Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (8)

7.

Джак бе спал на пресекулки. Когато действително се бе унасял, няколко противоречиви образа завладяваха съзнанието му. Холи — с разстлана във водата коса, с изцъклени като на мъртва риба очи, изрича само с устни през пространството от хлорирана течност: „Защо не ме спаси, татко?“. Мъж в черно палто — превит и изранен, от тялото му капе кръв в същия басейн, клати глава разочаровано и шепне: „Той и мен не спаси, Холи“. После, зад него, почти в края на полезрението му — Фиона, със суров до неузнаваемост глас: „Той има навика да оставя хората да умрат. Такава му е природата“.

Болезнените видения го изтръгваха, запотен и изтощен, от съня, след което пак се потапяше в следващия кошмар. Най-накрая, в четири сутринта, се бе дотътрил до кухнята да си налее чаша уиски и потърси убежище в нея. Именно тогава бе решил, че трябва да говори с Хелън Дуайър. Тя повече от всеки друг бе способна да даде някакво разумно обяснение на сънищата му и всичко, което се бе случило през последните няколко дни. Хелън му беше помогнала в миналото. Нейното професионално отношение и успокоително държане бяха като балсам за изранената му душа през последните години. Но той никога не бе изпитвал по-голяма нужда от проницателността й, отколкото сега.

Изоставил заради умората обичайните си сутрешни упражнения, Джак набързо си взе хладък душ — да не би топлите струи да го отпуснат и подтикнат към нов сън, този път наяве. Беше се обадил в болницата в осем сутринта и размени няколко думи с Холи. Децата се възстановяваха изключително бързо. Гласът й звучеше бодро и тя, както винаги, го бе отрупала с въпроси. Но в мислите му продължаваше да кънти въпросът, зададен от нея в съня му: „Защо не ме спаси, татко?“.

Все още не можеше да намери отговора. Срещата с Хелън Дуайър — неговата психотерапевтка, трябваше да му помогне да го открие, каквото и да му костваше това.

Джак наблюдаваше от задната редица банки на лекционната зала доктор Дуайър да разлиства записките в ръцете си. Знаеше, че тя няма да ги използва по време на лекцията си. Амфитеатралната аудитория бе тъмна, с изключение на лъча светлина, насочен към катедрата, зад която тя очакваше да се възцари пълна тишина.

Слушателите, в по-голямата си част студенти по клинична психиатрия, чакаха с нетърпение началото. Хелън се славеше със способността си да свързва и обикновената драма със сложната енигма, която представляваше човешкият мозък. Нейната специалност — травматично породената амнезия, често откриваше в тъмните страни по-голяма яснота, отколкото в светлите. Повърхностните разговори и шумоленето на листовете стихна до приглушен шепот, после спря напълно и тя търпеливо се взря в тъмнината.

— Обектът за изследване днес е мъж. Условно ще го наречем Търнър, на името на известния с импресионистичните си пейзажи живописец. Както знаем, Търнър е бил полусляп. Това обяснява необичайното му възприемане на предмета на собственото му творчество. Нашият обект също е сляп, сляп по отношение на части от паметта си — в същността си това представлява амнезията. Посредством положителна терапия е възможно лечение на неговото увреждане, но то може да се осъществи единствено когато подсъзнанието му е готово да позволи трансфера на информация. Обектът е на тридесет и пет години, в отлично физическо състояние, с коефициент на интелигентност далеч над средното равнище. Развитието му в детска възраст ни предоставя идеална база за сравнително разглеждане. Още в най-ранна възраст е установено, че нашият обект притежава ейдетична памет — с други думи, той е способен да получи отчетливи мислени образи вследствие на поглед към сложна ситуация или сцена, след което да ги възпроизведе в най-малки подробности. Това е черта, която често се среща при деца аутисти, така наречените „идиот-савант“^[1], но необичайното е, че при Търнър няма проявления на по-обезпокоителните идиосинкратични и симптоматични признаци, типични за тази група.

Съзнавайки, че студентите вече са погълнати от фактологическата история на пациента, Хелън продължи:

— Обаче ни е известно, че по време на посещение при семейството му през лятото на 1974 година се е получила травматична интервенция. Бащата на Търнър, военен по професия, е разпределен в чужбина предвид заплахата от нахлуване в Кипър. Нещо се случва — и до ден-днешен не знаем какво. В резултат на това неговата ейдетична дарба е изместена. Той смята, че тя е изчезнала напълно. По мое мнение тя просто е потисната от съзнанието. Появило се е видение или преживяване, до такава степен завладяващо, че за да се защити, мозъкът е изтрил спомена. Този спомен все още се намира някъде в главата в очакване на детониращо събитие, което да го освободи. В пубертетна възраст Търнър е бил склонен към кошмари и енуреза^[2]. Той става мрачен, антисоциален и развива фобия към вода. Всичко това се е случило много преди Търнър да стане мой пациент, но блокажът на травмата е така дълбоко вкоренен, че фобията му продължава и сега — двадесет години по-късно. Междувременно са му предписани успокоителни и психотерапия. Той се показва неподатлив и към двете. В творчеството му се забелязва рязка промяна, материал за него вече не са архитектурни конструкции или сложни пейзажи, а портрети на човешки трагедии. Търнър показва силна воля, опитвайки се да изгради наново остатъка от юношеството си. Завършва колеж по изкуствата и сключва брак в началото на двайсетте си години.

От мрака се протегна ръка. Хелън очевидно знаеше чия би могла да бъде тя.

— Да, господин Комптън? — Северняк и голяма драка, той притежаваше остър ум, но не и търпение.

— Травмата се е получила преди двадесет години, това едва ли може да се нарече новост.

— Може би е така, но за да разберем един обект на изследване, е необходимо да познаваме историята на личностното му формиране. Освен всичко друго, това не е краят на трагичните намеси на съдбата в живота му.

Младежът се надвеси отново над записките си.

Хелън продължи:

— Създал със собствени сили най-доброто възможно положение в живота си, все още с дълбоко погребана в себе си травма, Търнър е щастлив с партньорката си и двамата се сдобиват с дете след няколко години опити. Спокойствието обаче не продължава дълго. Месеци след раждането трагичен случай довежда до смъртта на съпругата му. Неговото съзнание отново изличава епизода, въпреки че свидетелските показания на очевидци на катастрофата напълно го оневиняват. Фобията му към вода се връща с потресаваща сила, но сега върху него ляга отговорността за отглеждането на малкото му момиченце. Родителските му задължения го принуждават да обърне гръб на проблема, но той така или иначе не е разрешен. След известно време обаче чувството за вина за смъртта на съпругата му отново изплува на повърхността. Търнър приема тригодишен ангажимент като военен художник в армията. Това, от своя страна, го отвежда на място, където водата е повече от оскъдна — Саудитска Арабия и войната в Залива.

Хелън направи пауза и се взря напред в тъмната аудитория.

— Моля ви да отбележите факта, че Търнър умишлено се отдалечава от това, което обича най-много — дъщеря си, както и от това, от което най-много се страхува — водата, сякаш се смята за обречен от обстоятелствата и не желае тези около него да бъдат въвлечени в осакатения му свят. Касапницата на войната е широко отразена във всички медии, но най-впечатляващи са детайлните зловещи платна, с които Търнър отразява събитията. В тях се долавя уникална смесица от тъга и гняв заради безсмисленото пропиляване на човешки живот и от двете воюващи страни.

Един глас я прекъсна. Отново Комптън:

— Доктор Дуайър? — Хелън кимна окуражително. — Има ли някакви признаци, че Търнър страда от „синдрома на войната в Залива“?

Хелън помълча за миг и стисна челюсти.

— За негово собствено добро се надявам, че не. Но събраният материал показва, че „синдромът на Залива“ има медицински произход и е възникнал вследствие на ваксините, с които са инжектирани войниците. Това, което по̀ ме вълнува, е дали преживяното от него по време на войната в Залива не е забавило още повече процеса на превъзмогване на предишните му съкрушителни преживявания.

Хелън не искаше да я отклоняват от основната цел, към която бяха насочени наблюденията й. Тя продължи:

— На няколко пъти той е бил на ръба на самоубийството и у него ясно се долавя желание за саморазрушение. В този момент Търнър се обърна към мен. Работим съвместно вече няколко години, опитвайки се да изолираме всяка травма поотделно. Но засега той още не е способен да си спомни който и да било от инцидентите.

Хелън стигаше до заключителната част на лекцията си, когато предоставяше възможност за въпроси.

— Паметта е многолистна като зелката. Възможно е да отгръщаме листата настрани един по един, докато не оголим напълно ядрото на травмата. Но в този метод е заложена лудостта. Ако бъде постигнато преждевременно, разкритието може да се окаже с по-голяма тежест, отколкото мозъкът може да понесе. Той трябва да е готов да си спомни. Трябва да съществува някаква ослепителна искра, нещо, което да бъде по-важно за субекта от страха му пред това, което ще открие, за да може да се освободи. Търнър е избрал забравата. Вярвам, че трябва да променим именно избора му.

Хелън долови как студентите се втурнаха да записват последното дума по дума. Тези фрази биха изглеждали научно и зряло в писмените им работи на изпита. Студентите не знаеха, че Търнър — или Джак Форт, както го познаваше тя, седеше най-отзад в аудиторията, след като бе измолил от нея спешна среща. Беше й се сторил разстроен. Може би наближаваше времето, когато щеше да й се удаде възможност да отгърне назад пластовете на съзнанието му и да разкрие терзанията на живота му. Няколко ръце се стрелнаха нагоре във въздуха, за да изискат повече информация. След час самата тя щеше да знае повече.