Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (10)

9.

В девет и половина на следващия ден Ричард Декстър се бе свил неудобно на задната седалка на черното такси, което пътуваше към Инър Темпъл и приемната на Роджър Фрай, кралски съветник. Леденият полъх от последните дни се бе обърнал на обещание за циганско лято. Утринното слънце изпращаше лъчите си през прашния въздух и с финес ги завихряше във вътрешността на таксито. Палещият цигара от цигара шофьор се носеше по опасния маршрут из страничните улички на Лондон, като от време на време се надвесваше през прозореца, за да размени някоя острота със също толкова безотговорни като него водачи.

Декстър бе благодарен, че поне не му се налагаше да води безсъдържателен разговор и мислено превключи съзнанието си на предстоящото заседание.

Това трябваше да бъде последното събиране на екипа преди изправянето на Спийкмън пред Кралския съд, когато обвинението най-после щеше да добие някаква представа за това как би се водило делото от страна на защитата. Спомни си разговора с Лиън Стърн в съда преди седмица и мислено изруга, задето не бе успял да извлече от нея никаква информация освен това, че Спийкмън не е способен да приеме несъмнената си вина.

Минаха покрай статуята до Темпъл Бар^[1], изобразяваща грифон, която бележеше древната граница между градовете Лондон и Уестминстър. Служителят от охраната пред Мидъл Темпъл без колебание им махна да продължат, след като зърна Декстър на задната седалка. Секунди по-късно вече спираха пред Фаунтийн Плейс, в дъното на централния вътрешен двор.

Той се намираше в средата на величествената група от сгради, които се простираха от Флийт Стрийт по северния край до естествената граница на крайбрежния булевард на Темза в южния. Темпъл бе основан на това място през XIV век, приемайки името си от древния орден на рицарите тамплиери^[2], първоначалните му собственици. Оттогава тук се помещаваха предимно съдебни институции, или така наречените Инс ъв Корт, в които се сдружаваха различни членове на юридическото съсловие.

Декстър с мъка излезе от колата, даде на таксиметровия шофьор точно десет процента бакшиш и начаса бе посрещнат от действащата адвокат-секретарка по случая. Когато нещата влезеха в съдебната зала, нейната задача щеше да бъде воденето на подробни бележки по изложените доказателства, за да може главният съветник и неговият подгласник да ги анализират в края на работния ден. Дотук Декстър бе изключително впечатлен от нейната упоритост и експедитивност и не се съмняваше, че след някоя и друга година от нея щеше да излезе добър прокурор. За последните осем месеца бе пресяла цялата документация по случая под надзора на своя наставник и в момента имаше енциклопедични познания върху материала, с който разполагаха.

Беше облечена в обичайната униформа за жена юрист: бяла памучна риза със стол-яка, подобен на туника черен костюм с висока, вдигната отзад яка. Черната й коса бе с кестеняв оттенък и пригладена назад в драматична прическа, която откриваше квадратно чело и дълъг прав нос. Въпреки суровия си вид, тя притежаваше кротък и самоуверен маниер на поведение в комбинация с минимални движения на тялото, които й придаваха вид на човек, владеещ се напълно — рядко качество в толкова млада възраст.

Двамата се запътиха към ярко боядисаната врата на номер дванадесет на Фаунтийн Плейс, като момичето носеше куфарчето на Декстър. Тя отвори вратата и го изчака да мине покрай нея в преддверието. Отляво стаята на чиновниците жужеше от възникналите в последния момент ангажименти преди откриването на работния ден на съдилищата в десет и тридесет. Декстър чу как Тъскър, главният чиновник, ругаеше по телефона някакъв нещастен юрист, който явно бе забравил да назначи практикуващ адвокат за дело в единадесет часа. Той кимна отривисто на Декстър, преди да превключи линията на изчакване с обичайното: „Ще видя какво мога да направя“. Пристъпи към тях с протегната длан. Декстър свали дясната си ръка от подпората на патерицата и двамата се ръкуваха сърдечно. Тъскър се здрависваше топло с всички, които създаваха работа на неговия екип от служители на прокуратурата. След като приключиха с общоприетата размяна на любезности, Декстър бе поведен по познатия коридор към просторната зала за заседания на първия етаж на сградата. Тя бе отделена специално за случая „Спийкмън“.

Стаята приличаше на помещение в преуспяваща кантора. Големи маслени платна, дарени през годините от членове на кантората, украсяваха стените. Останалата част от пространството бе изпълнена от томове документация по минали дела, датиращи векове назад, в кожени подвързии. В противоречие с древния разкош, в далечния ъгъл изпускаше пара и бълбукаше съвсем съвременна кафемашина. До нея седеше мъжът, върху чиито тесни рамене падаше тежката отговорност за успешното осъждане на Спийкмън.

Темето на Роджър Фрай се подаваше над брой на „Таймс“, а очилата му в тънки златни рамки с форма на полумесец бяха кацнали деликатно върху фино очертания му нос. Бляскавите му очи се стрелнаха към Декстър, после към останалите, присъстващи в стаята, като на керкенез, който се озърта за поредната си жертва. Беше известен в техните среди точно с тази си черта: непрекъснато се движеше, сякаш никоя част от тялото му не бе застопорена. Когато беше развълнуван, жестикулираше, извиваше се, обръщаше се, сочеше, но винаги застиваше като препариран, ако нещо приковеше вниманието му.

С чевръсто движение той сгъна вестника и се надигна от тапицираното с кафява кожа кресло. Притежаваше дълбок гърлен глас, с който дрезгаво отделяше всяка сричка. Този глас караше хората да слушат или да настръхват. В него бе останала едва доловима следа от корнуолския му произход — инстинктивно протяжен, но напълно овладян.

— Господин Декстър, драго ми е да ви видя. Мисля, че вече всички сме налице. Заповядайте, седнете. — Той махна с ръка към мястото до Джеръми Кели, младшия съветник, около голямата овална орехова маса до прозореца.

— Добро утро, господин Фрай. Надявам се, че не съм закъснял — отвърна Декстър, тътрейки се към стола. — Мислех, че сме се разбрали за десет.

— Така е, така е, но всички с нетърпение очаквахме да чуем новините от предварителното разглеждане и доклада на доктор Кумбс. Простете ми, ако съм ви прозвучал настойчиво. — Усмивка набразди лицето на адвоката и носът му потръпна за момент, преди чертите на лицето му отново да се успокоят.

Декстър, както обикновено, с мъка се настани на стола и прие чаша кафе от момичето, което го бе посрещнало на входа. Отвори куфарчето си и извади бележките, които си беше водил по време на процедурата по предварителното разглеждане. Всички присъстващи го изслушаха внимателно, докато им обясняваше подробностите от разговора си с Лиън Стърн.

— Е, това оставя козовете в нашите ръце, нали, Роджър? — изрече Кели.

— Хм, смятам, че имаш право — отвърна Фрай с корнуолския си акцент.

— Какво искате да кажете? — запита Декстър.

— Като се вземе предвид, че защитата няма — или няма да може — да постигне съгласие по представените доказателства, от нас зависи оформянето на цялостната стратегия по делото — каза Фрай. — Ние се опираме предимно на принципа на сходството в доказателствения материал, което означава, че ще поискаме от съдебните заседатели да се концентрират върху обстоятелствата около последното отвличане, когато момичето е оцеляло. След това ще заключим, че Спийкмън е виновен и по седемте обвинения в убийство въз основа на пълното подобие в използваните прийоми.

— Не виждам никакъв юридически проблем в това — настоя Декстър.

— Смея да не се съглася с вас. Първо, защитата може да подаде молба за разчленяване на обвинителния акт, което, ако бъде прието, ще означава, че Спийкмън ще има право на отделни процеси за всеки от случаите.

— С други думи, няма да имаме възможност да представим в съда доказателства по останалите случаи, защото те ще трябва да бъдат давани един по един в отделни процеси.

— Точно така. И това ще му даде по-голяма възможност за измъкване. Доказателственият материал за всяко едно от убийствата е чисто косвен. На нас ни е необходимо да свържем всичките в едно.

— А какъв е вторият аргумент?

— Ако съдията, назначен по делото, поради някаква странна приумица позволи отделни процеси, съществува опасността защитата да заяви, че не могат да бъдат намерени толкова съдебни заседатели, които да не са предубедени, предвид широкия обществен отглас в медиите. Това е класически пример за медиен съдебен процес.

— Имате ли някаква представа какво е становището по всички тези въпроси на съдията, назначен по делото?

— Мога да ви уверя, че съдия Сингълтън напълно съзнава последиците от това положение. Буквално онзи ден се сблъсках с него в Ин. Откровено разменихме някои мисли по въпроса и може да се каже, че възгледите ни са в пълно съзвучие — изрече Фрай тържествено, като гледаше право в Декстър. Другите двама вече бяха наясно как се вършеха нещата на такова ниво.

Декстър плъзна поглед наоколо, като тайничко прокле тяхната привилегирована позиция, но без да им завижда. Прекрасно разбираше какво целеше да му внуши този намек за фамилиарните им отношения със съдията по делото: обществото искаше да получи обект за омразата си и те щяха да им предоставят този човек, каквото и да им костваше това. Негова Светлост Сингълтън бе главен съдия на югозападния район. Беше поел отговорността за този процес и очевидно нямаше намерение да застава на пътя на Фрай. Декстър се стегна, като видя, че Роджър Фрай взима в ръце доклада от лабораторията в Нордич.

— Така, я да видим сега какво е успял да изрови добрият доктор?

— Опасявам се, че някои аспекти ще ви се видят доста обезпокоителни — отвърна Декстър.

Той дъвка долната си устна около пет минути, докато съдържанието на доклада се смели от юристите. Лицето на Роджър Фрай остана напълно безизразно, докато изчиташе заключенията, след което той леко побутна документите на масата.

— Всичко това няма голямо значение за нас. Можем да предоставим на защитата фактологическия анализ на аутопсиите, но не и всичките тези наблюдения на съдебните лекари относно образците и сравнителните проби на ДНК. Ако желаят да се поразровят, нека сами си намерят експерт. Включете тези заключения в неизползваните материали в базата данни на ХОЛМС — така никога няма да ги намерят.

— Докторът няма да се зарадва особено. Той съзнава, че неговите открития могат да бъдат от съществено значение за защитата на Спийкмън, поне що се отнася до първата жертва — възпротиви се Декстър.

— И какво от това? Те вероятно няма да извикат Кумбс да дава показания в съда. Ако видят само първата част на доклада му, няма да открият в него нищо противоречиво. Това, което се казва там, е, че от съдебномедицинска гледна точка няма нищо, което пряко да свързва Спийкмън с труповете. Ние пропускаме да споменем взетия за изследване образец от косата. Това не ни върши работа, а в професионалната ни характеристика никъде не фигурира задължението да градим случая в негова полза. Така че просто погребваме заключението. Какво толкова, по дяволите? То просто отразява мнението на един научен работник. А днес такива с лопата да ги ринеш.

— Само дето това не е мнение, а научно установен факт — Спийкмън не отговаря на образците, намерени по тялото. Започвам да си мисля, че ако открият този факт в добавка към останалите неща, които са погребани като неизползвани материали…

— Да не би да сте забравили, Декстър, върху какво се предполага да се концентрираме тук? — остро го прекъсна Фрай.

— Не, не, разбира се, но…

— Никакво „но“. Оставете „но“-тата за музикантите, не сме се събрали тук, за да подлагаме на съмнение собствената си преценка на този етап. Ние тримата сме напълно отдадени на постигането на една цел, господин Декстър. И тя е да удовлетворим в най-пълна степен общественото мнение. Няма да се отклоним от основното си задължение към семействата на тези момичета. Те знаят, че сме хванали този човек. Ние знаем, че сме хванали точно този, когото трябва, тъй че това, което ни остава, е да се погрижим точно този човек да попадне зад решетките и да го забравим, докато не се появи следващият, срещу когото трябва да действаме. Изглежда, преди малко съм останал с погрешното впечатление, че имате някакъв проблем с мотивацията. В такъв случай съм убеден, че…

Дойде ред на Декстър да го прекъсне. Сега знаеше как трябва да се е почувствала Лиън Стърн, когато й бе изнесъл подобна, макар и не така елегантно формулирана лекция в Градския съд.

— Не е необходимо да продължавате, господин Фрай. Безпокойството ми бе продиктувано единствено от загриженост да не изникне нещо смущаващо за нас поради тези обстоятелства.

— Радвам се да го чуя, защото разчитам на вас да попречите на защитата да открие каквото и да е, което би могло да доведе до подобен развой.

— Какво искате да кажете? — попита Декстър притеснено. Чу как и другите в стаята се размърдаха по столовете си.

— Очаквам, че защитата ще поиска да проникне в базата данни на ХОЛМС. Могат да осъществят това единствено от Скотланд Ярд и е съвсем очевидно, че ще бъдем помолени да надзираваме процеса на търсене във файловете с неизползвани материали. Полицейският служител, назначен да се погрижи те да не проникнат случайно в секретната мрежа, е инспектор Барнс. От достоверен източник ми е известно, че тя е служителка с отлични качества и нейната лоялност не подлежи на съмнение. Ще се свържете с нея. Убеден съм, че двамата ще намерите общ език, за да затрудните колкото се може повече проникването в тези материали.

— Момент, ако обичате! Вие ме карате да погреба тези материали извън файловете, групирани около Спийкмън…

— Не да ги погребете, господин Декстър, просто временно да ги преместите, след което те като по чудо ще се възстановят, когато търсенето приключи. А то ще приключи бързо. На защитата ще й писне.

— Но това е…

— Ваш дълг, господин Декстър, ваш дълг — тържествено натърти Фрай.

— По-скоро щях да кажа — злоупотреба с правосъдието — отвърна Декстър, без да сваля очи от лицето му. — Злоупотреба с правосъдието.

— Наричайте го както искате и после идете при майките на тези момичета и им кажете заради какво Спийкмън е успял да отърве кожата — процедурни затруднения. Да, точно това им кажете. „Ужасно съжалявам, госпожо Бриджис, опасявам се, че убиецът на дъщеря ви е на свобода, защото Короната се сблъска с някои процедурни затруднения.“ До това опира всичко, нали?

Челюстта на Декстър се стегна и за първи път през цялата си професионална кариера той се запита колко дълбоко трябваше да затъне човек, за да няма шанс да изплува на повърхността.