Питър Уот
Едем (25)

24.

След като началникът на залива даде разрешение, Лукас акостира „Индипендънс“ в Порт Морсби. В товарния отсек лежеше увито тялото на пастор Шмит заедно с това на един от островитяните. Меган пожела двамата мъже да бъдат погребани на сушата, вместо да ги спуснат в морето, както искаше Лукас. Тя настояваше, а и Лукас прецени, че без това скоро ще стигнат в града. След като влязоха в пристанището, останалите живи от екипажа и пътниците се събраха на палубата, за да погледат трескавото товарене и разтоварване, което кипеше на пристана. Елза Щал беше разочарована от Порт Морсби. Застанала на носа на „Индипендънс“, тя видя не някогашното спокойно градче, а купища руини, останали след японските бомбардировки. Тук и там от бомбардираните сгради към небето се извисяваха стълбове дим. Пристанището беше претъпкано с товарни кораби, които разтоварваха запаси за австралийския военен гарнизон. Околните планински върхове бяха опожарени и оголени. Първото й впечатление беше, че е попаднала в обширен недостроен завод без покрив.

— Преди не беше така — каза Меган тихо, застанала до нея. — Помня Морсби като оживено и пъстро градче, изпълнено с образи, каквито никъде другаде не можеш да видиш.

— Сигурно е било чудесно, преди войната да стигне дотук — отвърна Елза. — Де да можех да го видя.

— Лукас ми каза, че по радиостанцията е уредил да се срещнете с твой колега журналист. Ако не го намериш, можеш да отседнеш при мен.

— Благодаря, Меган, но съм сигурна, че господин Фей ще ме чака. Ако имам някакви затруднения, ще се възползвам от любезното ти предложение.

Шхуната доближи пристана и с маневриране застана между два огромни американски товарни кораба. Шумът от товарно-разтоварната дейност се чуваше ясно. Мъже ругаеха, докато под безпощадното тропическо слънце разтоварваха сандъците. Елза трепна, тъй като не беше привикнала към подобни сквернословия в своята религиозна среда в Ню Йорк. Меган изглежда беше свикнала. Елза предположи, че навярно като медицинска сестра й се е налагало да ги чува от пациенти.

— Според теб Лукас ли е виновен за случилото се край Лае? — внезапно попита Меган, сякаш през цялото време е мислела по този въпрос. — Той само изпълняваше военния си дълг.

Елза се обърна към нея:

— Не, не го обвинявам за случилото се. Война е, а на война се случват такива неща. Мъчно ми е, защото виждам как му се отрази смъртта на пастора. Ако мислиш, че го мразя, грешиш. Просто бях много близка с пастора и той ми беше като баща. Гибелта му е тежка загуба за мен.

Меган се обърна настрани, за да гледа приближаващия пристан. Момис се затича с въже по палубата, а Лукас съсредоточено въртеше руля ту наляво, ту надясно, за да не се блъсне с двата товарни кораба. Меган долови гнева и болката му. Искаше й се да убеди капитана на шхуната, че двете с Елза не го винят за случилото се. Колко различно беше всичко тук преди няколко месеца, помисли си тя. Беше вечен празник, танци, игри на тенис, пикници и разходки по плажа. Всичко това беше приключило, когато мъжете заминаха в армията.

Накрая приключиха маневрата и Лукас помогна на двете жени да слязат на брега.

— Благодаря, Лукас — каза Елза и импулсивно го целуна по бузата.

Той се изненада, но прие целувката като жест на съчувствие за гнева, който изпитваше.

— Надявам се да се срещнем пак — каза той. — Съжалявам за смъртта на пастора. Той беше изключителен човек и се занимаваше със свято дело.

— Сигурна съм, че Бог ще му въздаде по заслуги за саможертвата — отвърна Елза. — Аз също се надявам някой ден отново да се срещнем.

Лукас я съпроводи с поглед, докато тя тръгна по пристанището, без да обръща внимание на подсвиркванията на мъжете, които се спираха да я погледат. Тя беше рядкост в света, доминиран от мъже, тъй като повечето европейски жени и деца отдавна бяха евакуирани от Порт Морсби. Само местните работници не изразиха открито възхищението си от красивата млада жена, която незнайно как се появи сред тях. Защото ако го направеха, щяха да си навлекат гнева на европейските си колеги.

— Е, Лукас — обърна се към него Меган, за да се сбогува. — Ще се видим отново, надявам се, но не дай боже, в моята болница. — Той протегна ръка към нея. — Щом Елза може да те целува за сбогом, защо и аз да не мога — добави тя с лукава усмивка.

Отначало Лукас не знаеше как да реагира, но после отвърна на целувката й. От доковете се донесоха насърчителни викове и подсвирквания:

— Само така, приятел.

— Кой е щастливецът днес, а?

Меган рязко се отвърна от него и каза:

— Е, редник Лукас Кели, ако имаш път към болницата, ела да ме видиш.

— Момис — провикна се Лукас, — помогни на дамата да си занесе багажа до болницата.

Момис се отзова веднага и грабна куфара на медицинската сестра.

— Благодаря — каза тя, обърна се и тръгна, поклащайки бедра. Лукас я гледа, докато не се скри в тълпата. Той още беше изумен и не знаеше как да тълкува поведението й. В края на краищата тя сигурно имаше много ухажори. Той не беше нито офицер, нито дори се сражаваше на фронта с японците. Какво тогава беше видяла в него?

 

 

Юджийн Фей чакаше Елза и я посрещна, когато тя слезе от кораба.

— Госпожице Щал, ето тук, ако обичате — провикна се той и едва не го сгази военен камион с брезентово платнище отзад.

Елза видя мъж на средна възраст, облечен в американска бойна униформа, от чието обилно потене по униформата се бяха появили тъмни петна. Носеше очила и имаше оня уморен, отегчен и отнесен поглед като на повечето военни кореспонденти. Те рискуваха живота си, за да пишат репортажи, които редакторите после определяха като твърде ужасяващи, за да бъдат отпечатани и да не са в противоречие с държавната пропаганда.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Фей. — Елза му подаде ръка.

Той взе куфарите й и й посочи паркирания додж.

— Казвайте ми Джийн — отвърна той и се усмихна. — Осигурил съм транспорт и вие ще отседнете при мен на летище „Севън Майл“, докато не ви пратят бог знае къде другаде в това забутано място на земното кълбо. Добре дошли в ада. Поне не е толкова лошо като там, откъдето идвате. Със сигурност сте чули, че японците са завзели Лае и Филипините, изглежда, също вече са изгубени. Нещата не са добри в тази част от света.

— Не, не съм чула. — Тя отвори вратата на колата, а Юджийн Фей седна на шофьорското място.

— Още не мога да свикна с тоя проклет десен волан — измърмори той и запали стартера. — Скапани австралийци, във всичко гледат да копират англичаните.

— Виждам, че сте прихванали едно от любимите прилагателни на австралийците — отбеляза Елза и хладно се усмихна.

— Така ли? И кое? — попита той и превключи на скорост. — Скапана… сигурно поддържате тесни контакти с австралийските ни съюзници. Юджийн хвърли крадешком поглед към Елза. — Доста сте наблюдателна за жена. Май ще станете военен кореспондент.

— С моята акредитация наред ли е всичко?

Елза имаше предвид така жадуваното от колегите й разрешение на правителството да работи и да се движи заедно с военните части на съюзниците.

— Честно да си кажа, малко се изненадах, че Чичо Сам е решил да изпрати точно вас. — Юджийн натисна клаксона, за да подкани един армейски джип пред тях да побърза. — Освен това сте родена в Германия. Навярно имате връзки на много високо ниво в правителството.

Тя не отговори. Благодарение на заслугите на втория си баща пред американското правителство и дейността му срещу Хитлер, както и на влиянието на лютеранската църква върху местния й сенатор, тя се беше сдобила с акредитация.

Юджийн продължи да я информира за военните действия. Войната в Тихия океан беше започнала едва преди няколко месеца, а японците бяха завоювали цяла Азия и по-голямата част от Пасифика. Врагът се беше приготвил да се нахвърли и върху Порт Морсби, след което щеше да концентрира силите си и да удари австралийския континент. Вече бяха предприети разрушителни бомбардировки по северноавстралийските крайбрежни градове. Дарвин, Бруми и други градове бяха пострадали доста сериозно. Освен това японците бяха унищожили много кораби и самолети. Засега броят на човешките жертви се държеше в тайна от населението на южните градове, за да не се създава паника.

— Мислите ли, че японците ще превземат Порт Морсби? — попита Елза.

Юджийн се почеса по главата. Минаха покрай изоставено местно селище. Къщите бяха построени върху дървени подпори направо в морето.

— Имам лошото предчувствие, че ние ще сме следващите в тази част на света. Говорих с много австралийски офицери и цивилни. Всички те смятат, че е само въпрос на дни японците да нахлуят в града.

— Откъде ще нападнат? — попита тя и вече съставяше първите си кореспонденции от фронта в Папуа.

— Предполагам, че от морето. След Пърл Харбър ние нямахме много време да излекуваме раните си. Най-логично би било японците да продължат устрема си, след като са набрали такава инерция. Флотът им ще бъде начело на атаката. Тази война се очертава да бъде предимно военноморска.

— А австралийците дали биха могли да задържат японците при Порт Морсби?

Юджийн се намръщи.

— Те се представиха добре в последната война, но тук са изпратили невръстни момчета, които не са могли да заминат с експедиционния корпус в Близкия изток и Северна Африка заради възрастта им. Ако върнат частите си от Близкия изток, може и да удържат, но не и при сегашното положение. Не, без подкрепата на Чичо Сам и добре обучени войски те нямат шанс. Въпрос на време е да ни евакуират оттук.

Елза се умълча. Тя беше дошла в Папуа и Нова Гвинея, за да търси истинския си баща. Именно затова беше приела и поръчението от вестника. После войната в тази част на света обърка всичките й планове. Сега Папуа беше изправена пред нашествие на бруталния враг и като военен кореспондент тя трябваше да бъде на предната линия. Поне така можеше да се прочуе с репортажите си за войната. Тя не изпитваше страх, а по-скоро вълнение, че ще вземе пряко участие в исторически събития. Дали не беше наследила това странно желание да изпита себе си в опасност от човека, чиято кръв течеше във вените й? Тя обичаше втория си баща като роден, но желанието й да открие корените си беше много силно. Когато откриеше къде живеят нейните чичо Паул и леля й Карин, те щяха да й кажат къде е този Джак Кели.

 

 

Сен беше станал двоен агент — рядка възможност, от която се възползваха хората от австралийското контраразузнаване. В замяна на искреното му желание за сътрудничество той получи гаранции да се погрижат за семейството му. Точно както Джак му беше обещал. Агентът с кодово име „Крайт“ продължаваше да се ползва с доверието на японските си господари и сега можеше да разпространява невярна информация.

Къщата на Сен беше дискретно превърната в център на австралийското контраразузнаване, с проверен персонал за връзка с военните. Местните прислужници туземци бяха предупредени под смъртна заплаха да не обръщат внимание на ставащото в къщата и да не проявяват любопитство. По-високото заплащане беше достатъчно да ги убеди и не се наложи да им се повтаря отново. Освен това те изпитваха гордост, че са били включени във войната срещу японците.

Сен предаваше това, което му подаваха от контраразузнаването. На Джак беше забранено да се среща повече с приятеля си. Не че имаше голям избор. Военната машина се завъртя на бързи обороти и изолира китаеца от външния свят. На Джак разрешиха само да стои в складовата постройка и да се разхожда по плажа. Той обикновено се събличаше и плуваше с часове в тропическите води, после почиваше на плажа под сянката на кокосовите дървета.

Четири дни след разкритието на Сен за шпионската му дейност Кели дочу, че „Индипендънс“ е акостирал в Порт Морсби след много опасно пътуване. Той се приведе в приличен вид и замина за града с колата на един австралийски ефрейтор свързочник. След като ефрейторът го остави на пристана, той се огледа и зърна познатите очертания на шхуната. Лукас беше на палубата с Момис и проверяваше новите въжета, които бяха купили сутринта. Той вдигна за малко очи от въжетата и видя баща си само на метри от него.

— Татко! — провикна се от палубата и Джак скочи на борда с младежка пъргавина. Двамата се прегърнаха силно и се разплакаха.

— Бях се уплашил, че може да са те хванали японците — каза Лукас. — На нас за малко щяха да ни видят сметката.

Джак забеляза промяна в сина си. Той не можеше да прикрие тъгата си дори зад широката усмивка. Нещо се беше случило от последната им среща.

— Какво има? — попита бащата и синът като че се поколеба, преди да му отговори:

— Изгубих двама свестни хора край Лае. Изгубих ги заради глупостта си.

— Искаш ли да слезем долу и да ми разкажеш всичко. Ще направим и чай.

Лукас кимна и избърса сълзите си с опакото на дланта. Чувстваше се глупаво, сякаш отново беше хлапе, размекнало се толкова лесно пред баща си — онази скала в живота му, която беше напълно непробиваема и неподвластна и на най-големите беди, които съдбата можеше да поднесе на човек. Но Лукас също така беше щастлив, че отново вижда единствения човек, който наистина разбираше какво е да си отговорен за живота на други хора.

Джак напълни двете чаши с горещ черен чай и седна до навигационната маса, докато Лукас му разказваше за събитията от последните две седмици: свалянето на японския самолет, преследването и залавянето им от моряците на японската подводница. Когато продължи със събитията, станали, след като Фуджи се качи на борда на шхуната, Лукас се поколеба.

— Беше ми наредено да превозя пътниците до Лае — каза. — А изгубих пастора и едно от моите момчета. Елза каза, че пасторът се е хвърлил пред нея и Меган — сестра Кейн, за да ги предпази от куршумите на японците. Ако не беше той, сега двете момичета може би щяха да са мъртви. Не биваше изобщо да става така. Аз… — Той замълча, загледан в картата на масата.

— Ако това ще те утеши, ти си войник от СДНГ и си направил точно каквото е трябвало да направиш при дадените обстоятелства. — Джак сложи ръка на главата на сина си. — Твоята основна задача е да се биеш с противника, а не да бягаш от него. Знам, че е твърде жестоко да говоря на сина си така, но ние сме във война и ако японците продължат да напредват на юг, ние дори не бихме се замислили върху подобни неща. Ти си постъпил правилно и пасторът също е постъпил правилно и смело. В тази война най-важното е да опазим жените и децата — а не просто да се сражаваме за правителството. Каза, че може би си убил Фуджи Комине — добави Джак и по този начин отклони темата, за да престане синът му да се самообвинява. — Аз чух, че Фуджи е бил зачислен към японска подводница И-47 за специални задачи. Това беше същата подводница, която проби „Индипендънс“ и която уби Вики. Моля се само нашият самолет да я е потопил.

— От това, което видях, почти съм сигурен, че я е пратил на дъното.

— Ако наистина е така, вече ще спя малко по-спокойно. Каква ирония само, че ти си бил на място, за да видиш унищожението на подводницата, отнела живота на Виктория. И си убил човека, замесен в смъртта на Дадемо преди много години. Сигурно има някой старозаветен Бог, който вярва в принципа „око за око, зъб за зъб“. Защото аз самият вярвам… Та какво стана с двете мадами, които возеше? — попита бащата и шеговито го побутна по рамото. — И в двете ли се влюби?

— Татко! Знаеш, че един мъж не бива да смесва работата с удоволствието.

— Коя от двете тогава? Каза, че си ги докарал до Морсби.

— Сестра Кейн беше изпратена тук в болницата. Госпожица Щал, американката, беше твърде загадъчна. Каза, че щяла да търси в Морсби някакви роднини, на което й отговорих, че всички немци са интернирани в Австралия.

— Нали каза, че е американка.

— Родена е в Мюнхен и е емигрирала в Америка заедно с баща си преди около десет години. Тъй като в този край на света преди войната живееха доста германци, аз я попитах кого точно търси, но тя отвърна, че нямало значение, защото така или иначе разполагала с адрес. Доста неясно говореше през цялото време.

— Да търсиш немски роднини точно по това време е доста деликатна работа. Сигурно затова не е поискала да ти разкрие кои са те.

— Може и да си прав. — Лукас се намръщи. — Както и да е, когато пристигна, я посрещна някакъв янки. Изглежда се грижат за нея.

— Значи си падна по госпожица Щал, така ли? А не по сестра Кейн, с която имах удоволствието да се запозная в района на Моробе.

— Не съм казал такова нещо. Като войник и моряк още не съм обиколил всичките пристанища. А морето е голямо и рибите са много.

Джак се засмя. Преди много години той самият беше споменал, че един моряк си има момиче във всяко пристанище. Лукас беше още млад и разполагаше с доста време, за да открие дълготрайна връзка. Бъдеще? По дяволите, какво бъдеще? Синът му трябваше да се възползва от всяка глътка романтика. А и Джак беше харесал Меган още щом я беше видял. Войната беше в началото и Лукас можеше и да не доживее до края й. Джак беше научил този горчив урок от опита си в окопите на предишната война.

Баща и син дълго разговаряха. После отидоха в бара на хотела. Бяха си пийнали доста, когато прозвуча сигналът за въздушна тревога. Изтичаха на улицата и се скриха в един окоп. Докато земята се тресеше от експлозии, те се смееха, силно опиянени от алкохола. Това беше единственото им средство, с което да прикрият страха си да не загубят най-близкия човек: синът — бащата и бащата — сина. Когато въздушната тревога премина, те се върнаха на пристана, за да видят, че шхуната им е невредима. Отново бяха заедно въпреки всичките опити на японците да ги разделят.

На следващия ден Джак имаше ужасен махмурлук. Той лежеше в койката си и слушаше плискането на водата, както и дразнещото чукане на работещите на пристана мъже. Изведнъж се сети, че името Щал му е познато. Къде ли го беше чувал? Той изпъшка и затвори очи. Щал, Щал… сигурно беше свързано по някакъв начин с Паул Ман. После обаче главата го заболя още по-силно и той забрави всякакви мисли.

 

 

Бяха минали само четирийсет и осем часа откакто Меган беше започнала работа в болницата, а вече й се наложи да държи ръцете на двама умиращи войници. И двамата бяха жертви на бомбардировките и медицината беше безсилна пред техните травми и рани. В мирно време тя беше свикнала със смъртта на престарели хора, но във война умираха младите.

Изтощена и физически, и емоционално, тя излезе в градината на болницата. Седна на пейката и се загледа унесено в един местен градинар. Последните думи на втория войник още отекваха в главата й. Той през плач беше поискал да види майка си, преди смъртта да го сграбчи с костеливата си ръка. Защо всички млади мъже постъпваха така? Беше чувала подобни молби толкова пъти през последните няколко месеца.

— Какво си се умислила? — попита тихо някой.

— Какво… — Меган се отърси от мрачните мисли и се обърна.

Беше Лукас, застанал в градината с китка бугенвилии в ръката. Не го беше забелязала.

— Изглеждаш ми толкова уморена и тъжна — каза той и й подаде цветята. — Хрумна ми, че с тези цветя мога да подобря малко настроението ти.

Меган се усмихна тъжно и забеляза, че Лукас си е убол ръката в тръните. — Дай да ти погледна ръката. — Тя остави цветята на пейката. Раната не беше сериозна, но тя продължи да държи дланта му.

Лукас седна до нея.

— Изглежда, днес не ти е ден — със съчувствие каза той. — Може да ти намеря лек за тъгата.

— И какъв е той?

— Ами, ако имаш малко свободно време, поне през нощта, ще те заведа на място, където цари спокойствие и няма бомби.

— В Австралия ли?

— Не, не в Австралия. Чичо ми и леля ми имат плантация недалеч оттук. Обещах на леля Карин да й гостувам, когато ми се удаде случай. Имам няколко свободни дни, преди отново да отплавам, и си казах, че може да ти хареса. За болестта, от която страдаш в момента, се препоръчва точно такова лекарство.

— С удоволствие, доктор Кели — отвърна тя с усмивка. — Ще поискам един почивен ден. Старшата сестра е много добра и съм сигурна, че ще ме освободи, ако обещая да изкарам една двойна смяна по-късно.

— Е, ако искаш, можем да тръгнем следобед — предложи Лукас.

— Мисля, че е възможно. Тъкмо ми свърши смяната, така че още сега ще отида да говоря със старшата сестра.

— Чудесно. — Той неохотно отдръпна ръката си от тази на Меган. — Тогава ще дойда днес следобед, за да те взема.

Тя го погледна.

— Лукас, благодаря ти за цветята. Те означават много за мен.

— А, дреболия — неловко отговори той.

— Не бих казала. Трябвало е да пролееш кръв, за да ми ги донесеш.

Лукас се усмихна, помаха й с ръка и се отдалечи.

Следобед той се върна със стар камион модел „Форд Т“. Беше го взел назаем от един приятел, който работеше в залива, с обещанието, че хората от екипажа му ще му наловят риба. Меган го чакаше пред болницата с малък куфар. Носеше пъстра памучна рокля и широкопола шапка. Видът й напомни на Лукас за здравите австралийски момичета от провинцията. При тази мисъл той се усмихна. Тя също беше от провинцията. Протегна се и й отвори вратата.

— Качвай се — каза й. — До няколко часа ще сме в плантацията на Ман.

Тя метна куфара си в камиона отзад и се качи на седалката до Лукас. Това, че не спря и не слезе да й отвори вратата, не я обиди. В края на краищата той беше типичен австралиец мъжкар. Но мъжкар, който я привличаше, и само с факта, че ще се измъкне от разрушения от войната Порт Морсби, тя знаеше, че това ще бъде приключение.