Ранкин Дейвис
Злоупотреба с правосъдието (18)

17.

Лиън се спотайваше цялата сутрин, за да може откритията й за „Боутман“ да кристализират в съзнанието й. Не разговаря с никого, освен с Деби, която помоли да отклонява обажданията за нея, и работи по останалите записи от разпитите на Спийкмън. Замисли се дали да не се обади на Рони Пърсъл, за да му каже за липсващото лично досие на Дейвид Тейлър, но бързо отхвърли идеята. Той беше затвърдил подозренията й. Въпреки че нищо нередно не се бе случило в полицейския участък, тази мисъл продължаваше да я гложди. Тейлър определено не бе работил в криминалния отдел и със сигурност не й се беше обаждал вечерта след арестуването на Спийкмън. Рони й бе казал, че Тейлър работел по въпросите на „Биг Трак“ — работодателите на Спийкмън. Може и да е бил изпратен в участъка по спешност, след като работодателите са разбрали за ареста на Спийкмън. Но не, това не би могло да е вярно — тя бе сигурна, че Тейлър е напуснал фирмата преди датата на задържането на Спийкмън. Цялата ситуация се връщаше отново и отново в съзнанието й.

Както и да е, кой, по дяволите, беше отстранил проклетото лично досие? Кой беше изпразнил архивите за „Боутман“? Бяха ли двете неща свързани по някакъв начин? И най-вече, ако тя беше права относно датата, на която Тейлър бе напуснал фирмата, кой, по дяволите, се бе представял за адвокат на Спийкмън в полицейския участък?

Превъзмогна спонтанното си желание да хукне сама да търси Тейлър — това трябваше да изчака. За момента й се налагаше да изчете подробно прокурорското резюме на уликите преди срещата си с Тоби в Скотланд Ярд, определена за утре.

Резюмето бе по-подробно от което и да било друго. По времето на изчезването на всяко едно от момичетата са привличани огромен брой потенциални свидетели и са били разпитвани, но тъй като преследването на този убиец се бе проточило от месеци в години, обемът на материалите беше набъбнал до гигантски размери. Чак когато Спийкмън бе станал заподозрян номер едно, полицаите са имали възможност да прегледат наново целия натрупан следствен материал, за да открият нещо, което би го свързало със случаите.

Основната трудност бе, че след такъв дълъг период никой от свидетелите не би могъл с положителност да твърди, че е забелязал Спийкмън близо до местата на отвличанията. Именно поради този факт в полицията бяха съсредоточили вниманието си върху работните му маршрути, за да могат да докажат, че поне е бил в околността на местопрестъпленията. Лиън беше стигнала едва до материалите за жертва номер три — тийнейджърка от градчето Уиндърмиър, в Езерната област, която бе отвлечена в една топла вечер през август 1993-а.

По това време на годината районът бе изключително оживен от туристи. Семействата се наслаждаваха на ширналите се открити земи, които обграждаха най-голямото от езерата. Жертвата беше местно момиче, добре познато и обичано в градчето. По време на дългите летни вечери родителите й позволявали да се разхожда по алеите около езерото, да играе с приятелите си, спокойни от мисълта, че дъщеря им е разумно момиче, което винаги спазва определения му за прибиране час. Но не и тази вечер.

Лиън прегледа показанията от последния час, в който е била видяна жива. Един съсед я видял да се отправя с група приятели към увеселителния парк до кея, но не обърнал особено внимание на мъжа, който се навъртал около игралните апарати и сподирял с поглед децата. Други свидетели съвсем бегло бяха забелязали същия този мъж и описанията им варираха от опърпан и неугледен до добре облечен и с вид на заможен турист. В края на краищата никой от тях не бе имал причина да се отклонява от обичайните си занимания: това просто е била поредната спокойна лятна вечер.

Няколко минути преди девет един от хората от пътуващия панаир, разположен на ливадата до езерото, си спомнил как едно девойче го помолило да му развали банкнота от двадесет лири, след което се върнало при високия господин, за когото той предположил, че й е баща. Двамата били сами. По същото време родителите й започнали да се безпокоят и изпратили батко й да я потърси наблизо. Търсенето било напразно. Въпреки че поляната е едва на седемстотин метра от дома й, момичето вече било изчезнало в нощта.

Лиън си спомняше прочувствения призив по националната телевизия, отправен на другия ден от съсипаните родители, и трогателния, но по същество безполезен отклик от страна на обществеността, която изразяваше подкрепата си. Обезобразеното тяло на момичето бе открито три седмици по-късно в река Тейл, в Девън, на повече от петстотин километра разстояние от дома й. Група младежи, излезли да пострелят с въздушни пушки, забелязали тялото, плуващо по течението близо до брега, и успели да го издърпат на сушата. В първоначалния доклад на патолога се отбелязваше, че тялото е доста добре запазено и всички признаци сочели като причина на смъртта асфиксия^[1] вследствие на удавяне. Заключението бе, че по всяка вероятност момичето е било живо, когато е било хвърлено във водата, но най-вероятно в безсъзнание — поради факта че очите й са били извадени.

Както при първите две убийства, следваха много показания и изявления, свързани с първоначалните открития на местните полицейски власти. Температурата на река Тейл била измерена в момента на намирането на тялото и се оказало, че тя се различава от телесната. Това показваше, че тялото вероятно известно време е било по-нагоре по течението, преди да бъде открито. Полицията се бе обърнала към служителите на компанията по водоснабдяване, които се занимаваха с поддръжката на водоемите в Девън, и бе установила, че тялото е било захвърлено в по-горната част на реката — или в река Клист, приток на Тейл. По-малката река се оказала с няколко градуса по-студена, тъй като водите й идвали от по-високата част на Блек Даун Хилс. По пътя си надолу по течението тялото по всяка вероятност бе срещало много препятствия, които са го задържали за дълги периоди от време. Поради падналите тогава обилни дъждове то бе успяло да се освободи и доплува надолу по поречието. В доклада бяха изброени множество рани и бе категорично установено, че момичето е сексуално малтретирано с особена жестокост. В крайна сметка се достигаше до заключението, че тялото е било хвърлено във водата близо до пресечната точка на шосе A-38 и магистрала M-5. Когато полицията започнала да проследява пътуванията на Спийкмън, станало ясно, че той често използвал този маршрут, за да се прибере в Ексетър, и отгоре на всичко, работният му график показал, че се намирал в северозападния район на Ланкастър по време на отвличането — в леснодостижима близост до Лейк Дистрикт. Собственикът на крайпътното кафене на няколко метра от въпросната отбивка се обадил в полицията след ареста на Спийкмън, за да направи изявление, че шофьорът бил чест посетител в заведението му.

Лиън вдигна очи от документите с нарастващо отчаяние. Спийкмън не можеше да отрече нито един от фактите, които подкрепяха обвиненията срещу него, а те всичките бяха косвени. Не за първи път от началото на цялата тази каша тя се сети за старата мъдрост, че няма дим без огън. Обаче те все пак разполагаха с изявлението на психиатъра, в което се изтъкваше, че Спийкмън не притежава необходимия психологически профил за извършването на тези убийства. Но пък, от друга страна, докладът може би не отговаряше на истината. Спийкмън не беше способен или пък не желаеше да си помогне сам: заключението на последния доклад от болницата гласеше, че кръвната му проба е дала положителен резултат при тестовете за амфетамини, ЛСД и хероин — всички незаконно придобити в затвора. Докладът на психиатъра вероятно нямаше да има особена тежест в съда на фона на засилващата се зависимост на Спийкмън от наркотични вещества. Лиън погледна часовника на компютъра си — време бе да намери Дейвид Тейлър. Но първо трябваше да се види с Джак.

 

 

Пътуването с такси до болницата й отне само десет минути. Беше решила да бъде мила при запознаването си с най-важното нещо в живота на Джак — Холи. Хвана се да репетира мислено поздрава, когато таксито спря пред сградата на болницата. Дланите й се потяха, докато вървеше към главния вход. Попита как се стига до Детското отделение и един намръщен юноша в кожено яке я упъти, като й посочи сините табели, без да промълви и дума. Лиън тръгна към източното крило. Когато стигна до дългия коридор на третия етаж, вече малодушно се бе отказала от обяда. Идеята не бе никак добра.

Можеше да види вътрешността на повечето отделения, покрай които минаваше. Стари хора, превързани хора, болни хора. Простреляни хора. За миг се закова на място, когато паметта й в миг препусна назад към новините по телевизията в деня, когато се беше случило това. Навсякъде кръв, пищящи жени, тела, покрити с бели чаршафи, на носилки, лекари, изпаднали в шок, и усмихнатото лице на баща й в края на списъка с мъртвите. Всяка телевизионна станция по света беше излъчила този материал. Болката изпълваше цялата й душа. „Как беше фразата, която обичаше да ми повтаряш, татко?“, помисли си тя с горчивина. „Не признавай, дваж мисли, не се отдавай и никога не се предавай.“ Е, ти определено много ми помогна със съветите си, нали, татко?

Детското отделение гъмжеше от преуморени, вечно усмихнати сестри и болезнено страдащи деца, когато стигна до него. Лиън тръгна по коридора, оглеждайки леглата в търсене на Джак. Не можа да го намери, но друго привлече вниманието й. Върху едно от леглата седеше момиче, което изнасяше импровизирано куклено представление. Крехкото момченце без коса, с бледа прозрачна кожа, което бе единствената й публика, успя да изобрази беззъба усмивка, докато парцалените доктор и сестра подскачаха в ръцете на момичето. Лиън разпозна същото съсредоточено изражение в очите на момичето, но усмивката й бе по-непринудена от тази на баща й.

— Наследила го е от майка си.

Лиън стреснато се обърна и съзря Джак, който се бе присъединил към нея и с очевидна гордост наблюдаваше импровизираното представление на дъщеря си.

— Как се чувства тя?

— Шантаво, както обичат да се изразяват третокласниците. Ще мине време, докато й порасне косата, а и няма току-така да забрави случилото се, но иначе е готова да се прибере у дома. А ти добре ли си? Виждаш ми се бледа.

— Да, добре съм. Ами ти? — припряно отвърна Лиън.

— Добре съм май. — Очите му се извърнаха. Погледът му беше отвлечен и сякаш прикриващ нещо.

— Трябва да поговорим — каза тя. — Цялата тази работа започва да намирисва. Дойдох да ти кажа, че няма да мога да обядвам с вас.

— Жалко. Но така или иначе трябва да заведа Холи у баба й. И без това щеше да се наложи да бързаме. Какво ще кажеш за вечеря днес?

— Става. Дотогава може би ще науча малко повече. Обади ми се, като се върнеш, и ще се разберем. — Тя понечи да тръгне.

— Искаш ли да се запознаеш с нея? — Той се взря право в очите й — предизвикателство.

Тя разбираше, че Джак не задава този въпрос на всеки и лицето й леко се изчерви от подтекста, скрит зад тази покана. Срещата с хлапето не би трябвало да е проблем, но атмосферата между тях и бездруго беше прекалено нагнетена от усещането за някакво бъдещо обещание. Лиън осъзна, че на него вероятно му се бе видяло странно да я завари в болницата по този начин: да наблюдава дъщеря му от разстояние. Обаче просто бе почувствала, че трябва да го види, да бъде близо до него.

„Дваж премисли, преди да се обвържеш, Лиън“, прозвуча в главата й предупреждението на баща й. Изчезни от мислите ми, кучи сине!

— Не… Искам да кажа — да… но не сега.

— Тя ще се чуди коя си.

— Да, коя си ти? — Изтънелият и писклив глас на Пънч и Джуди^[2] ги прекъсна.

Двамата се обърнаха едновременно и видяха Холи да наднича между двете кукли, застанала на прага на отделението. По лицето на Джак изгря широка усмивка, а Лиън се ухили нервно — като тийнейджърка на първа среща.

— Холи, това е Лиън. Моя приятелка.

— Здрасти, Холи. Страхотно представление — каза Лиън.

— Лиън… ама че странно име! — възкликна момиченцето.

— Не се дръж неприлично, Холи. Лиън е от Австралия.

— Уха! Ядете ли кенгура?

— Само във вторник.

Холи я изгледа подозрително.

— Имаш ли бумеранг?

— Съжалявам, днес го оставих вкъщи. — Лиън й намигна и челото на Холи се сбърчи. Призна се за победена. — Как е главата ти?

— О, нищо ми няма. Татко днес ще ме води вкъщи. Ти ще дойдеш ли с нас?

— Достатъчно, Холи. Не мисля, че Лиън е дошла тук да я затрупваш с въпросите си. Хайде да стягаме багажа ти и да се измитаме от този болничен град. Кажи довиждане на Лиън.

— Чао, Лиън, радвам се, че се запознахме.

— Аз също. Като се оправиш напълно, ще ти покажа как се мята бумеранг.

— Наистина ли? Страхотно!

— Разбира се, защо не, но сега ще е най-добре да побързате с багажа.

— Да-а, хайде. Да видим ще можем ли да те измъкнем оттук — усмихна се Джак и хвана дъщеря си за ръка. — Ще ти се обадя към шест. И успех днес следобед.

Двамата се обърнаха и тръгнаха към стаята на старшата сестра.

— Тя е прекрасна, Джак — прошепна Лиън.

 

 

Лиън прекоси града на път към Треднийдъл Стрийт. Деби в крайна сметка бе успяла да си спомни името на брокерската къща, за която бе отишъл да работи Тейлър, и не след дълго тя стигна до номер 56, където се помещаваше Мичиган Мючуъл Банк. Единственото, което й оставаше, бе да се надява, че той все още работи тук.

Както се оказа, по никакъв начин не би могла да не забележи огромния стъклен небостъргач, в който се намираха голям брой чужди банки и брокерски фирми. Голямата месингова табела в потъналата в плюш приемна указваше, че офисите на ММБ се помещаваха на двадесет и третия етаж. Високоскоростният асансьор остави вътрешностите й някъде на приземния етаж, докато излизаше от кабината в приемната, вече далеч не така спокойна, но все пак решена да се изправи лице в лице с Тейлър. Запъти се с твърда крачка към рецепцията.

— Добър ден. Бих ли могла да ви услужа?

— Надявам се — отвърна Лиън. — Търся мъж, който работи тук. Казва се Дейвид Тейлър. Мисля, че е в Европейския отдел.

— Дейвид Тейлър, хм… — Момичето се поколеба, видимо сконфузено. — Опасявам се, че той вече не работи тук, или поне не вярвам да работи тук, госпожице… ъ-ъ-ъ…

— Стърн. Лиън Стърн.

— Госпожице Стърн. — Тя се усмихна съвсем машинално. — Може ли повикам някой друг от същия отдел?

— Никой друг не би могъл да ми свърши работа. Става дума за нещо лично. Какво искахте да кажете с това, че не вярвате той да продължава да работи тук?

— Вижте какво, нека да извикам някой, който може би ще успее да ви каже нещо повече. — Момичето припряно занатиска копчетата на вътрешните линии, прошепна нещо в слушалката и й посочи с ръка дивана наблизо.

Лиън беше безкрайно озадачена, но реши, въпреки всичко, да изчака събитията. Взря се в стар брой на „Банкърс Мантли“ и две минути по-късно чу шум от стъпки зад гърба си.

— Госпожице Стърн?

— Да. — Лиън се извърна и видя млада жена с огненочервени коси и пълни устни, в доста напреднала бременност, застанала до нея.

— Вие ли търсите Дейвид Тейлър?

— Точно така, госпожо…

— Всъщност госпожица, макар че напълно ви разбирам за грешката. Шърли Хътчинсън — обясни жената и й протегна ръка. Лиън прецени, че е на около двадесет и пет-шест години. — Дейвид Тейлър ми беше годеник — добави тя, докато се отпускаше предпазливо до Лиън. Акцентът й бе от Ийст Енд.

— О, разбирам. В такъв случай вероятно ще можете да ми помогнете. Аз съм адвокат от „Тийл, Уиндъл и Крайтън“. Може би знаете, че Дейвид навремето е работил там?

— Да-а, той ми каза. За какво го търсите? — предпазливо попита жената.

— Знаете ли къде бих могла да го открия днес? Спешно ми се налага да поговоря с него.

— На мен също, госпожице Стърн — отвърна момичето, потупвайки наедрелия си корем.

— Не ви разбрах.

— Той изчезна преди месец.

— Той ви е напуснал!

— Може и така да се каже. По-скоро направо избяга!

— Какво искате да кажете?

— Беше се забъркал в доста неприятности, търгувайки с евробонове за собствена сметка с фирмени средства. Доста големи суми — милиони. Щяха да го хванат и предполагам, че не е могъл да издържи на натиска, тъй че просто изчезна.

— Не ви ли каза нищо?

— Не, не е в негов стил. Вие очевидно не го познавате много добре.

— Очевидно, но изчезването явно му е навик.

— Моля?

— Няма значение. — Лиън продължи: — Вижте, имате ли каквото и да е предположение за това къде би могъл да отиде?

— Нямам ни най-малка представа. Опитах се да издиря всичките му познати, но нямаше никаква полза. Той е роден лъжец, от този тип хора, които нямат минало. Най-добрата нишка, с която разполагах, бе името на стара негова приятелка, която му помагаше с пари, след като той разбра, че тук няма начин да не го спипат.

— Какво стана с нея?

— Това се случи още в началото, когато дойде тук. Каза ми, че преди живеел с нея, но я напуснал, за да изгради нов живот с мен. Даже наех частен детектив, за да разбера дали не се е върнал пак при нея, защото той винаги повтаряше, че тя има много пари, а той най-много от всичко обичаше именно това — парите.

— И?

— Единственото, с което разполагах, бе името й: Дж. Бъркли. Видях го изписано на един от чековете, които получаваше от нея, но това се оказа недостатъчно, за да я открия… Госпожице Стърн, да не ви е зле?

Лиън имаше чувството, че току-що е била захвърлена в най-затънтената пустош, но постепенно придоби вид на човек, който лека-полека започва да се ориентира в картата на местността.