я запомнил — каза Джак и стана на крака.

— Когато бях малка и майка ми се сърдеше за нещо, тя често казваше, че съм се метнала на баща ми — тихо отвърна Елза. — Тя имаше предвид не втория ми баща, когото много обичах и все още обичам. От него разбрах за мъжа, за когото говореше майка ми — за вас.

Джак продължи да гледа изпитателно лицето й.

— Очите ти… същите са като на Лукас.

Момичето сведе глава.

— Разбрах, че вашият… моят природен брат е изчезнал по време на бойни действия. Имах щастието да се запозная с него малко преди това.

— Но как така ти си моя дъщеря? — попита я изумен Джак. — Аз…

Меган пристъпи напред и се намеси:

— Елза е твоя дъщеря, Джак. От известно време го знам и се надявах да се срещнете, преди ти да излетиш за Австралия. Мисля си, че моментът е подходящ. Може би Божията воля е да ти даде нещо ново в замяна на нещо друго, което си изгубил.

— Аз… — Той не знаеше какво да каже.

Елза почувства внезапно симпатия към този човек, който й беше напълно непознат, и едновременно с това се почувства гузна, че не му беше разкрила истинската си самоличност, когато дойде за пръв път в болницата.

— Господин Кели, простете ми — каза тя и заплака.

— Какво да ти простя? — попита нежно Джак.

— Не знам — отвърна Елза и извади кърпичката си от джоба.

Той я хвана нежно за раменете.

— Да ти простя, че си красива и че всеки мъж би се гордял да му бъдеш дъщеря?

Меган се усмихна натъжено и въздъхна. „Човек отнема, Господ дава“ — каза си и се обърна, за да се заеме с младите мъже в отделението, които се нуждаеха от грижите й. Защо мъжете вечно разпалваха войни, след като нищо хубаво не излизаше от тях? Никой представител на силния пол не би могъл да даде адекватен отговор на този въпрос.

Когато Джак си тръгна, Меган отвори пакета, който той беше донесъл, и ахна. Вдигна бродираната копринена булчинска рокля и воала и избухна в сълзи.

— О, Лукас, някой ден ще я облека заради теб — изплака тихо тя и стисна роклята до гърдите си. — Ти не си мъртъв. Знам, че си жив и ще се върнеш при мен.